Джъстин Кронин
Градът на огледалата (15)

Четиринайсет

Зад всяка силна омраза стои любовна история.

Защото аз съм човек, познал и вкусил любовта. Казвам „човек“, защото като такъв се познавам. Какво виждате, когато ме погледнете? Обликът ми не е ли човешки? Не изпитвам ли чувства като вас, не страдам ли като вас, не обичам ли като вас, не скърбя ли като вас? Та какво е същността на човек, ако не именно тези емоции? Приживе бях учен на име Фанинг. Фанинг, Тимъти Дж., носител на наградата „Елоис Армстронг“ за биохимия. Бях прочут и уважаван, важна фигура в съвремието си. Търсеха мнението ми по много въпроси; упражнявах професията си с високо вдигната глава. Имах влиятелни познати. Ръкувах се, целувах бузи, сприятелявах се, имах любовници. Радвах се на благополучие и благосъстояние; движех се сред каймака на обществото. Апартаменти в града, къщи в провинцията, лъскави автомобили, отбрани вина: имах всички тези неща. Хранех се в изискани ресторанти, спях в луксозни хотели: паспортът ми беше пълен с визи. Три пъти ухажвах и три пъти се жених, и макар тези бракове да приключиха, за никой от тях не съжалявам. Работех и почивах, танцувах и плачех, надявах се и помнех — от време на време дори се молех. Водех пълноценен живот.

Но тогава, в една джунгла в Боливия, умрях.

Знаете ме като Нула. Това име ми даде историята. Нула Разрушителя, Унищожителя на света. Фактът, че тази история никога няма да бъде записана, е повод за онтологичен дебат. Какво става с миналото, когато няма жив човек, който да го запише? Аз умрях и се върнах към живота — най-старата история на света. Възкръснах и какво видях? Намирах се в светлосиня стая — чисто синьо, лазурносиньо, синьото на отразяващото се в морето небе. Ръцете, краката и дори главата ми бяха вързани; бях пленник. В съзнанието ми проблясваха откъслечни образи, светлина и цветове, които обаче отказваха да се слеят в смислена картина. Тялото ми трептеше мелодично. Това е единственият начин, по който мога да опиша усещането. Впоследствие щях да разбера, че трансформацията тъкмо беше приключила. Все още не бях видял тялото си, не го бях почувствал напълно.

Тим, чуваш ли ме?

Гласът идваше отникъде и отвсякъде. Мъртъв ли бях? Гласът на Бог ли чувах? Може би животът, който бях водил, не бе достоен и нещата се бяха обърнали.

Тим, ако ме чуваш, вдигни ръка.

Молбата изглеждаше твърде обикновена, за да идва от божество.

Точно така. Сега вдигни другата. Отлично. Браво, Тим.

Познаваш този глас, казах си аз. Не си мъртъв; това е гласът на човешко същество като теб. Мъж, който те нарече по име и ти каза „браво“.

Точно така. Дишай дълбоко. Справяш се добре.

Естеството на ситуацията започваше да ми се изяснява. Бях прекарал някаква болест. Вероятно съм имал гърчове; това би обяснило защо съм вързан. Нямах спомени как съм се озовал тук. Гласът беше най-важното. Ако успеех да установя на кого принадлежи, щях да разбера всичко.

Ще развържа каишите.

Усетих облекчение; задействани от някакъв дистанционен механизъм, оковите отпуснаха хватката си.

Можеш ли да седнеш, Тим? Опитай да се изправиш.

Каквато и да бе болестта ми, най-тежката фаза бе преминала. Не се чувствах зле — точно обратното. Пулсирането в гърдите ми беше обхванало цялото ми тяло и се бе разгърнало с мощта на симфоничен оркестър, сякаш всички молекули свиреха една и съща нота. Усещането беше изключително приятно, почти сексуално. Слабините, пръстите на краката ми, дори корените на косата ми — никога не бях изпитвал толкова приказно усещане.

Втори глас, по-басов, каза:

Доктор Фанинг, аз съм полковник Сайкс.

Сайкс? Познавах ли човек на име Сайкс?

Чувате ли ни? Знаете ли къде се намирате?

В мен сякаш се отвори бездна. Не бездна, а зейнала паст. Гладен бях. Изпитвах неописуем, влудяващ глад. Апетитът ми не беше човешки, а животински. Жадувах да забия нокти и зъби в меката плът на врата и да усетя по небцето си рукналата топла кръв.

Тим, много ни разтревожи. Кажи нещо, приятелю.

И в този миг язовирната стена на паметта ми се скъса и ме блъсна вълна от спомени. Джунглата с влажния въздух и гъстата растителност, пълна с животински крясъци; лепкавата ми кожа и рояците от насекоми около лицето ми; войниците с намазани с боя лица, които оглеждаха дърветата през мерниците на пушките си, докато вървяха; статуите, човекоподобни фигури с чудовищни размери, които едновременно ни предупреждаваха и зовяха все по-навътре в злокобните дебри; прилепите.

