Джъстин Кронин
Градът на огледалата (76)

Седемдесет и пет

17:00 ч.: Гриър и Кръпката чакаха в кабината на цистерната от два часа. Кръпката четеше списание — по-скоро го разглеждаше. Заглавието му беше „Нешънъл джиографик за деца“ и страниците му се късаха от подвързията, когато ги прелистеше. Той побутна Гриър по рамото и му показа снимка.

— Как мислиш, островът дали ще изглежда така?

Снимката беше на джунгла: месести зелени листа, пъстроцветни птици, виещи се навсякъде лиани. Гриър беше твърде напрегнат, за да я разгледа подробно.

— Не знам. Може би.

— Дали там има хора?

Гриър погледна на север през бинокъла си.

— Съмнявам се.

— Ако има, дано са дружелюбни. Иначе какъв е смисълът?

Минаха още петнайсет минути.

— Дали да не отидем да ги потърсим? — попита Кръпката.

— Чакай, май ги виждам.

В далечината се вдигаше облак прах. Постепенно конвоят се приближи. Гриър и Кръпката слязоха от цистерната, когато първият автомобил от колоната спря.

— Защо се забавихте? — обърна се Гриър към Питър.

— Два от автобусите се повредиха. Пробит радиатор и счупена ос.

Заредиха всички превозни средства с изключение на два малки пикапа, които си носеха допълнителни туби с бензин. Гриър организира една група да налива бензина в туби и друга да зарежда автобусите. Позволиха на децата да слязат, но без да се отдалечават.

— Колко време ще отнеме? — попита Чейс.

Отне повече от час. Сенките започнаха да се удължават. Оставаха им още осемдесет километра, но те щяха да са най-тежки. Автобусите нямаше да могат да развият повече от трийсет километра в час по неравния път.

Конвоят потегли отново.

 

 

Докът се пълнеше от седем часа. Всичко беше готово — акумулаторите бяха заредени, помпите работеха, двигателите чакаха да бъдат запалени. Корабът беше вързан с вериги, за да не отплава. Майкъл седеше с Лор в лоцманската кабина. Нивото на водата вече достигаше метър над ватерлинията — в допустими граници, но въпреки това тревожно.

— Не издържам вече — каза Лор.

Тя крачеше нервно из тясната кабина. Майкъл попита по микрофона:

— Ранд, какво е положението долу?

Ранд обикаляше долните палуби и проверяваше спойките.

— Засега всичко изглежда наред. Не открих течове.

Нивото на водата продължаваше да се повишава; морето обгръщаше корпуса в студена прегръдка. Но корабът не помръдваше.

— Рояци, ще се побъркам — изстена Лор.

— Досега не съм те чувал да използваш този израз — отбеляза Майкъл.

— Вече разбирам смисъла му.

Майкъл вдигна ръка; усетил беше нещо. Съсредоточи се. Отново го усети: едва доловимо потреперване на корпуса. Погледна към Лор; и тя го беше усетила. Корабът се движеше. Палубата изскърца силно под краката им.

— Готово! — извика Лор.

Бергенсфиорд започна да се надига във водата.

 

 

В края на улицата колата зави влудяващо бавно. Картър излезе на платното и застана на пътя й. Не вдигна ръка; не й даде никакъв знак да спре. Колата спря пред краката му. Шофьорката отвори прозореца. Лъхна го студен въздух и мирис на кожени седалки.

— Господин Картър?

— Радвам се да ви видя, госпожо Ууд.

Облечена беше с тенис екипа. Лъскавите кутии на задната седалка, бебешкото столче с плюшените играчки, слънчевите очила, вдигнати на челото й: всичко изглеждаше като в деня, в който се запознаха.

— Изглеждате добре — каза той.

Тя се вгледа с присвити очи в лицето му, сякаш се опитваше да прочете много дребен текст.

— Ти ме спря.

— Да, госпожо.

— Не разбирам. Защо го направи?

— Бихте ли паркирали на алеята? Трябва да поговорим.

Тя се огледа объркано.

— Не се тревожете — успокои я той.

Госпожа Ууд неохотно зави по алеята и изключи двигателя. Картър отново отиде до прозореца. Рейчъл гледаше през предното стъкло с ръце върху волана, сякаш се страхуваше да се обърне към него.

