Джъстин Кронин
Градът на огледалата (9)

Осем

— Майкъл!

Сестра му изкачи последните две стъпала тичешком и го прегърна толкова силно, че ребрата го заболяха.

— Еха! И аз се радвам да те видя.

Сестрата на регистратурата ги гледаше, но Сара не се сдържа.

— Не мога да повярвам! Какво правиш тук? — възкликна тя, отстъпи крачка назад и го огледа с майчинска загриженост. От една страна, Майкъл се засрами, но, от друга, щеше да се разочарова, ако Сара не го беше посрещнала така. — Леле, колко си отслабнал. Кога пристигна? Кейт много ще се зарадва. — Сара погледна към сестрата, възрастна жена с идеално чиста престилка. — Уенди, това е брат ми Майкъл.

— Онзи с лодката?

Майкъл се засмя.

— Да, аз съм.

— Нали ще останеш по-дълго? — попита Сара.

— Само за няколко дни.

Сара поклати глава и въздъхна.

— Е, ще трябва да се примиря. — Стискаше го за лакътя, сякаш щеше да се изпари. — След час свършвам работа. Стой тук, разбрахме ли се? Майкъл, говоря сериозно.

 

 

Майкъл я изчака и двамата се прибраха в апартамента. Колко странно беше отново да е на сушата със смущаващата й неподвижност под краката му. След като бе прекарал три години почти напълно сам, кипящото от живот, забързано човечество, го дразнеше. Постара се да скрие раздразнението си, убеден, че скоро ще премине, но в същото време се чудеше дали дългите му плавания не са го променили толкова безвъзвратно, че повече да не може да живее сред хора.

Прониза го чувство на вина, когато видя колко се е променила Кейт. Вече не беше бебе; дори къдриците в косата й вече ги нямаше. Двамата поиграха на гоненица с Холис, докато Сара приготвяше вечерята; след като се нахраниха, Майкъл отиде да я приспи с приказка. Не й чете от книжка: Кейт искаше да й разкаже за приключенията му по море.

Майкъл реши да й разкаже за кита. Случката беше отпреди шест месеца, навътре във водите на Мексиканския залив. Късно през нощта, когато водата бе спокойна и блещукаше на лунна светлина, лодката му започна да се издига, сякаш нивото на морето се покачваше. Отдясно изникна черен силует. Първоначално не разбра какво е. Чел беше за китове, но не ги бе виждал с очите си и имаше само смътна представа колко големи са тези животни. Как бе възможно на света да има толкова голямо живо същество? Когато китът бавно се подаде над водата, от главата му изригна струя вода; създанието се обърна лениво на една страна и се видя едната му огромна перка, по чиито черни лъскави краища бяха полепнали миди и водорасли. Майкъл беше твърде слисан, за да се уплаши; чак по-късно осъзна, че само с едно замахване на опашката китът можеше да разбие лодката на парчета.

Кейт го гледаше ококорено.

— И какво стана после?

Майкъл й разказа, че очаквал китът да продължи по пътя си, но животното плувало редом с Наутилус в продължение на цял час. От време на време потапяло гигантската си глава под водата, след миг се подавало отново и бълвало струя вода през носната си дупка със звук, подобен на силна кихавица. Когато луната започнала да залязва, животното се гмурнало в морето и повече не се показало. Майкъл чакал и се чудел дали китът си е отишъл. Минали няколко минути; той започнал да се успокоява. И тогава сред експлозия от морска вода китът изскочил от дясната страна на лодката и гигантското му туловище се издигнало във въздуха. Майкъл каза, че било все едно гледал как цял град се издига в небето. Виждаш ли какво мога? Не се закачай с мен, братко. Китът цопнал обратно във водата с втори невъобразим плясък, който метнал Майкъл в другия край на палубата и го измокрил до кости. Повече не го видял.

Кейт се усмихваше.

— Разбирам. Китът се е шегувал с теб.

Майкъл се засмя.

— Май си права.

Той я целуна за лека нощ и се върна в дневната, където Холис и Сара прибираха измитите съдове. Токът вече беше спрял; на масата мъждукаха две свещи, от които се издигаха струйки дим.

— Тя е страхотно дете.

— Заслугата е на Холис — каза Сара. — Толкова съм заета в болницата, че рядко я виждам.

Холис се ухили.

— Вярно е.