Нападнаха лагера ни на рояци през нощта. Стотици прилепи, хиляди, десетки хиляди, пляскащ с криле безброй. Спуснаха се от небесата. Скриха небето. Портите на ада се бяха отворили и бяха избълвали тази черна сган. Те сякаш не летяха, а плуваха, движеха се на организирани вълни като пасаж летящи риби. Нападнаха ни с бясно биещи криле, остри зъби и злокобно радостно писукане. Спомних си изстрелите, писъците. Намирах се в стая със светлосиня светлина и чувах глас, който знаеше името ми, но в мислите си тичах покрай реката. Видях една жена да се гърчи на брега. Тя се казваше Клаудия; беше от нашата група. Прилепите я покриваха като плащ. Представяте ли си какъв ужас! Не се виждаше почти нищо от нея. Тя се гърчеше в демоничен танц на агония. Честно казано, първият ми порив бе да не правя нищо. Нямах сърце на герой. Но понякога разбираме за себе си неподозирани неща. Хвърлих се към нея с два големи скока и двамата цопнахме в зловонната вода. Усетих острите зъби на прилепи да се забиват в плътта на ръцете и врата ми. Водата почервеня от кръв. Толкова разярени бяха, че дори водата на ги пропъди; искаха на всяка цена да изсмучат кръвта ни. Прегърнах Клаудия през врата и се гмурнах, макар да знаех, че е безсмислено; жената вече беше мъртва.

Спомних си всичко това, както и още нещо. Спомних си лицето на един мъж. То бе надвесено над мен на фона на небето над джунглата. Не бях напълно в съзнание, имах треска. Въздухът около мен пулсираше от бръмченето на хеликоптерни перки. Мъжът викаше нещо. Опитах се да съсредоточа вниманието си върху устата му. Живо беше, казваше той — приятелят ми Джонас Лиър, — живо беше, живо беше, живо беше…

Вдигнах глава и погледнах. Стаята беше празна като килия. На стената срещу мен имаше голям тъмен прозорец, в който виждах отражението си.

Видях в какво се бях превърнал.

Не се изправих. Скочих. Прелетях през стаята и се блъснах в прозореца със силно тупване. Зад стъклото двама мъже отскочиха назад. Джонас и вторият, Сайкс. С облещени от страх очи. Аз нададох рев и заблъсках по стъклото. Отворих уста, за да покажа зъбите си и да видят колко съм разярен. Исках да ги убия. Не, не да ги убия. „Убивам“ е твърде бледо понятие, за да опише какво исках. Исках да ги унищожа. Исках да ги разкъсам на парчета. Исках да смачкам костите им и да заровя лице в сочните им трупове. Исках да изтръгна сърцата им и да погълна окървавената плът, докато мускулите им потрепват за последно и лицата им угасват. Те викаха, крещяха. Не бяха подготвени за онова, в което се бях превърнал. Стъклото се огъваше, тресеше се от ударите ми.

Изведнъж ослепителна бяла светлина погълна стаята. Имах чувството, че в мен се забиват стотици стрели. Олюлях се назад и паднах свит на топка на пода. Чух завъртането на механизъм и с трясък решетката падна и ме затвори в килията.

Тим, съжалявам. Намерението ми не бе такова. Прости ми…

Може би говореше истината. Нямаше значение. Дори сгърчен в агония, знаех, че преимуществото им е временно. Стените на затвора ми в крайна сметка щяха да се поддадат на силата ми. Аз бях черното цвете на човечеството, предопределено ми бе да унищожа този свят, лишен от милостта на Бог.

 

 

От един станахме Дванайсет. Тази история е подробно описана. От кръвта ми взеха древно семе и го посадиха в други. Опознах тези мъже. Първоначално се страхувах от тях. Човешкият им живот бе много различен от моя. Те нямаха съвест, жалост, философия. Приличаха на диви зверове с животински сърца, способни на най-тъмни дела. Добре знаех, че подобни хора съществуват, но за да разбереш напълно злото, трябва първо да го усетиш. Трябва да навлезеш в него като в тъмна пещера. Един по един те навлязоха в съзнанието ми и аз в техните. Пръв беше Бабкок. Какви страшни сънища имаше той — макар, честно казано, да не бяха по-страшни от моите. Постепенно и другите се присъединиха към него. Морисън и Чавес. Бейфъс и Търъл. Уинстън и Соуса, Екълс и Ламбрайт, Рейнхард и Мартинез, най-подлият от всички. Дори Картър, чиито съкрушителни спомени разпалиха гаснещата жар на състраданието в сърцето ми. С времето, в компанията на тези объркани души добих по-ясна представа за мисията си. Те бяха мои наследници, мои ученици; единствен аз имах способността да бъда лидер. Те не презираха света като мен; за мъже като тях светът е нищо. Не можеха да владеят апетитите си; без напътствия щяха бързо да унищожат всички ни. На мое разположение бяха, но как да ги накарам да ме следват?

Трябваше им бог.

Девет и един, заповядах им аз с най-добрия си божествен тон. Девет са ваши, но един е мой, както вие сте мои. В десетия семето ще бъде посято, за да се роди Безброят, наброяващ милиони.

