Джъстин Кронин
Градът на огледалата (87)

Осемдесет и шест

Лушъс Гриър живя още три дни и така си заслужи честа да бъде първият заселник на все още безименния остров, който почина на него. Повече не проговори; дори не дойде напълно в съзнание. Но от време на време, когато Сара или някой друг седеше до него, по лицето му се появяваше усмивка, сякаш сънуваше нещо хубаво.

Погребаха го на поляна с изглед към морето, заобиколена от високи палми. Освен мъжете, които бяха работили на кораба, неколцина от пътниците го познаваха, най-малко децата, които само бяха чували за умиращ човек в една от каютите и огласяха погребението с глъчката си, докато играеха наблизо. Никой не възразяваше; удачно бе да изпратят Гриър с детски смях. Лор държа реч първа, след нея говориха Ранд и Сара. Предварително се уговориха всеки да разкаже по нещо за Гриър. Лор разказа за приятелството му с Майкъл; Ранд разказа историите, които Гриър му беше разправял за службата си в Експедиционния; Сара разказа за деня, в който се беше запознала с Гриър в Колорадо и какво се бе случило там. След това се наредиха на опашка и всеки постави камък върху гроба, увенчан с паметник, който Лор беше издялала от дърво:

Лушъс Гриър

Пророк, воин, приятел

На следващата сутрин малка група се върна с две лодки на Бергенсфиорд, който стоеше закотвен на километър от брега. По този въпрос имаше разногласия — на кораба имаше всевъзможни материали, които можеха да използват, но Лор бе непреклонна и като капитан имаше последната дума. Ще направим каквото пожела Майкъл, заяви тя.

Лор отвори писмото от Майкъл чак на втория ден на острова, но вече подозираше какво пише. Нямаше представа защо е толкова сигурна, може би просто защото познаваше Майкъл добре. Затова прочете без изненада, но сякаш чуваше гласа му, трите изречения, които беше написал.

Погледни в шкафче №16 на кърмата.

Потопи кораба.

Поставете ново начало.

С обич, М.

В шкафчето имаше сандък с експлозиви, макари с кабели и дистанционен детонатор. Майкъл беше оставил инструкции как да ги използват. Кейлъб и Холис прокараха кабелите по коридорите, а Лор и Ранд поставиха експлозивите из целия кораб. Почти празните резервоари бяха пълни със силно запалими газове. Лор пусна смесителите, отвори клапаните и постави последния заряд.

Разбрали се бяха, че следващата задача се пада на Лор. Мъжете се върнаха на лодките. Лор обиколи тихите коридори на кораба за последно. Мислеше за Майкъл и за Бергенсфиорд — за нея те бяха неразривно свързани. Тъжно й беше, но в същото време изпитваше признателност за всичко, което й беше дал.

Излезе на палубата и тръгна към кърмата. Детонаторът се намираше в малка метална кутия с ключалка. Свали ключа от верижката на врата си и го пъхна внимателно в отвора. Ранд и останалите чакаха долу в лодките.

— Сбогом, Майкъл.

Завъртя ключа и хукна към кърмата. Експлозиите разтърсиха коридорите и продължиха към резервоарите. Лор стигна до опашката на кораба, засили се с три дълги крачки и скочи.

Лор ДеВиър, капитан на Бергенсфиорд, полетя.

Гмурна се във водата почти без да разплиска вода. Озова се в прекрасен син свят. Обърна се по гръб и погледна нагоре. Минаха няколко секунди и на повърхността проблесна светлина. Водата се разплиска от приглушен тътен.

Лор изплува на няколко метра от лодките. Зад нея Бергенсфиорд беше обгърнат в пламъци, а в небето се издигаше гъст черен дим. Кейлъб й помогна да се качи.

— Страхотен скок — каза той.

Лор седна в лодката. Бергенсфиорд започна да потъва откъм кърмата. Когато носът му се изправи във въздуха, от брега се разнесоха викове; децата, забелязали внушителната гледка, надаваха радостни възгласи. Когато корпусът достигна ъгъл от четирийсет и пет градуса, корабът започна да потъва с удивителна скорост. Лор затвори очи; не искаше да види как корабът си отива. Когато ги отвори, Бергенсфиорд беше потънал.

Върнаха се на брега. Когато наближиха плажа, Сара изтича напред да ги посрещне.

— Кейлъб, ела — каза тя.

 

 

Водите на Пим бяха изтекли. Кейлъб я намери под брезент, закачен между дърветата, легнала на тънък дюшек, който бяха донесли от кораба. Изражението й беше спокойно, макар лицето й да бе потно от тропическата жега. През последните няколко седмици косата й беше станала невероятно гъста, а цветът — още по-наситено кестеняв, с червени оттенъци на слънце.