— Нали не възразяваш да ти постеля на пода? — попита Сара. — Ако знаех, че ще идваш, щях да донеса легло от болницата.

— Шегуваш ли се? Обикновено спя седнал. Вече дори не знам дали изобщо спя.

Сара бършеше печката с парцал. Прекалено агресивно — Майкъл долавяше недоволството й.

— Виж, не се тревожи за мен. Добре съм — каза той.

Сара въздъхна ядосано.

— Холис, поговори с него. Мен не ме слуша.

Мъжът й сви безпомощно рамене.

— Какво искаш да му кажа?

— Например: „Много хора те обичат, престани да се излагаш на опасност“.

— Това не е вярно — възрази Майкъл.

— Сара се опитва да каже — прекъсна го Холис, — че всички се надяваме да си внимателен.

— Не, изобщо не се опитвам да кажа това. — Сара погледна към Майкъл. — Лор ли е причината?

— Лор няма нищо общо.

— Тогава ми обясни, защото не те разбирам, Майкъл.

Как да й обясни? Причините бяха толкова многобройни и оплетени, че нямаше как да ги изрази с думи.

— Просто усещам, че това трябва да правя. Нямам друго обяснение.

Сара продължи с твърде енергичното бърсане на печката.

— Значи имаш чувството, че трябва да ме плашиш до смърт.

Майкъл протегна ръка към нея, но тя я отблъсна.

— Сара…

— Недей. — Тя не го погледна. — Не ми казвай, че всичко е наред. По дяволите, бях решила да не се караме. Трябва да ставам рано.

Холис отиде при нея, постави една ръка върху рамото й, а другата върху парцала и нежно го откопчи от стисната й длан.

— Говорихме по този въпрос. Остави го да прави каквото реши.

— О, чуй се само. Несъмнено си мислиш, че идеята е страхотна.

Сара се разплака. Холис я обърна и я прегърна, след което погледна през рамото й към Майкъл, който стоеше неловко до масата.

— Просто е уморена. Ще ни оставиш ли за минутка?

— Разбира се.

— Благодаря ти, Майкъл. Ключът е до вратата.

Майкъл излезе от апартамента и слезе на улицата. Тъй като нямаше къде да отиде, седна на земята до входа, където никой нямаше да го безпокои. Не се беше чувствал толкова зле от дълго време. Сара по принцип се тревожеше прекалено, но той не обичаше да я разстройва; това бе една от причините да идва в града толкова рядко. Щеше му се да я зарадва — да си намери жена, да се оженят, да си намери работа като всички останали, да има деца. Сестра му заслужаваше малко спокойствие след като се бе грижила за него след смъртта на родителите им, макар самата тя да беше още дете. Този безмълвен факт присъстваше във всичките им разговори. Ако животът им се бе стекъл по различен начин, вероятно щяха да са като всички останали братя и сестри, загрижеността им един за друг щеше да избледнее с времето и новите хора в живота им. Но за тях двамата не беше така. Макар други връзки да излизаха на преден план, в сърцата им винаги щеше да има местенце само за тях двамата.

Когато реши, че е минало достатъчно време, Майкъл се върна в апартамента. Свещите бяха угаснали; Сара му беше приготвила постеля и възглавница. Майкъл се съблече в тъмното и легна. Чак тогава забеляза бележката от Сара върху раницата му. Запали една от свещите и я прочете.

Съжалявам. Обичам те. Всички нащрек.

С.

Само три изречения, но те му бяха напълно достатъчни. Тези три изречения двамата си казваха един на друг всеки ден от живота си.

Събуди се и щом отвори очи, видя Кейт, приведена над него.

— Чичо Майкъл, събуди се!

Майкъл се надигна на лакти. Холис стоеше до вратата.

— Извинявай. Казах й да не те буди.

На Майкъл му трябваше момент, за да се ориентира. Не беше свикнал да спи толкова до късно. Като цяло бе отвикнал да спи.

— Сара тук ли е?

— Излезе преди няколко часа. — Холис повика дъщеря си с жест. — Да вървим. Ще закъснеем.

Кейт направи физиономия.

— Татко се страхува от сестрите.

— Татко ти е умен. От онези жени ме побиват тръпки.

— Майкъл, не ми помагаш — рече Холис.

— Ясно. — Той погледна към момиченцето. — Слушай баща си, миличка.

Кейт го изненада с внезапна, силна прегръдка.

— Ще бъдеш ли тук, когато се приберем?

