Джъстин Кронин
Градът на огледалата (86)

Осемдесет и пет

— Изключи ги — каза Лор.

Ранд я гледаше безизразно. Намираха се в машинното отделение сред задушаващата жега и ритмичното бръмчене на двигателите. Ранд беше гол до кръста, а широките му гърди лъщяха от пот.

— Сигурна ли си?

Останали им бяха само четири хиляди и петстотин литра гориво.

— Моля те, недей да спориш — каза Лор. — Нямам друг избор.

Ранд каза по радиостанцията.

— Това е, господа. Гасим. Уиър, включи генератора към поддържащите системи.

Радиото изпращя и Уиър попита:

— Лор ли нареди?

— Да. Тя е тук при мен.

След миг бръмченето спря и беше заменено от тихо електрическо жужене. Крушките на тавана примигнаха зад предпазните си решетки, угаснаха и след това неохотно отново светнаха.

— Значи така? Ще стоим тук, докато умрем? — попита Ранд.

Лор не отговори.

— Извинявай, не биваше да говоря така.

Лор махна с ръка.

— Няма нищо.

— Знам, че се налага. Всички го знаят.

Лор нямаше какво да каже. Корабът оставаше на произвола на съдбата.

— Може пък да измислим нещо — каза несигурно Ранд.

Лор излезе на палубата и се качи в лоцманската кабина. В сутринта на трийсет и деветия ден от потеглянето им екваториалното слънце напичаше безмилостно. Много от пасажерите стояха на палубата под сянката на брезентови шатри. На масата имаше листове дебела пореста хартия, върху които Лор направи последните си изчисления. Теченията покрай нос Хорн за малко да ги спрат; наложи се да минат с пълна газ през високите вълни, които плискаха върху палубата и повалиха почти всички с морска болест. Накрая бяха успели да ги преодолеят, но докато ден след ден гледаше как нивото в резервоарите пада, й стана болезнено ясно колко много гориво бяха загубили. Изхвърлиха в морето всичко, което не им беше абсолютно необходимо: излишни плоскости, врати, товарния кран. Направиха всичко възможно да намалят тежестта на кораба, да си извоюват колкото се може повече километри с горивото, с което разполагаха. Но се оказа недостатъчно. Не им достигаше гориво за осемстотин километра.

В кабината влезе Кейлъб. И той като Ранд беше гол до кръста, а раменете му се белеха от слънчеви изгаряния.

— Какво става? Защо спряхме?

Лор поклати глава.

— Божичко. — Кейлъб се стъписа. — Колко ще изкараме?

— Можем да държим филтрите за вода включени още около седмица.

— А после?

— Не знам, Кейлъб.

Той седна тежко на пейката до масата.

— Хората ще се досетят, Лор. Не можем просто да изключим двигателите, без да им дадем някакво обяснение.

— И какво да им кажем?

— Може би ще трябва да ги излъжем.

— Чудесна идея. Защо ти не измислиш достоверна лъжа?

Изнервена беше, не биваше да му повишава тон.

— Извинявай.

Кейлъб въздъхна.

— Няма нищо. Разбирам.

— Кажи им, че трябва да направим малък ремонт и няма за какво да се тревожат — рече Лор. — Така ще си спечелим ден-два.

Кейлъб стана и постави ръка на рамото й.

— Не си виновна ти.

— А кой?

— Сериозно говоря, Лор. Просто извадихме лош късмет. Ще отида да съобщя новината.

След като Кейлъб излезе, Лор дълго седя сама. Беше изтощена, мръсна и отчаяна. След като изключиха двигателите, корабът сякаш остана без душа.

Съжалявам, Майкъл, помисли си тя. Направих всичко по силите си, но се провалих.

Тя обори сломено глава.

 

 

Слезе във вътрешността на кораба в късния следобед. В коридора срещна Сара, която тъкмо излизаше от каютата на Гриър.

— Как е той?

Сара поклати красноречиво глава: не беше добре.

— Няма да изкара още дълго — отвърна тя и добави. — Кейлъб ми каза за двигателите.

Лор кимна неохотно.

— Кажи ми, ако мога да помогна с нещо. Може би просто не ни е било писано.

