Джъстин Кронин
Градът на огледалата (18)

Седемнайсет

Есента премина във върволица от купони, всеки по-екстравагантен от предишния. Вечери по ресторанти, каквито никога не бих могъл да си позволя, стриптийз клубове, разходка с огромната яхта на бивш възпитаник на университета, който не излизаше от хижата си. Малко по-малко кандидатите отпадаха, докато останаха само дузина. Непосредствено след ваканцията за Деня на благодарността намерих под вратата си писмо. В него пишеше да се явя в клуба в полунощ. Алкот ме посрещна на входа, нареди ми да не говоря, даде ми керамична чаша със силен ром и ми каза да го изпия до дъно. Къщата изглеждаше празна; всички лампи бяха угасени. Заведе ме в библиотеката, завърза очите ми и ми каза да чакам. Минаха няколко минути. Чувствах се пиян и ми беше трудно да пазя равновесие.

И тогава чух зад себе си притеснителен звук — ръмжене на животно, все едно куче се готвеше за атака. Обърнах се с олюляване, махнах превръзката от очите си и видях мечката да се извисява зад мен. Тя ме сграбчи, събори ме на земята, скочи върху мен и ми изкара въздуха. Изкрещях, напълно убеден, че ще умра — безобидната шега беше излязла извън контрол — докато не осъзнах, че мечката, вместо да изтръгне гръкляна ми, бе започнала да се потърква в мен.

Лампите светнаха. Алкот беше облякъл костюм на мечка. Всички членове на клуба присъстваха, включително Джонас. Избухна дружен смях, след което се извадиха бутилки шампанско. Приет бях.

Членският внос възлизаше на сто и десет долара месечно — повече, отколкото имах излишни, но не и непосилни. Взех допълнителни смени в библиотеката и установих, че лесно мога да компенсирам разликата. Прекарах Деня на благодарността в дома на Джонас в Бевърли, но Коледа щеше да е проблем. Не му бях казал за положението вкъщи и не исках да ме съжалява. Заради купоните цял семестър изоставах сериозно с ученето. Не знаех какво да правя, докато не ми хрумна да се обадя на госпожа Чодороу, жената, при която живях на квартира през лятото. Тя се съгласи да ме подслони, дори предложи да не й плащам наем — каза, че ще й е приятно млад човек да й гостува за празниците. На Бъдни вечер ме покани на долния етаж и двамата прекарахме следобеда заедно, приготвихме сладки за църковната й сбирка и гледахме коледната програма по телевизията. Тя дори ми беше взела подарък, чифт кожени ръкавици. Мислех си, че съм имунизиран срещу сантименталността на празниците, но останах толкова трогнат, че очите ми се напълниха със сълзи.

Чак през февруари реших да се обадя на Стефани. Чувствах се гузен заради случилото се между нас и възнамерявах да й се извиня по-рано, но колкото повече отлагах, толкова по-трудно ми ставаше. Предполагах, че тя просто ще ми затвори, но се оказа, че греша. Стефани, изглежда, искрено се зарадва на обаждането ми. Попитах я дали иска да излезем на кафе и установихме, че дори трезвени се харесваме. Целунахме се под навеса на кафенето сред падащия сняг — много по-различна целувка, свенлива, почти според етикета — след което я качих на такси за Бак Бей и когато се прибрах в стаята си, телефонът вече звънеше.

Така минаваха дните през следващите две години от живота ми. Незнайно защо, вселената ми беше простила прегрешенията, суетата на амбициите ми, егоизма и непреднамерените ми жестокости. Трябваше да съм щастлив и в общи линии бях доволен. Лиз и Джонас, Стефани и аз станахме неразделни: купони, кино, ски екскурзии във Върмонт за уикендите, пиянски и разюздани излети на Кейп Код, където родителите на Лиз имаха къща, удобно необитавана извън сезона. През седмицата не виждах Стефани, а Джонас не се виждаше много често с Лиз, поради различията в графика им. Така от понеделник до петък се скъсвах от работа, но в петък вечер започваха забавленията.