Всеки разумен човек би попитал: Защо? Щом съм имал силата да ги водя, несъмнено съм могъл да ги спра. Отчасти се дължеше на яростта. Загубил бях всичко, което обичах, както и всичко, което не обичах — тоест човешкия си живот. Друга причина бяха биологичните нужди на преобразеното ми тяло; можете ли да накарате гладен лъв да не обръща внимание на плячката из африканските степи? Не казвам всичко това, за да търся прошка, защото делата ми са непростими, нито за да се извиня, макар да се извинявам. (Изненадвате ли се? Изненадва ли ви, че Тимъти Фанинг, наречен Нула, съжалява? Вярно е: съжалявам за всичко.) Просто искам да изясня обстоятелствата и да очертая мисловния си процес в точния контекст. За какво копнеех? Да превърна света в пущинак: да го претворя по своя нов образ; да накажа Лиър, моя приятел, моя враг, който вярваше, че може да спаси неспасяем свят, който така или иначе не заслужаваше да бъде спасен.

Толкова силен бе гневът ми в онези първи дни. Но не можех да пренебрегвам вечно метафизичните аспекти на състоянието си. Като малък често говорех с Всевишния. Молитвите ми бяха повърхностни и детински, все едно говорех с Дядо Коледа: спагети за вечеря, ново колело за рождения ден, да завали сняг и да не ходя на училище. „Мили боже, ако е възможно…“ Каква ирония! Раждаме се изпълнени с вяра и страх, докато би трябвало да е обратното; именно животът ни учи колко много ще изгубим. Когато пораснах, също като много други хора, изгубих този импулс. Не бих казал, че станах атеист; по-скоро почти не се замислях по духовните въпроси. Струваше ми се, че Бог не се интересува от незначителните човешки дела, но че този факт не ни освобождава от дълга да живеем живота си в дух на добронамереност към другите. Вярно е, че всичко, което бях преживял, ме докара до състояние на нихилистично отчаяние, но и в най-тежките мигове от човешкия си живот — мигове, за които мисля и до ден днешен — обвинявах единствено себе си.

Но както любовта се превръща в скръб, а скръбта в ярост, така гневът отстъпва място на себепознанието. Разбирах напълно какво символизирам. Творение на науката, аз бях съвършеният индустриален продукт, олицетворението на неуморимата вяра на човечеството в себе си. Още откакто косматите ни предци са ударили кремък в камък и са прогонили нощта с огън, се катерим към небето по стълба, изградена от собствената ни арогантност. Но това ли беше всичко? Аз последното доказателство, че човечеството живее безцелно в пуст космос, ли бях, или нещо повече?

Започнах да размишлявам върху битието си. С времето тези размишления доведоха до едно-единствено заключение. Създаден бях с цел. Аз не бях инициаторът на унищожението, а негов инструмент, изкован в небесна работилница от ужасяващ бог.

Какво можех да направя, за да изпълня предназначението си?

 

 

Що се отнася до сегашното ми, по-човешко на вид превъплъщение: мога да кажа само, че Джонас се оказа прав за едно, макар проклетникът така и да не го разбра. Събитията, които ще опиша, се случиха няколко дни след като избягах, в едно затънтено селце в прерията на име (както научих по-късно) Суани в щата Канзас. И до ден днешен спомените ми за този период са изпълнени с радост. Каква опияняваща свобода! Каква възможност да задоволя апетитите си! Нощта приличаше на пиршество за сетивата, безкраен банкет. И въпреки това действах предпазливо. Не избивах клиентите в пълни крайпътни ресторанти. Не нападах цели семейства в леглата им. Не оставях заведения за бързо хранене с окървавени стени и клиенти, пръснати по пода с откъснати крайници. И това щеше да се случи по-нататък; но за момента се стараех да не оставям набиващи се на очи следи. Всяка нощ отивах на изток, хранех се умерено, и то само ако беше лесно и можех бързо да се отърва от труповете.

Затова сърцето ми запя от щастие, когато зърнах автомобила.

Абсурдно тунингованият пикап с комини, двойни задни гуми, лампички по ролбара и лепенка със знамето на Конфедерацията на бронята стоеше паркиран на самия ръб на наводнена каменоломна. Изолираното място бе идеално, както и разсеяните пътници: мъж и жена, вкопчени страстно един в друг. Известно време просто гледах. Не със сексуална наслада; наблюдавах ги с любопитството на учен. Защо бяха избрали това тясно пространство? Защо бяха решили да се отдадат на животинския си нагон в неудобното купе на пикап (мъжът буквално смазваше любимата си в таблото)? По света имаше предостатъчно легла. Не бяха млади — мъжът бе плешив и доста пълен, жената кльощава и с увиснала кожа; двамата приличаха на изложба на старееща плът. Какво в това място ги беше привлякло? Дали бяха идвали тук като млади? Блясъка на младостта ли претворяваха? И тогава се сетих. Тези хора бяха женени, но не един за друг.