— Разбира се.

Майкъл се заслуша в стъпките им надолу по стълбите. Трябваше да признае, че хлапето е много умно. Това си беше чисто емоционално изнудване, но какво да направи? Облече се и се изми на мивката. Сара му беше оставила хлебчета за закуска, но не му се ядеше. Ако огладнееше по-късно, щеше да си намери нещо за хапване.

Взе си раницата и излезе.

 

 

Към края на сутрешната визитация една от медицинските сестри я повика. Тя отиде на регистратурата, където я чакаше сестра Пег.

— Здравейте, сестро.

Сестра Пег бе от хората, чието присъствие караше всички наоколо да се стегнат. Никой не знаеше на колко години е точно — поне на шейсет, макар да разправяха, че и преди двайсет години изглеждала по същия начин. Легендарно заядлива, макар Сара да знаеше, че това не е съвсем вярно, под строгата външност на монахинята се криеше напълно посветена на грижите за поверените й деца жена.

— Може ли да поговорим, Сара?

След минутка двете вече вървяха към сиропиталището. Когато наближиха, Сара чу глъчката на децата; голямото междучасие беше в разгара си. Влязоха през портата откъм градината.

— Доктор Сара, доктор Сара!

Едва стъпила на площадката, децата се спуснаха към нея. Познаваха я добре, но доколкото знаеше, всеки посетител предизвикваше голямо въодушевление. Тя се измъкна с обещания да остане по-дълго следващия път и последва сестра Пег в сградата.

Момичето седеше на масата в малката стая, която Сара използваше за прегледи. То вдигна очи, щом Сара влезе. Беше на не повече от дванайсет или тринайсет години; трудно можеше да прецени под цялата мръсотия. Облечена беше с мърлява рокля от зебло, завързана на едното рамо; краката й, черни от кал и осеяни с драскотини, бяха боси.

— От Вътрешна сигурност я доведоха снощи — обясни сестра Пег. — Не е продумала оттогава.

Заловили момичето, докато се опитвало да влезе с взлом в един от селскостопанските складове. Сара виждаше защо: детето изглеждаше изгладняло.

— Здравей, аз съм доктор Сара. Как се казваш?

Момичето, което гледаше напрегнато изпод кичури сплъстена коса, не отговори. Очите му — единствената част от тялото, която помръдваше — се стрелнаха боязливо към сестра Пег, след това отново към Сара.

— Опитахме се да разберем кои са родителите, но не открихме кой се грижи за нея.

Сара не се учуди. Извади слушалка от чантата си и я показа на момичето.

— Ще ти преслушам сърцето — може ли?

Момичето не продума, но очите му казваха, че може. Сара смъкна презрамката от рамото й. Тънка беше като вейка, но гърдите й започваха да напъпват. Щом усети студения метален диск върху кожата си, момичето потрепери за миг, но иначе не помръдна.

— Сара, ела да видиш нещо.

Сестра Пег гледаше гърба на момичето. Целият беше осеян с белези от изгаряне и бой с пръчка. Някои бяха стари, други съвсем пресни. Сара бе виждала и преди подобни белези, но никога толкова много.

Тя погледна момичето.

— Миличка, кой ти причини това?

— Мисля, че не може да говори — каза сестра Пег.

Сара започна да се досеща какъв е проблемът. Момичето й позволи да хване брадичката му. Сара вдигна ръка до дясното ухо на детето и щракна с пръсти три пъти; момичето не реагира. Провери и другото ухо. Нищо. След това погледна момичето в очите, посочи към ухото си и бавно поклати глава сякаш казваше „Не“. Момичето кимна.

— Не може да говори, защото е глуха.

И тогава се случи нещо изненадващо. Момичето хвана Сара за ръката. С показалец започна да чертае линии по дланта й. Не линии, а букви, осъзна Сара. Букви. П. И. М.

— Пим — каза Сара, хвърли поглед към сестра Пег и отново се обърна към момичето. — Пим ли се казваш?

Момичето кимна. Сара я хвана за ръката, изписа върху дланта й САРА и посочи към себе си.

— Сара.

Момичето вдигна очи.

— Сестро, ще ми донесете ли нещо за писане?

Сестра Пег излезе от стаята и се върна с малка черна дъска и тебешир, каквито децата използваха в училище.

КЪДЕ СА РОДИТЕЛИТЕ ТИ?, написа Сара.