Здравей, каза Кейлъб с жест.

Здравей. Пим се усмихна. Да си видиш само изражението. Не се тревожи, ще приключа за нула време.

Кейлъб погледна към Сара.

— Как е тя? — попита той на глас и с жестове; сега не беше моментът за тайни.

— Всичко изглежда нормално. Малко е подранила. Но е права, второто раждане обикновено е много по-бързо.

Раждането на Тео продължи много дълго, почти двайсет часа от първата контракция. Тогава Кейлъб беше ужасно притеснен, но само минутка след като Тео пое първия си дъх, Пим вече се усмихваше.

— Остани тук — каза му Сара. — Холис ще гледа Тео и момичетата.

Кейлъб разбра, че Сара премълчава нещо, и я отведе настрани.

— Изплюй камъчето.

— Работата е там, че долових два сърдечни ритъма.

— Два — повтори той.

— Близнаци са, Кейлъб.

Той зяпна.

— И чак сега ли разбра?

— Случва се понякога — Сара го хвана за лакътя. — Пим е силна, раждала е и преди.

— Но не близнаци.

— В крайна сметка няма голяма разлика.

— Мили боже, как ще ги различавам? — Глупава тревога, но това беше първото, което му дойде на ум.

— Ще се справиш. Освен това може да не са еднояйчни.

— Нима? Това пък как е възможно.

Сара се засмя тихичко.

— Не разбираш много от тези работи, а?

Стомахът на Кейлъб се сви от притеснение.

— Май не.

— Просто стой до Пим. Контракциите все още са нарядко и аз няма какво да направя на този етап. Холис ще занимава децата. Разбрахме ли се?

Кейлъб кимна замаяно.

— Хайде, стегни се — каза Сара.

Кейлъб я изпрати с поглед и се върна под навеса. Пим пишеше в дневника си. Кейлъб за пръв път виждаше тази тетрадка с красива кожена подвързия. На земята до нея имаше мастилница и няколко от книгите на Холис. Пим вдигна очи и затвори дневника, а Кейлъб седна на пясъка.

Казала ти е.

Да.

Пим едва сдържаше смеха си. Кейлъб имаше чувството, че е попаднал сред група хора, които знаят нещо неизвестно само на него.

Успокой се, каза му Пим. Няма страшно.

Откъде знаеш?

Женска интуиция.

Пим си пое рязко въздух и се смръщи от болка. Кейлъб разбра, че спокойствието й е само привидно. Жена му се подготвяше за раждането. С всеки изминал час щеше да се отдръпва вътре в себе си, за да черпи от извора на силата си.

Пим, добре ли си?

След няколко секунди изражението й се успокои и тя издиша бавно. Погледна към книгите.

Ще ми почетеш ли?

Кейлъб взе най-горната книга от купа. Той не четеше много; струваше му се досадно занимание, колкото и тъст му да се опитваше да го убеди в противното. Поне заглавието беше удачно: Война и мир. Може пък да се окажеше интересна. Книгата беше огромна, тежеше поне пет килограма. Той я отвори на първата страница, изпълнена плътно със ситен шрифт.

Сигурна ли си?

Пим отвърна с блеснали очи и ръце, подпрени върху корема:

Да, моля те, това е една от любимите книги на баща ми. Все се каня да я прочета.

Ужасен, но твърдо решен да й угоди, Кейлъб подпря книгата в скута си и започна да чете с жестове:

— „Е, княже, Генуа и Лука са имения на семейство Бонапарте. Не, аз ви предупреждавам: ако не ми кажете, че сме във война, ако си позволите да защитавате всичките мръсотии, всичките ужасии на тоя антихрист (аз наистина вярвам, че той е антихрист) — не ща вече да ви познавам, не сте ми вече приятел, не сте вече мой верен роб, както казвате.“^[5]

И така нататък. Кейлъб беше напълно объркан: нищо не се случваше; водеха се само безсмислени разговори, в които се споменаваха един куп места и герои, които не можеше да запомни. Уморително беше да чете с жестове; не знаеше как да предаде много от думите. Но на Пим, изглежда, й беше интересно. От време на време въздъхваше доволно или очите й се разширяваха въодушевено, или пък се усмихваше на реплика, която явно трябваше да е шега. Ръцете на Кейлъб бързо отмаляха. Контракциите на Пим станаха по-учестени. Когато тя получеше контракция, Кейлъб спираше да чете и чакаше болката да отшуми; Пим му кимваше и той продължаваше.