Първо се спуснах върху жената. Обкрачила любовника си на широката двойна седалка, тя така необуздано го яздеше — стиснала с ръце облегалката, с набрана на кръста пола, бикини висящи на единия й костелив глезен и лице вдигнато към тавана в безмълвна молба — че когато отворих рязко вратата, тя изглеждаше по-скоро подразнена, отколкото уплашена, сякаш бях прекъснала особено важен размисъл. Това, разбира се, продължи не повече от две секунди. Интересен факт е, че без главата си човешкото тяло е просто торба кръв с вградена сламка. Изправих обезглавения й торс, обгърнах с уста отвора, от който шуртеше кръв, и отпих дълго и жадно. Не очаквах кой знае какво. Мислех си, че нездравословната, богата на консерванти диета на жена от малко градче ще придаде на кръвта й привкус на химикали. Но се оказа невероятно вкусна. Кръвта й представляваше букет от благоухания като отлежало вино.

Отпих дълбоко още два пъти и я захвърлих настрани. Любовникът й, с панталони свлечени около глезените и бързо омекващ влажен пенис, бе намерил достатъчно присъствие на духа, за да се промъкне към шофьорското място, където отчаяно се опитваше да намери ключа за колата на връзка с ключове. Ключодържателят беше огромен, със сигурност беше служебен. С разтреперани пръсти мъжът пробваше ключовете един след друг безуспешно и редеше шепнешком фрази като „о, боже“ и „мамка му“, които бяха разновидност на екзалтираните стонове и окуражителните мръсни думи, които шептеше на любовницата си само преди секунди.

Комедийният елемент бе превъзходен. Честно казано, исках да го удължа. И това беше голямата ми грешка. Ако го бях убил по-бързо, без да спирам, за да се насладя на комичния момент, днес светът щеше да е различен. Забавянето ми му даде време да намери правилния ключ, да запали двигателя и да протегне ръка към скоростния лост, преди да успея да се стрелна в колата, да сграбча главата му, да я наклоня настрани и да прегриза гръкляна му с хрущене. Толкова погълнат бях от кървавото пиршество, че не забелязах какво се случва — злочестата ми жертва беше успяла да включи пикапа на скорост.

Добре известно е, че нашият вид не понася вода; за нас водата носи смърт. Потъваме като камъни, телата ни не изплуват като богата на мазнини плът. Имам само смътен спомен от падането в каменоломната. Бавното приближаване на пикапа към ръба на бездната; притеглянето на гравитацията и неизбежния полет; отвсякъде ме обгърна вода като какавида от студена смърт, изпълни очите, носа и дробовете ми. Дребните грешки водят до големи катастрофи; неуязвим в почти всички останали отношения, бързо открих кой е най-бързият начин да умра. Щом автомобилът стигна до дъното с приглушено тупване, аз се измъкнах от купето и започнах да пълзя в тинята. Въпреки паниката, в която бях изпаднал, виждах иронията. Пациент Нула, Унищожителят на света да пълзи като рак! Единствената ми надежда бе да стигна до края на каменоломната и да се покатеря на сушата. Времето не беше на моя страна; разполагах само с един стаен дъх, с който да се спася. Най-накрая напипах отчаяно каменния склон; започнах да се катеря. Чернееше ми пред очите, краят наближаваше…

Как успях навреме да се озова на четири крака — с розови, несъмнено човешки изглеждащи крака и ръце — и да започна да плюя огромни количества мътна вода, е въпрос, който ще оставя на теолозите. Защото несъмнено умрях; тялото помни тези неща. Измъкнах се от наводнената каменоломна мъртъв и незнайно колко съм лежал като удавен труп върху скалите, но изведнъж се съживих.

Изглежда, в крайна сметка пътят към отвъдното не беше еднопосочен.

След като изплюх и последните капки мръсна вода, успях да се изправя слисано. Къде се намирах? Кое време беше? Кой бях? Чувствах се толкова дезориентиран, че помислих дали не съм се събудил от сън — или пък точно обратното, сънувам в момента. Вдигнах ръка на лунната светлина. Във всяко отношение изглеждаше човешка — ръката на Тимъти Фанинг, носителят на наградата „Елоис Армстронг“ и така нататък. Погледнах надолу към тялото си; опипах с треперещи пръсти лицето, гърдите, корема, белите си крака; гол под луната, изследвах всяка своя физическа черта като слепец, четящ брайлово писмо.

Проклет да съм, помислих си.

Стоях на камениста тераса, стърчаща над водата; изкачих се нагоре и се озовах на поляна с ръждясали машини, обрасли с бурени. Нямах представа колко е часът. С изключение на луната, наоколо нямаше никаква светлина. Пейзажът беше толкова пуст, че все едно светът вече бе свършил. Втората ми жертва щеше да остане скрита на дъното на каменоломната, но трябваше да направя нещо с жената; най-малко ми трябваше полицията да ме погне. Заобиколих каменоломната до мястото, където беше паркирана колата. При вида на жената не изпитах и капчица разкаяние, само мимолетна жалост, каквато човек изпитва, когато по време на закуска прочете във вестника за някое далечно бедствие. С две цопвания — тялото и главата — трупът й потъна във водата.