— Не си първата, която ми го казва.

След като Лор не каза нищо друго, Сара въздъхна.

— Опитай да го накараш да хапне. Оставих поднос до леглото му.

След като Сара си тръгна, Лор влезе тихо в каютата. Вътре миришеше на пот и урина, и на още нещо, подобно на ферментирали плодове. Гриър лежеше по гръб на койката, завит до брадичката. В първия момент Лор си помисли, че спи — вече спеше почти през цялото време — но когато затвори вратата, той обърна глава към нея.

— Чудех се кога ще дойдеш.

Лор придърпа стол и седна до леглото. Гриър се беше стопил. Жълтеникава от болестта, кожата му бе влажна и прозрачна като ципата на лук.

— Явно си забелязал.

— Няма как да пропусна подобно нещо.

— Не се опитвай да ме разведриш, моля те. Всички това правят и ми омръзна вече. Чух, че отказваш да ядеш.

— Не си струва усилията.

— Глупости. Хайде да те изправим.

Гриър беше твърде слаб, за да се надигне сам; Лор го изправи в седнало положение и постави възглавница зад гърба му.

— Удобно ли ти е?

Гриър се усмихна немощно.

— Идеално е.

На подноса имаше чаша вода, купа овесена каша, лъжица и кърпа. Лор постави кърпата върху гърдите му и започна да го храни с лъжицата. Той мърдаше колебливо устни и език, сякаш тези простички действия изискваха силна концентрация. Успя да изяде прилично количество каша, преди да й махне с ръка да спре. Тя му избърса брадичката и поднесе чашата с вода до устата му. Гриър отпи малко; личеше си, че го прави просто за да й угоди. Докато го хранеше, Лор забеляза до леглото леген с петна от кръв.

— Доволна ли си? — попита той.

Лор за малко да се разсмее.

— Що за въпрос?

— Майкъл те избра неслучайно. Това важи с пълна сила и сега, както важеше и преди трийсет и девет дни.

Лор не успя да сдържи сълзите си повече.

— Божичко, Лушъс, какво да кажа на хората?

— Засега не им казвай нищо.

— Ще се досетят. Някои вероятно вече са разбрали.

Гриър посочи към нощното шкафче.

— Отвори най-горното чекмедже.

Вътре имаше дебел лист хартия, сгънат на три и запечатан с восък. Лор го гледа озадачено няколко секунди.

— От Майкъл е.

Тя го взе. Беше лек като перце — все пак бе само лист хартия — но й се струваше много повече; имаше чувството, че е писмо от мъртвец. Избърса лице с ръка.

— Какво пише?

— Писмото е за теб. Каза само, че не бива да го отваряш, преди да стигнем на острова.

— Защо тогава ми го даваш сега?

— Защото смятам, че имаш нужда. Майкъл вярваше в теб. Вярваше в Бергенсфиорд. Положението е тежко, няма да те лъжа. Но все пак може да успеем.

След кратко колебание Лор каза:

— Майкъл ми обясни как са се самоубили пътниците. Затворили са всички врати и прозорци и са пренасочили изгорелите газове към вътрешността на кораба.

— Не бързай толкова, Лор.

— Той беше наясно, че може да ни се наложи. Искаше да съм подготвена.

— Все още не се е стигнало дотам. Може да се случи какво ли не.

— Иска ми се да имах твоята вяра.

— Ще ти я дам назаем. А може да се опреш на вярата на Майкъл. Бог знае колко пъти ми е вдъхвал сили. Нямаше да сме тук, ако той не вярваше, че ще успеем.

Смълчаха се за миг.

— Умори ли се? — попита Лор.

Клепачите на Гриър натежаваха.

— Малко.

Тя го потупа по ръката.

— Почини си. По-късно пак ще мина.

Стана и тръгна към вратата.

— Лор?

Тя се обърна от прага; Гриър гледаше към тавана.

— Хиляда години — каза той.

Изчака го да обясни, но той мълчеше.

— Не разбирам.

Гриър преглътна.

— В случай че Ейми и другите не успеят, трябва да изчакаме толкова, преди някой да се върне обратно. — Гриър си пое дълбоко въздух, издиша бавно и затвори очи. — Казвам ти го, защото скоро може да си отида.