— Мисля, че не бива да спирам — каза тя.

— Не се притеснявайте.

В гласа й се прокрадна паника.

— Не е редно. Не бива да го правя.

Картър отвори вратата.

— Елате да видите градината, госпожо Ууд. Поддържах я в изрядно състояние.

— Трябва да карам колата. Това е моята задача.

— Тази сутрин посадих един от онези декоративни кленове, които толкова харесвате. Елате да видите колко е хубав.

Тя замълча за момент.

— Клен ли?

— Да, госпожо.

Рейчъл кимна колебливо.

— Знаех си, че в онзи ъгъл най ще приляга декоративен клен. Нали се сещаш за кое място говоря?

— Разбира се.

Тя се обърна и го погледна с присвити сини очи.

— Винаги мислиш за мен, нали, Картър? Винаги намираш подходящите думи. Не съм имала по-добър приятел от теб.

— О, вероятно грешите.

— Да, имам приятели. Рейчъл Ууд има много приятели. Но никой не ме разбира като теб. — Тя го погледна благо. — Страшна комбина сме ние двамата, а?

— И аз така мисля, госпожо Ууд.

— Помолих те да ме наричаш Рейчъл.

По лицето й се изписа изражение, сякаш току-що бе осъзнала нещо.

— Рейчъл и Антъни! Като герои от филм сме.

Картър й подаде ръка.

— Ела с мен, Рейчъл. Всичко ще е наред, ще видиш.

Рейчъл пое ръката му и слезе от колата. Спря пред отворената врата и си пое дълбоко въздух.

— Мирише прекрасно — каза тя. — На какво?

— Вероятно на току-що скосената морава.

— Разбира се. Спомних си. — Тя се усмихна доволно. — Откога не съм помирисвала прясно окосена трева? Изобщо откога не съм усещала миризми.

— Градината те чака. Там всичко ухае прекрасно.

Рейчъл го остави да я поведе напред. Сенките се издължаваха; скоро щеше да се свечери. Когато стигнаха до портата, тя спря.

— Знаеш ли как ме караш да се чувствам, Антъни? Отдавна търся подходящите думи.

— Как?

— Караш ме да се чувствам видима. Все едно преди да те срещна, бях невидима. Налудничаво ли ти се струва? Вероятно.

— Не — отвърна Картър.

— Мисля, че го усетих още онази сутрин под надлеза. Помниш ли? — Рейчъл се взря замислено в празното пространство. — Всички надуваха клаксоните и викаха, а ти седеше с табела: „Гладен съм. Помогнете, ако можете. Бог да ви благослови“. Помислих си, че си важен, че не седиш там случайно. Помислих си, че е било писано пътищата ни да се пресекат.

Картър отвори портата и влязоха в двора. Тя още го държеше подръка, все едно бяха младоженци в църква. Рейчъл пристъпваше тържествено; сякаш всяка стъпка изискваше сила на волята.

— Колко е красиво, Антъни!

Спряха при басейна. Водата беше синя и гладка като огледало. Около тях градината тънеше в цветове и живот.

— Не мога да повярвам на очите си. Колко ли си се трудил.

— Не беше проблем. Имах и помощник.

Рейчъл го погледна.

— Нима? Кой?

— Една приятелка на име Ейми.

Рейчъл се замисли и вдигна пръст към устните си.

— Мисля, че неотдавна се запознах с една Ейми. Качих я в колата. Ей толкова висока, с черна коса?

Картър кимна.

— Много мило момиче. И каква прекрасна кожа имаше. — По лицето й се разля усмивка. — Какво е това?

Погледът й беше спрял върху розовите цветя. Тя пусна ръката му и отиде до лехите. Картър я последва.

— Прекрасни са, Антъни! — възкликна тя и коленичи.

Картър беше посадил два вида: едните тъмнорозови, а другите по-светли, със зелени жилки и извити стебла.

— Може ли да си откъсна?

— Ако желаеш. Посадих ги за теб.

Рейчъл избра едно тъмнорозово цвете и го откъсна. Вдигна го и го помириса.

— Това цвете се нарича Cosmos bipinatus. Знаеш ли какво означава „Космос“? — попита тя.

— Не.