Пим взе дъската, изтри с длан написаното от Сара и стисна непохватно тебешира в юмрук.

— МРЕЛИ.

— КОГА?

— МАМА, ПОСЛЕ ТАТКО, НАКРАЯ ТИМ.

— КОЙ ТЕ ПРЕБИ?

— МЪЖ.

— КОЙ МЪЖ?

— НЕ ЗНАМ. ИЗБЯГА.

Не искаше да зададе следващия въпрос, но се налагаше.

— НАРАНИ ЛИ ТЕ И ДРУГАДЕ?

Момичето се поколеба, но кимна. Сърцето на Сара се сви.

— КЪДЕ?

Пим взе дъската.

— МЕЖДУ КРАКАТА.

Без да сваля очи от момичето, Сара каза:

— Сестро, ще ни оставите ли за малко?

След като сестра Пег излезе, Сара написа:

— МНОГО ПЪТИ ЛИ?

Момичето кимна.

— ТРЯБВА ДА ТЕ ПРЕГЛЕДАМ. ЩЕ ВНИМАВАМ.

Пим настръхна и започна да клати бързо глава.

— МОЛЯ ТЕ — написа Сара. — ВАЖНО Е.

Пим взе дъската и написа бързо:

— АЗ ВИНОВНА. ОБЕЩАХ ДА НЕ КАЗВАМ.

— НЕ. НЕ СИ ВИНОВНА ТИ.

— ПИМ ЛОША.

На Сара й призля. Виждала бе ужасяващи неща, при това не само в Отечеството. Невъзможно беше да работиш в болница, без да се сблъскаш с най-лошите страни на човешката природа. Жена със счупена китка, която обяснява как е паднала по стълбите, докато съпругът й я наблюдава зорко и й дава знаци с очи. Недохранен старец, зарязан пред входа от роднините си. Една от проститутките на Дънк с тяло, раздирано от болести и рани, стиснала шепа монети, за да се отърве от бебето в утробата си и да се върне обратно на работа. Налагаше се да станеш поне малко коравосърдечен, в противен случай нямаше как да издържиш, но малтретираните деца бяха най-страшното. Деца, от които не можеш да извърнеш очи. В случая на Пим бе лесно да се досети каква е историята. След смъртта на родителите някой е предложил да прибере момичето, роднина или съсед. Всички са си помисли колко благородно от страна на този човек да поеме отговорност за бедното глухонямо сираче, а след това никой не си е направил труда да провери какво се случва с него.

— Не, миличка. — Сара хвана Пим за ръце и я погледна в очите. В тях сияеше душата на детето, мъничка, уплашена, забравена от света. Тя бе най-самотното същество на земята и Сара разбра какво трябва да направи от чиста човещина.

Дори Холис не знаеше историята. Сара не се страхуваше да му каже; познаваше го добре. Но отдавна беше решила да мълчи. Казваха, че в Отечеството всеки преживявал това и редът на Сара неизбежно дойде. Изтърпяла бе, както можеше, а когато всичко приключи, си представи метална кутия със здрава ключалка. Накрая сложи спомена в кутията.

Тя взе дъската и написа:

— НЯКОГА И АЗ ПОСТРАДАХ ПО ТОЗИ НАЧИН.

Момичето прочете написаното с предпазливо изражение. Минаха десетина секунди, преди да вземе тебешира.

— ТАЙНА?

— НЕ СЪМ КАЗВАЛА НА НИКОЙ ДРУГ.

Изражението на момичето започна да се променя. Нещо в него се отприщваше.

Сара написа:

— С ТЕБ СИ ПРИЛИЧАМЕ. САРА Е ДОБРА. ПИМ Е ДОБРА. НЕ СМЕ ВИНОВНИ.

Очите на момичето се насълзиха. Една сълза преля и се търкулна по бузата, като остави след себе си диря в мръсотията. Стисна устни; мускулите на врата и челюстта й се напрегнаха и потрепериха. Странен звук изпълни стаята. Приличаше на животинско ръмжене. Сякаш нещо в нея се бореше да излезе навън.

И тогава момичето отвори уста и нададе вой, който разби всяка идея за човешки език, сведен само до една продължителна нота на болка. Сара я прегърна. Пим виеше, трепереше, опитваше се да се освободи, но Сара не я пусна.

— Всичко е наред. Вече си в безопасност. Аз съм до теб. — Продължи да я прегръща дълго след като се успокои.