Оставаше обаче проблемът, че съм гол насред пуста и непозната местност. Трябваха ми дрехи, подслон и алиби. Освен това някакъв инстинкт, като безшумна сирена в главата ми, сигнализираше, че ако утрото ме завари на открито, не ме очаква нищо добро.

Твърде рисковано щеше да е да изляза на магистралата. Запътих се към гората с надеждата, че ще намеря по-пуст път. След известно време стигнах до прясно засети ниви, пресечени от черен път. В далечината зърнах светлина и тръгнах към нея. Малка, занемарена едноетажна къща с невзрачна архитектура, кутия за съхранение на човешки живот: светлината, която бях видял, се оказа лампа в една от стаите. На алеята нямаше паркирана кола, което подсказваше, че къщата е празна, а лампата бе оставена да свети в очакване на собственика.

Вратата послушно се отвори и влязох в дневна с талашитени мебели, дрънкулки в кънтри стил и телевизор с размерите на видеостена. Огледах бързо разположението на къщата — четири стаи и кухня — и впечатлението, че вкъщи няма никого, се затвърди. След по-внимателен оглед установих, че обитателят на къщата е жена, завършила института за медицински сестри в Уичита, над четирийсет и пет годишна, с кръгло лице и прошарена коса, която не боядисваше, носеше дрехи петдесет и втори размер, често се снимаше с румени от алкохол бузи в ресторанти за чуждестранна кухня (с гердан от пластмасови хавайски цветя, безсрамно флиртуваща с мариачи, вдигнала вилица за фондю) и живееше сама. От гардероба й избрах най-семплите дрехи, които открих — долнище на анцуг, което ми беше широко в ханша, суичър с качулка, също огромен, и чифт джапанки — и влязох в банята.

Отражението в огледалото не ме изненада особено. Вече осъзнавах, че удавянето не ме беше превърнало отново в човек, а по-скоро ми беше върнало човешкия облик като един вид маска. Вирусът си оставаше в организма ми; смъртта ми просто бе променила взаимодействието му с приемника. Много неща си оставаха същите: зрението, слухът и обонянието ми продължаваха да са свръхчувствителни. Макар все още да не ги бях изпробвал както трябва, крайниците ми — всъщност цялата ми физическа конструкция от костите до кръвта — пулсираха от чудовищна сила.

Дори това обаче не ме подготви за гледката. Кожата ми бе неестествено бяла, почти като на мъртвец. Косата ми, която чудотворно бе пораснала отново, се изтегляше от челото ми назад в комично съвършен триъгълник. Очите ми бяха обагрени в розово като на албинос. Но най-много ме стъписа последната подробност. В първия миг си помислих, че е шега. В ъгълчетата на устата ми, сред нормалните зъби, два кучешки блестяха заострени като ледени висулки.

Дракула. Носферату. Вампир. Какво клише. Но ето че изглеждах като въплъщение на фантасмагоричните глупости на Джонас Лиър. Превърнал се бях в митично същество.

Хрущенето на гуми по алеята ме извади от размислите; когато излязох от банята, светлина от фаровете зашари из стаята. Скрих се зад закачалка за палта миг преди вратата да се отвори и вътре да нахлуе пролетен въздух. Жената, която се казваше Джанет Дъф — научих го от поставената в рамка диплома, окачена над отрупаното със сметки бюро в спалнята — влезе тромаво, облечена с престилка на цветчета, бели панталони от полиестер и удобни обувки като за медицинска сестра, прибираща се след нощна смяна. Тя остави ключовете си на масичка до вратата, изу обувките си, хвърли препълнената дамска чанта на един стол и отиде в кухнята, където чух как отваря хладилника и сипва нещо в чаша. След като изпи до дъно количеството вино, нужно за успокоение на душата (усещах мириса: евтино шабли, най-вероятно от картонена кутия), сестра Дъф се върна в дневната със стъклена чаша с размерите на кутия за боя, включи гигантския телевизор, тръшна се на дивана и потъна сред възглавниците като спукана надуваема кукла от празничен парад.

Не мога да си обясня как не ме забеляза, може би трансформацията на тялото ми бе дала камуфлажната способност да стоя напълно неподвижно, почти невидим за обикновеното, незаинтересовано човешко око. Наблюдавах я как превключва каналите — полицейски сериал, прогнозата за времето, документален филм за затворници — докато накрая се спря на риалити предаване за, напълно очаквано, кулинарни състезания. Седеше с гръб към мен. Глътка по глътка, виното в чашата се топеше. Предположих, че съвсем скоро сестра Дъф ще захърка с притъпени от алкохола сетива. Но с неумолимото приближаване на студената зора и неотложността на нуждите ми — пари, автомобил, безопасно място, където да дочакам падането на нощта — не виждах смисъл да отлагам. Излязох от скривалището си, приближих се към нея и се покашлях.

 

 

Не я убих веднага. Отново, не търся оправдание, а само ви призовавам за търпение, докато чуете разказа ми докрай. Нужна ми бе информация и за тази цел сестра Дъф ми трябваше жива.