Оценките ми бяха отлични и преподавателите ми забелязваха това. Съветваха ме да помисля къде ще изкарам докторантурата си. Харвард беше на първо място в списъка ми, но трябваше да взема предвид и други предложения. Научният ми ръководител настояваше да се запиша в Колумбийския университет, а ръководителят на катедрата препоръчваше Райс, където бе защитил своя докторат и все още имаше професионални връзки. Чувствах се като състезателен кон, който се продава на търг, но не възразявах. Стоях на старта и чаках сигнала, за да се впусна в лудешката надпревара по пистата.

Тогава Лучеси се самоуби.

Случи се през лятото. Останал бях в Кеймбридж при госпожа Чодороу и отново работех в лабораторията. Не бях говорил с Лучеси от последния учебен ден на първи курс — почти не се бях сещал за него, освен в редки случаи, когато се чудех какво ли прави. Новината ми съобщи сестра му Ариана по телефона. Не ми хрумна да попитам как ме е издирила. Тя очевидно беше в шок; изложи фактите с безизразен тон. Лучеси работил във видеотека. Първоначално, изглежда, приемал изключването си от университета спокойно. Този факт го отрезвил, но в никакъв случай не го сломил. Имал мъгляви намерения да се запише в местен общински колеж и може би отново да кандидатства в Харвард след година-две. Но през зимата и пролетта състоянието му се влошило. Затворил се в себе си, станал необщителен, отказвал да говори с когото и да било дни наред. Започнал да си мърмори неразбираемо все по-често и за все по-дълги периоди, сякаш разговарял с невидими хора. Развил притеснителни навици. Четял часове наред вестници, подчертавал случайни изречения в различни статии и твърдял, че ЦРУ го следи.

Постепенно станало ясно, че получава пристъпи на психоза, може би дори страда от шизофрения. Родителите му се приготвили да го настанят в психиатрична клиника, но вечерта преди да го приемат там Лучеси изчезнал. Очевидно се качил на влака за Манхатън. Носел със себе си платнена чанта, в която имало дебело въже. В Сентръл Парк избрал дърво с голям камък под короната, преметнал въжето през един от клоните, сложил примката на врата си и скочил от камъка. Височината не била достатъчна, за да прекърши врата му; можел е по всяко време да достигне камъка с крака. Но бил твърдо решен да сложи край на живота си и смъртта настъпила след бавно задушаване — ужасяваща подробност, която ми се искаше Ариана да беше премълчала. В джоба му намерили бележка: Обадете се на Фанинг.

Погребението щеше да е следващата събота. Предвид обстоятелствата семейството искаше всичко да се състои в тесен кръг с кратка църковна служба. Бележката повеляваше и аз да присъствам, но казах на Ариана, че не знам какво да й отговоря. Това беше самата истина. С Лучеси бяхме приятели, но не чак толкова близки. Отношенията ни не се бяха задълбочили толкова, че да намеря място в предсмъртните му мисли. Замислих се дали пък бележката му не бе един вид наказание, макар да нямах представа с какво съм го заслужил. Възможно бе чрез нея да ми изпращаше и някакво съобщение от напълно различно естество — че смъртта му е демонстрация, предвидена за мен, която само той разбираше. Но нямах ни най-малка представа какво би означавало това.

Джонас беше заминал за лятото на археологически разкопки в Танзания; Стефани караше престижен стаж в Капитолия във Вашингтон, но по времето, когато Лучеси умря, беше във Франция с родителите си и нямаше как да се свържа с нея. Внушавах си, че смъртта му не ме е разтърсила силно, но, разбира се, грешах — емоциите ми, също като на Ариана, бяха притъпени от шока. Въпреки това имах достатъчно присъствие на духа да се обадя на единствения си близък човек, с когото можех да се свържа по телефона. Родителите на Лиз бяха в Кейп Код, но тя работеше в книжарница в Кънектикът. Тя каза, че съжалява за смъртта на приятеля ми и че в подобен момент не бива да съм сам. Предложи да се срещнем на Гранд Сентръл при гишето за информация с големия часовник.

