Джъстин Кронин
Градът на огледалата (78)

Седемдесет и седем

Навсякъде имаше звезди.

Картър лежеше по гръб, окървавен и смазан. Имаше чувството, че някои от крайниците му липсват. Не изпитваше болка, но тялото не го слушаше.

Братя, сестри.

Стояха в кръг около него. Изпитваше единствено обич към тях. Корабът бе заминал. Изпитваше силна любов към всичко; ако можеше, би приел целия свят в сърцето си. В края на пътя лунната светлина блещукаше върху водната повърхност и образуваше сияен път, по който да потегли.

Нека преди да умра, отново се почувствам човек.

Картър запълзя. Виралите отстъпиха назад и му направиха път. Проявяваха уважение към него, сякаш бяха ученици или войници, приемащи меча на победен враг. Картър прекоси пътя и протегна лява ръка — с нея докосна морето. Водата беше приятно студена, богата на сол и ухаеща на пръст. В нея плуваха милиарди живи организми; Картър щеше да се присъедини към тях.

Братя, сестри, благодаря ви.

Гмурна се във водата.