Лор се върна в лоцманската кабина, където седна на масата. Небето притъмняваше; спускаше се вечер. От юг прииждаха облаци; ако имаха късмет, щеше да завали дъжд. Загледана в залязващото слънце, изведнъж се почувства напълно изтощена. Горкият Лушъс, помисли си тя. Всички сме загубени. Реши, че светът няма да свърши, ако поспи малко, и положи глава на масата.

 

 

Сънува какво ли не. В единия от сънищата си беше малко момиче, изгубено в гората; в друг се бе затворила в гардероб; в трети носеше тежък предмет и не можеше да го остави. Сънищата бяха неприятни, но не чак кошмари. Преливаха един в друг и затова не й въздействаха толкова силно — нямаше мигове на неописуем ужас. Както понякога ставаше, тя осъзнаваше, че сънува и че всичко, което й се случва, е безобидно и символично.

Последният сън на Лор през трийсет и деветата нощ от пътуването дори не беше истински сън. Стоеше в поле. Наоколо цареше тишина, но тя знаеше, че я дебне опасност. Цветът на въздуха се промени — стана жълт, после зелен. Косъмчетата по ръцете и врата й настръхнаха като от статично електричество; в същото време задуха силен вятър. Лор погледна към небето. Събираха се черни облаци. Избоботи гръм и пред нея падна ослепителна светкавица.

Хукна да бяга. Заваля като из ведро, а в небето облаците се вихреха като торнадо. Земята се разтресе, трещяха гръмотевици; дървета избухваха в пламъци. Всеки момент бурята щеше да я настигне и помете. Когато я докосна по гърба, въздухът се раздра от оглушителен животински рев. Вихрушката я поде и вдигна във въздуха. Далечен глас викаше името й. Лор се издигаше все по-високо, земята се смаляваше под нея…

— Лор, събуди се!

Лор вдигна рязко глава. Ранд стоеше пред нея. Защо беше мокър? И защо всичко се клатеше?

— Какво правиш, по дяволите? — кресна Ранд. По прозореца плискаше дъжд и морска вода. — Ситуацията е критична!

Лор опита да стане от пейката, но палубата се наклони настрани. Вратата се отвори с трясък и в кабината нахлуха вятър и дъжд. Със силно изскърцване палубата започна да се накланя в обратната посока. Лор падна, плъзна се по пода и се удари в стената. Успя да се хване за масата и се изправи с мъка.

— Кога започна бурята?

Ранд се беше вкопчил в седалката.

— Преди половин час. Разрази се изведнъж.

Корабът се носеше странично. Проблясваха светкавици; огромни вълни преливаха през перилата.

— Слизай долу и пусни двигателите — нареди тя.

— Ще ни свърши горивото.

— Нямаме избор.

Лор се завърза за седалката; по пода имаше вода.

— Без ръчно управление ще се разбием на парчета. Дано ни е останало достатъчно гориво, за да изкараме бурята. Трябва ни пълна мощност.

След като Ранд излезе, в кабината влезе Кейлъб. Пребледнял беше като платно, но дали от страх, или от морска болест, Лор не знаеше.

— Всички ли се прибраха? — попита тя.

— Шегуваш ли се? Долу не се живее от писъци.

— Ситуацията е критична, Кейлъб. Трябва да затворим всички люкове. Кажи на хората да се завържат по койките с каквото намерят.

Кейлъб кимна и тръгна да излиза.

— И затвори проклетата врата!

Корабът се клатеше ту на едната, ту на другата страна. След като почти не им бе останало гориво, не разполагаха с баласт; нямаше да е нужно много бурята да ги обърне. Лор погледна часовника си; 5:30. Скоро щеше да се разсъмне.

— Мамка му, Ранд — промърмори тя. — Хайде, хайде…

Индикаторите за налягането се повишиха; таблото светна. Лор хвана кормилото и отвори докрай дроселния клапан. Компасът се въртеше бясно. Болезнено бавно носът на кораба започна да се завърта.

— Хайде, миличък!

Корабът се спусна надолу по вълните като по стръмен хълм. Вода заля палубата. За миг носът се потопи почти изцяло; след това се издигна нагоре, все едно корабът беше протягащ се великан.