Влакът ми пристигна на „Пен Стейшън“ рано сутринта в петък. Хванах влак №1 до Четирийсет и втора улица, където се прекачих на №7 и пристигнах на Гранд Сентръл в час пик. Освен когато сменях автобуси на Порт Ауторити посред нощ, не бях идвал в Ню Йорк и докато се качвах към чакалнята, също като много пътници през годините, останах зашеметен от величествените размери на гарата. Имах чувството, че влизам не в гара, а в катедрала, не просто спирка по пътя, а светилище, достойно за поклонение. И най-тихият шум се увеличаваше многократно заради огромните размери на помещението. Зацапаният от сажди таван с изображенията на съзвездия се извисяваше царствено и сякаш прекрояваше измеренията на целия свят. Лиз ме чакаше под часовника, облечена в тънка лятна рокля и с чанта в ръка. Прегръдката й беше много по-силна и продължителна, отколкото очаквах, и именно в обятията й изведнъж усетих цялата тежест от смъртта на Лучеси, загнездена като студен камък в гърдите ми.

— Ще отидем в апартамента на родителите ми в Челси — заяви Лиз. — Не приемам възражения.

Хванахме такси към долната част на града, минавахме по задръстени от трафик улици и бастиони от пешеходци по кръстовищата. Намирахме се в Ню Йорк в началото на 90-те години, време, в което градът изглеждаше на прага на пълен хаос и макар по-късно да заживях в съвсем различен Манхатън — безопасен, спретнат и охолен — първото ми впечатление беше толкова силно, толкова заредено със светлина и топлина, че си остана завинаги най-ярката ми представа за града. Апартаментът се намираше на втория етаж в сграда в малка пресечка на Осмо авеню — две стаички с малко мебели и гледка към малък театър от другата страна на Двайсет и осма улица, прочут с непонятните си авангардни представления. До театъра имаше магазин за мъжко облекло на име „Свят на ризи и чорапи“. Лиз обясни, че родителите й използват апартамента само когато идват в града, за да пазаруват или да ходят на театър. Никой не бе стъпвал в жилището от поне три месеца.

Погребението беше от десет часа на следващата сутрин. Обадих се на Ариана, за да й кажа къде съм отседнал, и тя обеща да изпрати кола да ни вземе и откара до Ривърдейл. В апартамента нямаше храна и с Лиз отидохме да обядваме в малко кафене с маси, изнесени на тротоара. Тя ми разказа малкото, което знаеше за престоя на Джонас в Танзания. Аз така и не разбрах какво точно прави там — той беше биолог или поне учеше биология, а не археология — макар да знаех, че е нещо свързано с извличане на фосилизирани патогени от костите на хоминиди.

— В общи линии, по цял ден клечи в прахоляка и чисти камъни с четчица.

— Голяма забава, няма що.

— О, за него е забавно.

Знаех, че е вярно. Все пак живеех с Джонас и бях научил, че въпреки привидния си купонджийски вид той се отнася много сериозно към учението, понякога направо вманиачено. Най-много се интересуваше от идеята, че човешкото същество е уникален организъм от еволюционна гледна точка. Никое друго същество от животинското царство не притежаваше способността да разсъждава, да говори и да мисли абстрактно. И въпреки тези си дарби ние оставахме неизменно подвластни на същите физически ограничения, на които бяха подвластни всички други същества на земята. Раждахме се, стареехме и умирахме за сравнително кратък период от време. От еволюционна гледна точка, твърдеше Джонас, в това нямало никаква логика. Природата се стремяла към баланс, но мозъците ни изобщо не отговаряли на краткия живот на телата, в които се помещавали.

