Джъстин Кронин
Градът на огледалата (75)

Седемдесет и четири

Бяха 764 на брой. Мръсни, изтощени, уплашени, объркани. Пътуваха с шест автобуса по трима на седалка; четири камиона, пълни с хора; осем пикапа, военни и цивилни, с ремаркета пълни с провизии — вода, храна, бензин. Разполагаха със съвсем малко оръжия и почти никакви муниции. Децата бяха 532 на брой, 309 от тях под шест години. 122 майки с деца под три години, от които 19 жени с новородени бебета. От останалите 110 души 68 бяха мъже, а 42 жени — всички на различна възраст. Трийсет и двама бяха войници. Девет бяха на повече от шейсет години; най-възрастната — вдовица, прекарала нощта в къщата си, мърморейки, че цялата шумотевица навън е някаква глупост — беше на осемдесет и две. Сред тях имаше механици, електротехници, медицински сестри, тъкачи, магазинери, фермери, ковачи, един оръжейник и един обущар.

Един от пътниците беше доктор Браян Елакуа. Прекалено пиян, за да разбере нарежданията да се скрие в язовира, нощта го завари да се чуди къде са се дянали всички. Прекара двайсет и четирите часа, откакто пристигна в Кървил, като се напи до несвяст в изоставената къща, в която някога живееше — истинско чудо беше, че изобщо я намери — и се събуди сред смущаваща тишина през нощта. Излезе, за да търси още алкохол, и се озова на площада точно когато започна престрелката. Беше ужасно пиян и дезориентиран. Зачуди се защо се стреля и реши да отиде в болницата. Там може би някой щеше да му каже какво става. Пред болницата обстановката беше също толкова озадачаваща: и тук се стреляше, кънтяха писъци, бръмчаха автомобили. Елакуа залегна. Нямаше представа какво става. Изведнъж се запита притеснено къде е жена му. Вярно, че я ненавиждаше, но беше свикнал да е наблизо. Къде се беше дянала?

Всички тези въпроси се изпариха от главата му, когато прозвуча шокиращ трясък и той падна на земята. В болницата се заби камион. Той стана и тръгна с олюляване напред. Помисли си, че вероятно има ранени, които се нуждаят от помощ. „Качвайте се!“, викаше шофьорът на камиона. Елакуа изкачи стълбите и го посрещнала гледка, която пияният му мозък не можеше да проумее. Преддверието на болницата беше пълно с пищящи жени и деца. Войниците ги товареха в ремаркето, като в същото време стреляха над главите им към стълбището. В блъсканицата зърна познато лице. Сара Уилсън? Имаше чувството, че я беше виждал наскоро, макар да не помнеше точно къде. Във всеки случай му се стори добра идеята да се качи в камиона. Проправи си път през тълпата. В краката му се мотаеха деца. Шофьорът на камиона запали двигателя. Елакуа вече беше стигнал до ремаркето. Почти нямаше място. Освен това трябваше да вдигне крак върху бронята, за да се качи — действие, което изискваше сериозна координация.

— Помощ — изстена той.

Някой му подаде милостиво ръка и го изтегли в ремаркето. Камионът потегли и той политна напред. Сред ужасяващото друсане и мъглата на объркването Браян Елакуа получи прозрение: беше живял недостойно. Не беше нарочно, опитвал се бе да е достоен човек, но с годините се бе отклонил далеч от правия път. Ако оцелея, помисли си той, повече няма да близна алкохол.

Ето така шестнайсет часа по-късно Браян Елакуа се озова в автобус с 87 жени и деца, потънал в екзистенциалната депресия на невъобразим махмурлук. Все още бе ранна утрин, обагрена в мека златиста светлина. Той гледаше през прозореца заедно с много други как градът се смалява и изчезва от поглед. Не знаеше къде отиват. Говореше се, че някакъв кораб ще ги отведе на безопасно място, но му бе трудно да го повярва. Защо именно той, безполезният пияница, беше оцелял? До него на седалката седеше момиченце с рижава коса, вързана на опашка с панделка. На четири-пет години беше, облечено с дебела вълнена рокля; краката му бяха боси и мръсни, осеяни с драскотини. Притискаше към гърдите си дрипава плюшена играчка с формата на животно — мечка или куче. Гледаше право напред.

