Джъстин Кронин
Градът на огледалата (11)

Десет

Майкъл носеше в чантата си три предмета. Първият беше вестникът. Вторият — писмо.

Намери го в джоба на капитана. Върху плика не пишеше нищо; мъжът не бе имал намерение да го изпраща. Самото писмо, по-малко от страница, беше написано на английски.

Скъпи синко,

Знам, че с теб няма да се срещнем в този живот. Горивото ни свършва; угасна и последната ни надежда да намерим убежището. Снощи екипажът и пътниците гласуваха. Взехме единодушно решение. Никой не би искал да умре от обезводняване. Днес е последният ни ден на земята. Погребани в гробница от стомана, ще се носим по теченията, докато всемогъщият Бог реши да ни прати на дъното.

Не се и надявам, че последните ми думи ще стигнат до теб. Остава ми единствено да се моля, че с майка ти сте избегнали гибелта и някак си сте оцелели. Какво ме чака сега? В Свещения Коран пише: „Аллах единствен познава тайнствата на небето и земята. И решението в Деня на страшния съд е мимолетно, защото Аллах има власт над всичко“. Съдбата ни е в Негови ръце и при Него ще се завърнем. Въпреки всичко случило се вярвам, че безсмъртната ми душа ще премине в ръцете Му и с теб накрая ще се съберем в рая.

Последната мисъл в живота ми е за теб. Бог да те благослови.

Твой любящ баща,

Набил

Майкъл размишляваше върху тези думи, докато вървеше по улиците в най-западналата част на града. Свикнал бе с тъжни и съкрушителни сцени; прекосявал бе разрушени градове, пълни с хиляди скелети. Но досега мъртвите не му бяха говорили. В капитанската каюта намери паспорта на мъжа. Пълното му име беше Набил Хадад. Роден в Холандия, в град на име Утрехт, през 1971 г. Майкъл не намери в каютата друга следа от момчето — снимки или още писма — но лицето за връзка при спешни случаи в паспорта беше жена на име Астрид Кеебле с адрес в Лондон. Може би тя беше майката на момчето. Майкъл се зачуди защо ли капитанът не беше виждал никога сина си. Може би майката не е позволявала; а може пък по незнайна причина мъжът да се е чувствал недостоен. Въпреки това бе изпитал порив да му пише, макар да е знаел, че след няколко часа ще умре, а писмото ще си остане завинаги в джоба му.

Но от писмото научи и друго. Бергенсфиорд бе пътувал към конкретна цел. Не просто в търсене на убежище, а на „убежището“. Безопасно място, където вирусът нямаше да ги застигне.

Затова Майкъл носеше в чантата третия предмет, докато търсеше мъжа, когото наричаха Маестрото.

Дори този човек да имаше истинско име, Майкъл не го знаеше. Маестрото освен това имаше навика да използва притеснително накъсани изречения и винаги говореше за себе си в трето лице; нужно бе известно време да свикнеш. Доста стар беше и имаше куп тикове, поради което приличаше повече на огромен гризач. Някога бил електроинженер в Цивилната власт, но откакто се пенсионирал преди дълги години, всички в Кървил ходеха при него за поправка на електронни антики. Макар и луд за връзване и страдащ от параноя, старецът знаеше как да накара стар харддиск да разкрие тайните си.

Бараката на Маестрото нямаше как да бъде сбъркана; тя бе единствената сграда в квартала със соларни панели на покрива. Майкъл почука силно и отстъпи крачка назад, за да го заснеме камерата; Маестрото държеше да огледа добре посетителите, преди да отвори. Минаха няколко секунди и последва изщракването на няколко масивни ключалки.

— Майкъл — Маестрото застана в пролуката на открехната врата с работна престилка и пластмасови работни очила, вдигнати на челото.

— Здравей, Маестро.

Мъжът се озърна нагоре и надолу по улицата.

— Бързо — рече той и подкани с жест Майкъл да влезе.

Отвътре бараката приличаше на музей. Стари компютри, офис машини, осцилоскопи, платки, огромни кошове с мобилни телефони и таблети: при вида на толкова много електроника Майкъл винаги потръпваше развълнувано.

— С какво може да ти помогне Маестрото?

— Нося ти една антика.

Майкъл извади третия предмет от чантата си. Старецът го взе и го огледа набързо.

— Дженсис 87HJS. Четвърто поколение, три терабайта. От периода непосредствено преди войната. — Той вдигна очи. — Откъде е?