Замисли се, казваше той: как ли би изглеждал светът, ако живеехме двеста години? Петстотин? Хиляда? Какви гениални открития ще е способен да направи човек, ако може да се позове на трупано с хилядолетия знание? Според него най-голямата грешка на съвременната биология се състоеше в заключението, че смъртта е напълно естествена — защото това не било вярно — както и да обвиняваме за нея отделни увреждания в тялото. Рак. Сърдечни заболявания. Болестта на Алцхаймер. Диабет. Опитите да намерим лечение за тях една по една, твърдеше Джонас, са безсмислени като опита да пропъдиш рояк пчели една по една. Може да успееш да убиеш една-две, но в крайна сметка роякът ще те убие. Разковничето според него беше да се разгледа въпроса за смъртта цялостно, да се подходи към него от напълно различна гледна точка. Защо изобщо трябва да умираме? Възможно ли е някъде на дълбоко молекулярно ниво в организма ни да се крие указание за следващата важна еволюционна стъпка — за етапа, в който физическите ни атрибути ще съответстват на силата на мисълта ни? И не е ли по-логично природата в безграничната си мъдрост да иска да открием това сами, използвайки уникалните способности, с които ни е дарила?

Казано накратко, според него безсмъртието беше апотеозът на човешкото развитие. На мен всичко това ми звучеше като бълнуване на луд учен. Липсваха му само съшити крайници от различни трупове и гръмоотвод. Казвал му бях мнението си. За мен целта на науката не беше да открие някакъв грандиозен план, а стъпка по стъпка да изследва по-дребни загадки от онези, които Джонас смяташе за загуба на време. Но страстта му по въпроса беше очарователна, дори по свой собствен странен начин — вдъхновяваща. Та кой не иска да живее вечно?

— Не разбирам начина му на мислене — казах аз. — По отношение на всичко останало изглежда толкова разумен.

Тонът ми беше шеговит, но забелязах, че съм зачекнал болна тема. Лиз повика сервитьора и поръча още една чаша вино.

— Има обяснение — отвърна тя. — Мислех, че знаеш.

— Какво?

— За мен.

Така научих историята. Открили, че Лиз страда от болестта на Ходжкин от единайсетгодишна. Ракът се появил в лимфните възли около трахеята. Претърпяла операции, лъчетерапия, химиотерапия. Два пъти имала периоди на ремисия, но болестта се завръщала. В момента отново беше в ремисия от четири години.

— Казват, че е възможно да съм се излекувала. Но няма гаранция.

Останах без думи. Новината ужасно ме разстрои, но каквото и да кажех, щеше да прозвучи банално. Но, незнайно защо, тази информация някак си не ми се струваше неочаквана. Усетил бях истината още в деня на запознанството ни: над Лиз тегнеше някаква сянка.

— Аз съм научният проект на Джонас — продължи тя. — Иска да разреши проблема ми. Много благородно от негова страна, като се замислиш.

— Не го вярвам. Той те боготвори. Очевидно е.

Лиз отпи от виното и остави чашата обратно на масата.

— Нека те попитам нещо, Тим. Посочи ми едно несъвършенство в Джонас Лиър. Не говоря за закъсненията му или това, че си чопли носа, докато чака на светофара. Нещо важно.

Замислих се. Права беше. Нищо не ми хрумваше.

— Точно за това говоря. Красив, умен, чаровен, решен на велики дела. Такъв е нашият Джонас. От деня на раждането му всички го обичат. И това го изпълва с чувство за вина. Аз го карам да се чувства виновен. Казах ли ти, че иска да се оженим? Непрекъснато ми го повтаря. Само се съгласи, Лиз, и ще купя пръстен. Пълен абсурд. Иска да се оженим, въпреки че може и да не доживея двайсет и пет години според статистиката. И дори ракът да не се върне, не мога да имам деца. Радиацията се погрижи за това.

Денят напредваше; усещах как градът наоколо преминава към друг ритъм: атмосферата стана различна. По-надолу по улицата хора излизаха от театъра, спираха таксита, тръгваха да търсят къде да хапнат и пийнат. Чувствах се уморен и претоварен от емоциите през последните няколко дни. Поисках сметката.

— Ще ти кажа и още нещо — каза Лиз, докато плащахме. — Той много ти се възхищава.