Една глътка и готово. Жената веднага започна да губи съзнание — очите й се обърнаха назад, дишането й утихна, всеки сантиметър от тялото й се отпусна. Като нетърпелив младоженец я вдигнах на ръце и я занесох в спалнята, където я положих върху леглото, след което отидох в банята и напълних ваната. Докато се върна, промяната беше започнала. По устата й беше избила пяна. Пръстите и започнаха да потрепват, последвани от дланите. Тя започна да стене, да пъшка, а после замлъкна, разтърсена от спазми, толкова силни, че се притесних да не се счупи като бисквита.

И тогава трансформацията навлезе в решителната фаза. Визуално най-близкото сравнение, което мога да направя, е с ускорен видеозапис на разцъфващо цвете. С изхрущяване пръстите й започнаха да се удължават. Косата й изведнъж се смъкна от черепа и падна разпиляна върху възглавницата. Сякаш залети с киселина, чертите на лицето й се заличиха, докато в тях не остана й капчица от предишната й личност. Гърчовете спряха; очите й бяха затворени, изражението й — почти спокойно. Аз седях на леглото до нея и шепнех насърчително. От тялото й заструи зелена светлина, която окъпа стаята в меко сияние. Челюстта й се раздвижи; с изскимтяване, подобно на кучешка кихавица, зъбите й изхвръкнаха от устата като шепа царевични зърна и на тяхно място от окървавените венци поникна барикада от остри резци.

Гледката беше едновременно страшна и красива.

Тя отвори очи и се взря в мен. Какъв патос имаше само в погледа й! Всеки от нас е герой в собствената си история; така осмисляме живота си. Но жената, която преди беше сестра Дъф — жената, която се грижеше за болни и страдащи, събираше ръчно шити одеяла и декоративни хаванчета, пиеше екзотични коктейли; дъщеря, сестра, мечтателка, лечителка, стара мома — в момента не можеше да познае себе си. Сега тя бе част от мен, продължение на волята ми; ако желаех, можех да я накарам да подскача на един крак, докато свири на невидима китара.

— Не се страхувай — казах и я хванах за ръката. — За добро е, ще видиш.

Отново я вдигнах на ръце. Толкова силен бях, че въпреки големите си размери ми се струваше като играчка. Неочаквано ме споходи спомен — и преди бях носил жена по този начин. Макар обстоятелствата да бяха напълно различни, тя също ми се беше сторила лека като перце. Споменът извика у мен толкова силно чувство на нежност, че за миг се усъмних дали постъпвам правилно. Но трябваше да разбера някои неща и онова, което ми предстоеше да направя, беше, макар и по особен начин, добрина.

Занесох сестра Дъф в банята. Някакъв остатъчен женски инстинкт я бе накарал да обгърне с ръце врата ми; още не беше забелязала водата, както се и надявах. Взирах се дълбоко в очите й и й изпращах успокоителни мисли. Вярата й в мен бе пълна. Какво представлявах за нея? Баща? Любовник? Спасител? Бог?

Магията се развали в мига, в който тялото й влезе в контакт с водата. Тя започна да се мята в опит да се освободи. Но силата ми беше несравнимо по-голяма от нейната. Натиснах раменете й и потопих гротескното й лице под водата. Усетих паниката и объркването й с всяка фибра от тялото си. Какво предателство! Каква непонятна измама! Друг би се трогнал и изпълнил с милост, но тези чувства само затвърдиха решимостта ми. Усетих как тя поема първата глътка вода и се задавя като от кихавица. Вдиша вода втори път, след това трети и течността започна да изпълва дробовете й. С един последен агонизиращ гърч тя умря.

Отстъпих крачка назад. Преминала бе първото изпитание; предстоеше второто. Зачаках да си възвърне човешкия облик, отброявах секундите; след като нищо не се случи, я извадих от водата и я положих с лице надолу на пода, като си мислех, че това ще ускори процеса. Но минутите минаваха и бях принуден да се примиря, че трансформацията изобщо няма да настъпи. Сестра Дъф си беше отишла завинаги.

Излязох от банята и седнах на леглото, за да обмисля ситуацията. Единственото заключение, до което стигнах, бе че трансформиращият ефект на смъртта чрез удавяне важи само за мен, че моите наследници не притежават дарбата на възкръсването. Но защо това беше така — защо аз седях тук и изглеждах, в общи линии, както преди, докато тя лежеше мъртва на пода в банята като изхвърлен на брега морски звяр — нямах обяснение. Дали просто бях по-силен представител на нашия биологичен вид, като първия от него, като Нула? Или пък разликата се коренеше не в тялото, а в ума? Дали разликата бе, че аз имах волята да живея, а тя не? Замислих се какви емоции изпитвам. Всъщност не изпитвах почти нищо. Бях удавил невинна жена във вана, но изпитвах пълно безразличие. От мига, в който забих зъби в меката плът на шията й и отпих първата сладка глътка, тя престана да бъде отделно същество, а се превърна в нещо като моя притурка. Убийството й ми се струваше от същото морално значение като изрязването на нокът. Може би в това бе разликата. В крайна сметка сестра Дъф вече беше мъртва, когато я потопих във водата.