— Намерих го на един кораб. Трябва да възстановя файловете.

— Да го погледнем тогава.

Майкъл последва Маестрото до една от работните маси, където старецът постави харддиска върху парче плат и си сложи очилата. С миниатюрна отвертка отвори кутията и огледа внимателно частите вътре.

— Повреден е от влагата. Лоша работа.

— Можеш ли да го поправиш?

— Ще е трудно. И скъпо.

Майкъл извади пачка остини от джоба си. Старецът ги преброи върху масата.

— Не е достатъчно.

— Само толкова имам.

— Маестрото се съмнява. Нефтохимик като теб?

— Вече не съм.

Старецът огледа Майкъл изпитателно.

— А, да, Маестрото си спомни. Чувал е разни интересни истории. Истина ли са?

— Зависи какво си чувал.

— Търсиш бариерата. Плаваш съвсем сам.

— В общи линии.

Старецът стисна напуканите си устни и пъхна парите в джоба на престилката си.

— Маестрото ще види какво може да направи. Ела утре.

 

 

Майкъл се върна в апартамента. Преди това беше ходил до библиотеката и прибави към предметите в чантата си дебела книга: Пълен атлас на света. Това беше една от книгите, които не можеха да се взимат за вкъщи. Изчака библиотекарката да се разсее, пъхна атласа в чантата си и се измъкна незабелязано навън.

Кейт отново поиска да й разкаже приказка преди лягане. Този път й разказа за бурята. Кейт го слушаше с напрегнато вълнение, сякаш историята можеше да свърши с неговото удавяне, макар да седеше пред нея. Със Сара не повдигнаха темата за снощната им караница. Това бе типично за тях; с мълчание си казваха безброй неща. А и сестра му изглеждаше разсеяна. Майкъл предположи, че в болницата се е случило нещо, и не я разпитва.

На сутринта излезе, преди другите да се събудят. Старецът го чакаше.

— Маестрото успя — заяви той и заведе Майкъл при компютърен монитор. Пръстите му зашариха по клавиатурата и на екрана се появи светеща карта.

— Къде се намира корабът?

— Намерих го в залива Галвестън в началото на корабоплавателния канал.

— Далеч от дома е.

Маестрото разказа набързо какво бе известно за кораба. Бергенсфиорд потеглил от Хонконг в средата на март, плавал до Хавай, след това минал през Панамския канал и навлязъл в Атлантическия океан. Според датите, които Майкъл беше видял във вестника, всичко това се бе случило преди избухването на епидемията от великденски вирус. Корабът спрял на Канарските острови, вероятно за да зареди с гориво, след което беше продължил на север.

На този етап данните се промениха. Корабът беше обикалял напред-назад покрай бреговете на Северна Европа. Отклонил се бе за малко в Гибралтарския проход, след което се върнал обратно, влязъл в Средиземно море и се върнал в Тенерифе. След няколко седмици отново потеглил. По това време епидемията вече се била разпространила навсякъде. Корабът прекосил Магелановия проток и се бе отправил на север от екватора.

Изглежда, беше спрял в открити води. След две седмици престой там данните свършваха.

— Можем ли да разберем накъде се е отправил? — попита Майкъл.

Появи се друг екран с данни: изчисления на възможни маршрути, обясни Маестрото. Той превъртя до края на страницата и посочи последния ред.

— Ще ми го запишеш ли? — попита Майкъл.

— Вече го направих. — Старецът извади от престилката си флашка; Майкъл я прибра в джоба си.

— Маестрото е любопитен, защо информацията е толкова важна за теб?

— Мисля да отида на почивка.

— Маестрото вече провери. Там няма нищо, само пустият океан. — Той повдигна белите си вежди. — Но може би все пак има нещо?

Старецът не беше глупав.

— Може би — отвърна Майкъл.

 

 

Остави на Сара бележка.

Съжалявам, че си тръгвам толкова бързо. Отивам да се видя със стар приятел. Надявам се да се върна до няколко дни.

Вторият рейс за Оранжевата зона потегляше в 9:00 ч. Майкъл слезе на последната спирка и изчака, докато автобусът пое обратно. Табелата гласеше:

НАЧАЛО НА ЧЕРВЕНАТА ЗОНА.

ПРОДЪЛЖАВАТЕ НАТАТЪК НА СВОЙ РИСК.

АКО НЕ СТЕ СИГУРНИ, БЯГАЙТЕ.

Само ако знаехте, помисли си той и пое напред.