По-странно нещо не бях чувал.

— Защо ще се възхищава точно на мен?

— По много причини. Но най-вече защото никога няма да бъде като теб. Няма да бъде толкова неподправен. Не скромен, макар ти да си скромен. Ако питаш мен, дори си прекалено скромен. Подценяваш се. Но в теб има нещо… невинно. Някаква сила. Видях го още когато се запознахме. Не искам да те притеснявам, но единственото хубаво в това да си болен от рак е, че можеш да си напълно честен.

Засрамих се.

— Аз съм просто момче от Охайо, което изкара високи оценки на кандидатстудентските изпити. Напълно безинтересен съм.

Лиз се замисли, взряна в чашата си, и каза:

— Така и не те попитах за семейството ти, Тим, и не искам да нахалствам. Знам само каквото ми е казвал Джонас. Не говориш за родителите си, не се обаждаш вкъщи, прекарваш ваканциите си в Кеймбридж при жената с котките.

Свих рамене.

— Тя е добра старица.

— Не се съмнявам. Сигурна съм, че е истинска светица. А и обичам котки, но не в прекалено големи количества.

— Няма кой знае какво за разказване.

— Много се съмнявам.

Настъпи мълчание. Установих, че ми е много трудно да преглъщам; гърлото ми се беше свило. Когато най-накрая заговорих, думите сякаш не излизаха от моята уста.

— Тя умря.

Зад очилата очите на Лиз се взираха съсредоточено в мен.

— Кой е умрял, Тим?

Преглътнах.

— Майка ми. Майка ми умря.

— Кога?

Сега щях да й разкажа всичко; нямаше да мога да се спра.

— Миналото лято. Малко преди да се запознаем. Дори не знаех, че е болна. Баща ми ми съобщи с писмо.

— Ти къде беше тогава?

— При жената с котките.

Нещо се случваше. Нещо в мен се отприщваше. Знаех, че ако не се раздвижа веднага — например да стана, да се разходя, да усетя биенето на сърцето и работата на белия си дроб — ще се разплача неудържимо.

— Тим, защо не ни каза?

Поклатих глава. Изведнъж се засрамих.

— Не знам.

Лиз се пресегна през масата и нежно ме хвана за ръка. Въпреки усилията си се разплаках. За майка ми, за себе си, за мъртвия ми приятел Лучеси, на когото не успях да помогна. Несъмнено можех да направя нещо, да му кажа нещо. Знаех това не заради бележката в джоба му, а заради факта че той бе мъртъв, а аз жив и че точно аз трябваше да разбера болката да живееш в свят, който сякаш не те желае. Не исках да отдръпвам ръка — имах чувството, че Лиз е единственото, което ме задържа на земята. Сякаш се намирах в сън, в който летя, и нямаше да мога да се приземя, ако не беше тази жена да ме спаси.

— Успокой се — казваше Лиз. — Успокой се, всичко е наред…

Когато дойдох на себе си, вървяхме. Нямах представа накъде. Лиз още ме държеше за ръка. Усещах, че наблизо има вода, и тогава зърнах река Хъдсън. Разнебитени кейове стърчаха навътре във водата като дълги пръсти. На другия бряг светлините на Хобокън превръщаха града в диорама. Във въздуха се носеше мирис на сол и камъни. Покрай реката имаше нещо като парк, запуснат и мръсен; изглеждаше опасен, затова тръгнахме на север по Дванайсето авеню, смълчани, и после отново завихме на изток. Започнах да се чудя какво ще правим после. През изминалия един час Лиз ми бе разказала неща, които бях сигурен, че не е споделяла с никой друг, също както аз бях споделил с нея. Не биваше да забравям за Джонас, но в същото време с Лиз бяхме мъж и жена, споделили един с друг най-съкровените си тайни, които, веднъж изречени, нямаше как да се върнат назад.