Часовете минаваха. Сара идваше да премери пулса на Пим, попипваше корема й, казваше, че всичко върви нормално. Когато видя книгата, тя само повдигна вежди и рече:

— Успех.

Под навеса се отбиваха и други: Лор и Ранд, Джени и Хана, както и няколко души, с които Пим се беше сприятелила на кораба. Следобед Холис доведе Тео и момичетата. Момченцето незаинтересовано седна на земята и се опита да напълни устата си с пясък, но момичетата чакаха с нетърпение появата на новото си братовчедче. Докато плаваха с кораба и нямаха кой знае какви интересни занимания, Ел беше научила добре жестомимичния език и речникът й не се изчерпваше само с елементарни думи и фрази. Тя жестикулираше към Пим, без да забелязва болките й, но дори на Пим да не й беше до приказки, го прикриваше добре.

— Хайде да оставим леля ви да си почине — плесна с ръце Холис. — Да отидем да съберем миди.

Момичетата възразиха, но в крайна сметка тръгнаха след дядо си, който носеше Тео на ръце. Пим ги изпрати с поглед.

Толкова прилича на Кейт, каза тя.

Коя от двете?

И двете.

Следобедът преваляше. Кейлъб усещаше, че много хора държат навеса под око. Мълвата се беше разнесла: раждаше се бебе. Накрая Пим му каза да спре да чете: Ще продължим друг път, рече тя, но имаше предвид започва се. Контракциите станаха по-продължителни и силни. Кейлъб повика Сара. След като прегледа Пим, тя каза:

— Отиди да си измиеш ръцете и донеси чисти кърпи.

Джени стопли котел с вода. Кейлъб изпълни заръките на Сара и се върна под навеса. Пим бе започнала да пъшка силно. Издаваше различни звуци от другите хора. Звучаха почти като животински. Сара вдигна полата и покри таза й с кърпа.

Готова ли си да напъваш?

Пим кимна.

— Кейлъб, седни до нея и превеждай думите ми.

След няколко мъчителни за Кейлъб секунди Пим задъхано отпусна глава върху пясъка. Кейлъб се надяваше, че ще си почине поне малко, но следващата контракция дойде почти веднага. Спокойният следобед се превърна в бойно поле. Кейлъб хвана Пим за ръката и написа в дланта й: Обичам те. Ще се справиш.

— Напъвай — каза Сара.

Пим напъна. Сара постави ръце под таза й, сякаш се канеше да хване топка. Подаде се кръгла глава с черна косица, прибра се навътре и се появи отново. Пим дишаше тежко.

— Още веднъж — каза Сара.

Кейлъб предаде думите й с жестове, но Пим не му обърна внимание. Нямаше значение: тялото й си знаеше работата. Тя хвана Кейлъб за ръката, и я стисваше силно при всеки напън.

Главата отново се появи, последвана от раменете, и Сара издърпа бебето. Момиченце. Сара го подаде на Джени, която стоеше на колене до нея. Джени преряза пъпната връв и започна да разтрива синкавия гръб на бебето с кръгови движения. Под навеса миришеше на опушено със сладникава нотка, като на цветя.

Бебето издаде хриплив звук, подобен на кихавица.

— Лесна работа — каза Джени.

— Не сме приключили, Кейлъб — каза Сара. — Сега е твой ред.

— Шегуваш се.

— Трябва да си заслужиш хляба. Гледай от Джени.

Пим отново напъна. Сега като че ли й беше по-лесно. Само с едно дълго напъване се роди и второто бебе.

Момченце.

Сара го подаде на Кейлъб. Пъпната връв, влажна и с изпъкнали вени, още не беше прерязана. Момченцето беше топло в прегръдките на баща си, със сивкава кожа. Той подхвана бебето здраво, а Джени започна да разтрива гърба. Колко леко беше телцето му; колко удивително, че това мъниче щеше да се превърне в голям човек; колко удивително, че не само хората, но всички живи същества на земята идваха на бял свят по този начин. Кейлъб имаше чувството, че е станал свидетел на истинско чудо. Нещо меко и влажно напълни шепата му; гърдите на бебето се надигнаха и то пое дъх.

Един живот бе угаснал, два нови изгряха. Пим, с дъщеря си на ръце, дишаше облекчено. Сара преряза пъпната връв, избърса момченцето с влажна кърпа, уви го в одеяло и отново го подаде на Кейлъб. Обзе го неочаквана тъга. Искаше му се баща му да е тук. Седмици наред се опитваше да не мисли за това. Но сега не успя да сдържи сълзите си.