— Точно така! Давай! — извика Лор.

 

 

Бурята бушува цели дванайсет часа. Много пъти, когато гигантски вълни прелееха над носа, Лор вярваше, че е дошъл краят. Но всеки път корабът се изправяше.

Бурята спря изведнъж, както беше започнала. Сякаш преминаха от едно място на друго, от порой и гръмотевици в спокойно море. Лор развърза коланите със схванати пръсти. Нямаше представа какво става на долните палуби, а и в момента не я интересуваше особено. Тя използва гърнето, което държеше в лоцманската кабина, и излезе да го изхвърли през борда.

Облаците започваха да се разкъсват. Лор постоя за малко при перилата, загледана във вечерното небе. Нямаше представа къде се намират; компасът се въртеше неконтролируемо, откакто започна бурята. Оцеляха, но на каква цена? Изразходили бяха почти всичкото гориво. Витлата се въртяха бавно и ги тласкаха през спокойното море.

Ранд излезе на палубата и дойде при нея.

— Много е красиво — каза той. — След буря винаги е красиво.

— Какво е положението долу?

Раменете му бяха прегърбени, под очите си имаше тъмни кръгове от умора; брадата му беше изцапана с нещо, може би повръщано.

— Пуснахме помпите, скоро всичко би трябвало да е сухо. Майкъл е построил страхотен кораб, трябва да му го призная.

— Има ли ранени?

Ранд сви рамене.

— Чух, че има няколко души със счупени кости. Иначе само порязвания и натъртвания. Сара се зае с тях. За щастие, на никой няма да му се яде поне седмица, което е истински късмет с привършващите запаси. А и долу мирише доста гадно. — Той я погледна за миг и попита внимателно: — Да спра ли двигателите?

Лор се замисли и отвърна.

— След малко.

Стояха мълчаливо и гледаха залеза. Последните облаци се разкъсваха, обагрени в лилаво. Във водата покрай носа се хранеше пасаж риби. Едра птица с криле, обагрени по краищата в черно, и жълтеникава глава се спусна ниско над повърхността и грабна с клюн една риба, подхвърли я във въздуха, лапна я и излетя отново.

— Ранд, това е птица.

— Знам. Виждал съм птици и преди.

— Не, не си виждал птици насред океана.

Лор изтича до кабината и се върна с бинокъл. Сърцето й биеше бясно. Вдигна бинокъла пред очите си и огледа хоризонта.

— Виждаш ли нещо?

Лор вдигна ръка.

— Тихо.

Когато обърна бинокъла на юг, тя застина.

— Лор, какво виждаш?

Гледа нататък известно време, за да се увери, че не й се привижда. След това свали бинокъла и каза:

— Доведи Гриър.

 

 

Докато качат Гриър на палубата, бе започнало да се стъмва. Лушъс като че ли вече не изпитваше болка. Очите му бяха затворени; изглежда, не знаеше къде е и какво се случва. Кейлъб и Ранд мъкнеха носилката под зоркия поглед на Сара. Наоколо се бяха събрали и други хора; мълвата се беше разнесла. Пим стоеше наблизо с Тео и момичетата; Джени и Хана; Джок и Грейс с бебето; мъжете от екипажа, уморени след дългата борба с бурята. Всички се отдръпваха настрани, за да мине носилката.

Занесоха го до носа и оставиха носилката на палубата. Лор клекна и хвана Гриър за ръката. Кожата му беше студена и суха, увиснала на измършавялото му лице.

— Лушъс, аз съм Лор.

Гриър изстена тихо.

— Искам да ти покажа нещо прекрасно.

Тя повдигна нежно главата му напред към носа.

— Отвори очи.

Гриър отвори бавно очи. Сякаш използваше последните си сили, за да го направи. Островът вече се виждаше право пред тях: планина с буйна зелена растителност, издигаща се от морето, а над нея кръст от пет ярки звезди в здрача.

— Виждаш ли? — прошепна Лор.

Гърдите на Гриър едва се надигаха; смъртта чукаше на вратата. Отне му известно време да фокусира гледката. Най-накрая по устните му заигра усмивка.

— Красиво е… — каза той.