В същото време в съзнанието ми звучаха предупредителни сигнали. Светлината в стаята се променяше; най-големият ми враг — утрото — скоро щеше да настъпи. Обиколих бързо къщата и спуснах всички пердета и щори, заключих предната и задната врата. През следващите дванайсет часа щях да остана тук.

 

 

Събудих се сред приказна тъмнина от най-ободряващия и лишен от сънища сън в живота си. Не ме събуди почукване на вратата; смъртта на сестра Дъф все още не беше забелязана, макар че това скоро щеше да се промени. Приготвих се бързо. По затънтените пътища на Америка дори вампир, особено такъв, който желае да остане незабелязан, се нуждае от пари. В буркан за курабии с формата на котка намерих две хиляди и триста долара — предостатъчно — както и револвер .38 калибър, макар да бях последният човек на света, който да се нуждае от огнестрелно оръжие.

Планирах да се движа на зигзаг на изток, като избягвам главните пътища. Пътуването щеше да отнеме пет, може би шест нощи. Очуканата корола на сестра Дъф, пълна с опаковки от десертчета, кутийки от безалкохолно и други боклуци, щеше да свърши работа засега, но трябваше бързо да се отърва от нея; някой със сигурност щеше да намери мъртвия демон в банята и да забележи, че колата липсва. Освен това се чувствах — и изглеждах — абсурдно с огромния анцуг и джапанките на жената; трябваше да си намеря по-подходящо облекло.

Осем часа по-късно се намирах в южната част на Мисури, където си съставих план, към който да се придържам по време на пътуването. Всяко утро ме заварваше скрит на сигурно място в безличен мотел зад спуснати пердета, облепени с картон прозорци и табелка на вратата „Не ме безпокойте“; щом паднеше нощта, поемах отново на път и карах без да спирам до час-два преди зазоряване. В Карбъндейл, Илинойс, реших да се отърва от королата. Освен това бях много гладен. Останах в хотела, след като се мръкна, за да наблюдавам пристигащите и заминаващите клиенти и да си избера подходяща плячка, дрехи и превоз. Мъжът, на когото се спрях, имаше моя ръст и телосложение; за мое улеснение беше и пиян. Щом влезе в стаята си, го нападнах в гръб, убих го, преди да успее да издаде друг звук освен пиянско изсумтяване — имаше гранясал вкус на никотин и евтино уиски — увих тялото му в завесата на душ-кабината, за да прикрия мириса на разложение и го тикнах в гардероба. Взех портфейла и куфара му (съдържащ памучни панталони, спортни ризи, които не се нуждаеха от гладене, шест чифта слипове и боксерки с шеговит надпис „Целуни ме, ирландец съм“, щамповани на чатала) и отпраших с типичния му американски седан. Според визитните картички в портфейла му той беше регионален мениджър по продажбите на фирма, произвеждаща индустриални климатици. Обикновен човек.

Ето така ловувах и се придвижвах през необятния и безличен пейзаж на американския Среден Запад. Еднообразието на отминаващите километри в дългите нощи ме караше да изпадна в хипнотично състояние и връщаше мислите ми към миналото. Мислех за отдавна починалите си родители, за града, в който израснах — приличащ досущ на безбройните безименни градчета, през които аз, Кралят на разрушението, минавах: само кръстовище с два светофара, примигващи в мрака. Мислех за познати, приятели, жени, с които бях спал. Спомних си за маса с цветя и кристални чаши с изглед към морето, както и за една нощ — тъжна и красива нощ — когато сред падащия сняг занесох на ръце любимата си вкъщи. Размишлявах за всички тези неща, както и за много други, но най-вече мислех за Лиз.

Вечерта на шестия ден зърнах светлините на Ню Йорк. Осем милиона души: сетивата ми запяха. Влязох в Манхатън през тунела „Линкълн“, изоставих колата на Осмо авеню и продължих пеша. Влязох в първото заведение, което видях — ирландски пъб с лакиран бар и дървени стърготини по пода. Сред клиентите не се забелязваше нищо необичайно; нюйоркчани са толкова изолирани от останалата част от страната, че случващото се далеч на Запад още не безпокоеше никого. Седнах сам на бара, поръчах си скоч, без да имам намерение да го пия, но установих, че съм жаден и, още по-интересно, че не ми се отрази зле. Напитката беше невероятно вкусна и дори най-неуловимите й ухания танцуваха по небцето ми. На третото питие осъзнах две неща: изобщо не бях пиян и спешно трябваше да отида до тоалетна. В мъжката тоалетна тялото ми избълва струя урина, толкова силна, че порцеланът зазвънтя. И това ми достави огромно удоволствие; стори ми се, че всяка телесна наслада е увеличена стократно.

Но вниманието ми се насочи към телевизора над бара. Даваха мач на Янките. Изчаках до последния съдийски сигнал и попитах бармана дали би превключил на CNN.