— Идва от гръцки. Означава „вселена в равновесие“. Странно, нямам представа откъде знам това. Вероятно сме го учили в училище. — След миг мълчание добави: — Хейли ги обожава. — Взираше се в цветето, сякаш беше талисман или ключ за врата, която все не успяваше да отвори.

— Вярно е — отвърна Картър.

— Закичва ги в косата си. И в косата на сестра си.

— Госпожица Райли е сладка като буболечка.

Вечерта се спускаше над клоните на дърветата. Рейчъл вдигна лице към небето.

— Имам толкова много спомени, Антъни, че понякога не мога да ги подредя.

— Ще си спомниш — увери я той.

— Помня басейна.

Започваше се. Картър клекна до нея.

— Онази сутрин. Всичко беше ужасно. Студено. — Рейчъл въздъхна печално. — Чувствах се невероятно тъжна. Все едно потъвах в безбрежен черен океан, а ти беше до мен. Не се виждаше бряг, нямаше надежда. С теб бяхме сами в тъмната вода и знаех добре, че така ще си останем навеки.

Рейчъл замълча, потънала в тежкия спомен. Захладня; уличните лампи светнаха, а светлината им, отразена в ниските облаци, обливаше всичко с меко сияние.

— Тогава те видях. Тук, на двора, с Хейли. Просто… Показваше й нещо. Май беше жаба. Непрекъснато й показваше разни интересни неща, за да я развеселиш. — Тя поклати бавно глава. — Знаех, че си ти. Убедена бях. Но видях друг.

Тя се взираше в земята с празен поглед. Сега щеше да си спомни всичко, болката, ужаса от онзи ден.

— Видях Смъртта, Антъни.

Картър не я прекъсна.

— Знам, че звучи налудничаво. А ти се държеше толкова добре с всички ни. Но когато те видях с Хейли, си помислих: „Смъртта е дошла. На прага ми е и се кани да отведе дъщеря ми. Но несъмнено греши. Трябва да отведе мен. Аз трябва да умра“.

Денят вървеше към своя край. Стъмваше се. Рейчъл вдигна лице и го погледна умолително с насълзени очи.

— Затова го направих, Антъни. Знам, не беше честно от моя страна. Постъпката ми е непростима. Но това беше причината.

Рейчъл се разплака. Картър я прегърна и тя се отпусна в обятията му. Топлата й кожа ухаеше приятно; долавяше се нотка на парфюм. Колко дребна беше, а той самият не беше висок. Все едно беше мъничко птиченце.

В къщата момичетата се смееха.

— О, боже, оставих ги сами — изплака Рейчъл. — Как можах да ги оставя? Миличките ми. Миличките ми момиченца.

— Тихо — каза Картър. — Време е да се освободиш от старите тегоби.

Стояха прегърнати дълго. Нощта се бе спуснала окончателно; въздухът беше влажен от роса и неподвижен. Момиченцата в къщата тананикаха мелодия без думи, подобна на чуруликане.

— Чакат те — каза Картър.

Рейчъл поклати глава върху гърдите му.

— Не мога да ги погледна в очите. Нямам сили.

— Прояви смелост, Рейчъл. Бъди смела заради децата си.

Тя му позволи да я вдигне от земята и се вкопчи в лакътя му с две ръце. Картър я поведе с бавни крачки покрай басейна към задната врата. В къщата беше тъмно. Незнайно защо, Картър не се изненада. Това просто бе една от особеностите на този свят.

Спряха пред вратата. От къщата долетя смях и скърцане на пружини: децата скачаха по леглата.

— Няма ли да отвориш? — попита Рейчъл.

Картър мълчеше. Рейчъл се вгледа внимателно в лицето му и изражението й се промени. Разбра, че трябва да влезе сама.

— Така трябва — обясни й Картър. — Върви при тях и ги поздрави от мен. Кажи им, че мисля за тях всеки ден.

Рейчъл погледна несигурно към бравата. Вътре момичетата се смееха радостно.

— Господин Картър…

— Антъни.

Тя го погали по бузата. Отново плачеше; очите на Картър също бяха насълзени. Когато го целуна, усети не само меките й устни и топлия й дъх, но и смесените им солени сълзи, от които лъхаше печал.

— Бог да те благослови, Антъни.

И още преди топлината на целувката да изчезне напълно, Рейчъл отвори вратата и влезе в къщата.