Прибрахме се в апартамента. На връщане от разходката не говорихме за нищо съществено. Напрежението беше осезаемо — тя със сигурност също го усещаше. Не можех да кажа със сигурност какво искам, само че не исках и за миг да се отделям от нея. Стоях глуповато по средата на малката стая и се опитвах да намеря думи, с които да изразя какво чувствам. Трябваше да кажа нещо. Но не намирах думи.

Мълчанието наруши Лиз.

— Е, аз ще лягам — каза тя. — Диванът се разгъва. В шкафа има чаршафи и одеяла. Ако имаш нужда от нещо друго, ми кажи.

— Добре.

Не намирах сили да се приближа към нея, макар да ми се искаше отчаяно. От една страна, Лиз стоеше пред мен, споделили си бяхме съкровени тайни и я обичах безумно, може би още от мига, в който я видях; но, от друга страна, трябваше да помисля за Джонас, който бе направил толкова много за мен.

— Как е малкото име на приятеля ти Лучеси?

Наложи се да се замисля.

— Франк, но никой не го наричаше така.

— Как мислиш, защо се е самоубил?

— Влюбен беше в едно момиче, но то не споделяше чувствата му.

Чак тогава ми просветна. Обадете се на Фанинг, беше написал приятелят ми. Обадете се на Фанинг и му кажете, че любовта е всичко, любовта е болка, любовта може да ти бъде отнета.

— В колко часа ще дойде колата? — попита Лиз.

— В осем.

— Ще дойда с теб.

— Благодаря ти.

Последва миг тишина.

— Добре — Лиз тръгна към вратата, където спря и се обърна. — Стефани е голяма късметлийка, да знаеш. Казвам ти го, в случай че още не си го разбрал.

И с тези думи излезе от стаята. Събух се по боксерки и легнах на дивана. При други обстоятелства бих се почувствал като глупак, задето се осмелявам да мисля, че мога да си легна с жена като нея. Но сега изпитвах облекчение; Лиз реши да постъпи благородно и взе решението и заради двама ни. Осъзнах, че докато бяхме в ресторанта и след това, по време на цялата разходка, нито веднъж не се сетих за Стефани и за факта, че мислех да й изневеря. Денят сякаш се точеше цяла година; през прозореца на вълни долитаха шумовете на града. Те сякаш се просмукаха в гърдите ми, където се сляха с ритъма на собственото ми дишане. Умората надделя и заспах.

Събудих се по някое време с усещането, че ме гледат. По челото ми играеше тръпнещо, нажежено чувство като от целувка. Надигнах се на лакти и очаквах да видя, че някой се е надвесил над мен. Но стаята беше празна, сигурно бях сънувал.

 

 

Нямам кой знае какво да кажа за погребението. Ако го опиша подробно, ще наруша поверителността на траура, ще се върна към мъчителната болка. По време на църковната служба наблюдавах Ариана и се чудех какво ли изпитва. Знаеше ли? Искаше ми се да е знаела, но в същото време смятах, че е по-добре да не е знаела; в крайна сметка тя беше просто младо момиче. Щеше да се почувства ужасно.

Отказах поканата на семейството за обяд; с Лиз се върнахме в апартамента, за да си взема багажа. На перона на „Пен Стейшън“ тя ме прегърна, замисли се и ме целуна леко по бузата.

— Е, всичко наред ли е?

Не знаех за мен ли говори, или за нас двамата.

— Да, идеално.

— Обади ми се, ако ти стане тъжно.

Качих се на влака. Лиз ме гледаше през прозорците, докато вървях към мястото си. Спомних си как се бях качил на автобуса за Кливланд през онзи септемврийски ден преди цяла вечност — капчиците дъжд по стъклото, плика с обяда, приготвен от майка ми, как се обърнах да видя дали баща ми е останал да види как ще потегля и пустия паркинг. Седнах до прозореца. Лиз още стоеше на перона. Усмихна ми се и помаха с ръка; аз помахах в отговор. Влакът потегли със силно механично потреперване. Тя продължаваше да стои на перона и да гледа след него, докато навлязохме в тунела и изчезнахме от поглед.