Не се наложи да чакам дълго: „Серийни убийства в Колорадо“, гласеше надписът в долната част на екрана. Хаосът настъпваше. Съобщаваше се за инциденти из целия щат: цели семейства, убити в леглата си, градове, останали без жива душа в тях, клиентите на крайпътен ресторант, изкормени като риби. Но имаше и оцелели — ухапани, но живи. Съществото впери очи в мен. Не беше човек. Излъчваше сияние. Несвързано бръщолевене на травмиран човек или нещо повече? Все още никой не беше направил връзката, но аз знаех истината. Съгласно инструкциите ми, на всеки девет убити един биваше привлечен в лоното. Болниците се пълнеха с пострадали. Гадене, висока температура, гърчове, а после…

— Зловеща работа.

Обърнах се и видях до мен да седи мъж. Кога беше успял да заеме празния стол? Типичен градски типаж: оплешивяващ, с вид на адвокат, интелигентно, леко заядливо изражение, набола брада и малко шкембе, за което все се канеше да вземе мерки. Лъснати обувки, син костюм, бяла колосана риза, разхлабена вратовръзка. У дома го чакаше някой, но той все още не можеше да събере сили да се прибере след тежкия работен ден.

— На мен ли го казвате.

На бара пред него стоеше чаша вино. Погледите ни се срещнаха за необичайно дълго време. Забелязах острата миризма на нервно потене, която се бе опитал да прикрие с одеколон. Очите му се плъзнаха нагоре по торса ми и се спряха върху устата ми.

— Не съм ли ви виждал тук и преди?

Ясно, помислих си. Огледах крадешком заведението. Нямаше нито една жена.

— Не. Нов съм.

— Чакате ли някого?

— Не.

Той се усмихна и протегна ръка — но не онази с брачната халка.

— Аз съм Скот. Може ли да ви почерпя питие?

След трийсет минути, облечен с костюма му, го оставих в глуха уличка да се гърчи с избила по устата пяна.

 

 

Хрумна ми да отида до стария си апартамент, но реших да не го правя; той не беше истинският ми дом. Какво представлява понятието „дом“ за едно чудовище? А за обикновения човек? За всеки от нас съществува място, толкова наситено със спомени, че миналото неизменно присъства там. Късно беше, минаваше 2 часът през нощта, когато влязох в чакалнята на Гранд Сентръл. Ресторантите и магазините отдавна бяха затворили, решетките им бяха спуснати; на таблото над гишетата за билети беше изписано разписанието на сутрешните влакове. В чакалнята имаше само няколко души: обичайните транзитни полицаи с предпазни жилетки и скърцащи кожени кобури, мъж и жена с официално облекло, които тичаха да хванат отдавна отпътувал влак, чернокож старец със слушалки на ушите, който буташе количка с кофа и парцал. По средата на мраморната зала се намираше гишето за информация с легендарния часовник. Това бе най-популярното място за срещи в Ню Йорк и може би най-прочутото по целия свят. Колко ли съдбовни срещи се бяха случили тук? Колко ли любовни афери бяха започнали на това място, колко ли страстни нощи? Колко ли поколения бяха идвали на този свят, само защото мъж и жена си бяха уговорили среща под прословутия часовник от лъскав месинг и матово стъкло? Вдигнах очи към сводестия таван на четирийсет метра над главата ми. В младостта ми красотата му беше скрита под пластове сажди от въглища и никотин, но това бе характерно за стария Ню Йорк; в края на 90-те години направиха основно почистване и върнаха някогашния блясък на златистите астрологични изображения. Телец, бикът; Близнаци, двата еднакви силуета; Водолей, изливащ вода от стомната; звездното небе, както се вижда в най-ясните нощи. Малко известен факт, който обаче не убягна на окото ми на учен, е, че таванът на Гранд Сентръл всъщност е изрисуван наобратно. Той е огледален образ на нощното небе; според легендата, художникът гледал от средновековен ръкопис, на който небето било изобразено гледано отгоре, не отдолу — от гледната точка не на човека, а на Бог.

Седнах на най-горното стъпало на стълбището към западния балкон. Един от полицаите ме изгледа подозрително, но бях облечен като човек със сериозна професия и не спях, нито пък бях видимо пиян, тъй че не се приближи. Огледах помещението от логистична гледна точка. Гранд Сентръл не беше просто железопътна гара, а основен пътен възел в града с необятните си подземни тунели и помещения. Стотици хиляди души минаваха забързано оттук всеки ден. С други думи, идеално за моите цели място.

Зачаках. Отминаваха часове, после цели дни. Никой не ме забелязваше, а дори да ме забелязваха, явно не ги беше грижа. Навън се случваха твърде много тревожни неща.

И след незнайно колко време чух звук, какъвто не бях чувал преди. Звукът на пълната тишина. Спуснала се беше нощ. Станах от стълбите и излязох навън. Никъде не се виждаха светлини; тъмнината беше толкова плътна, че все едно се намирах в открито море, на километри от брега. Вдигнах очи и видях необикновена гледка. Стотици, хиляди, милиони звезди блещукаха над пустия свят, както правеха от незапомнени времена. Снопчетата светлина барабаняха по лицето ми като дъждовни капки, сипещи се от миналото. Не знаех какво е това усещане, просто го чувствах; най-накрая се разплаках.