— Къде са родителите ти, миличка? — попита Елакуа. — Защо си сама?

— Защото са мъртви — отвърна детето с равен тон, без да го погледне. — Всички са мъртви.

В този миг Браян Елакуа зарови лице в ръцете си и се разплака.

 

 

Зад волана на първия автобус, Кейлъб гледаше часовника. Наближаваше пладне; пътуваха от четири часа. Пим и Тео седяха зад него с момичетата. Оставаше му половин резервоар бензин; щяха да спрат в Розенбърг, където ги чакаше цистерна от провлака, за да заредят. В автобуса цареше тишина; никой не говореше. Повечето деца спяха, унесени от движението.

Отминали бяха последните селища, когато радиостанцията изпращя:

— До всички автобуси. Спрете. Имаме авария.

Кейлъб спря и слезе от автобуса. Баща му, Чейс и Ейми слязоха от първото хъмви в колоната. Четвъртият автобус пушеше, а от радиатора му течеше вода.

Холис, покачен върху бронята, махаше над двигателя с парцал.

— Мисля, че е водната помпа.

— Можеш ли да я поправиш? — попита Питър. — Не бива да се бавим.

Холис скочи на земята.

— Невъзможно. Автобусите са много стари. Изненадвам се, че изобщо издържаха дотук.

— Така и така сме спрели, да заведем децата до тоалетна — предложи Сара.

Питър направи нетърпелив жест. Всяка минута забавяне можеше да се окаже фатална.

— Внимавайте за змии. Само това ни трябва в момента.

Заведоха децата в колона до високата трева край пътя — момиченцата от едната страна на автобуса, момченцата от другата. Конвоят беше готов да потегли отново след двайсет минути. Духаше горещ тексаски вятър. Беше 13:30 часът и слънцето напичаше безмилостно.

 

 

Готови бяха да напълнят дока с вода. Майкъл, Лор и Ранд се намираха в една от шестте помпени станции, готови да отвъртят крановете. Гриър и Кръпката пътуваха за Розенбърг с последната цистерна.

— Не е ли редно да кажем нещо? — обърна се Лор към Майкъл.

— Какво например? „Сезам, отвори се!“?

Крановете не бяха завъртани от седемнайсет години. Майкъл пъхна железен лост между пречките на един от тях; Лор държеше чук. Майкъл и Ранд натиснаха лоста с цялата си тежест.

— Удряй!

Лор замахна с чука, но той се плъзна по лоста.

— За бога! — Майкъл стисна устни. Лицето му беше почервеняло от напъване. — Удари здраво!

Лор заудря с всички сили, но кранът не помръдваше.

— Лоша работа — рече Ранд.

— Нека опитам аз — предложи Лор.

— Какво значение има? — Но след като Лор го изгледа, Майкъл отстъпи настрани. — Както искаш.

Лор не махна лоста, а се опита да завърти крана с ръце.

— Няма да стане така — отбеляза Ранд.

Лор не му обърна внимание. Разтвори крака на широчината на раменете си. Мускулите на ръцете й изпъкнаха.

— Безсмислено е — каза Майкъл. — Трябва да намерим друг начин.

И в този миг като по чудо кранът започна да се върти. Чуха движението — през преградата започна да се просмуква вода. Кранът рязко се развъртя. Морската вода започна да нахлува в дока. Лор се отдръпна и вдигна победоносно ръка.

— Явно ние сме го разхлабили — смотолеви Ранд.

Тя им се усмихна насмешливо.

 

 

Моментът наближаваше.

Армията му бе разбита. Картър усети как дремльовците го напускат: уплашен вик, пронизваща болка и накрая покой. Душите им преминаха през него като вятър, водовъртеж от спомени, и се стопиха.

Изпълни последните си задачи за деня с мрачно усещане. Под облачното небе той окоси ливадата, заключи вратата с катинар и се обърна да огледа двора. Безупречно косената трева. Ниските храсти, обрамчващи пътеките. Дърветата и цветята, които се разстилаха като цветен килим. Сутринта до портата се беше появил миниатюрен декоративен клен. Госпожа Ууд открай време искаше такова дръвче. Картър пренесе саксията в ъгъла на двора и посади дръвчето. Клоните му бяха елегантни като женски ръце. Имаше чувството, че с посаждането на дървото работата му тук приключва — това беше последният му дар за двора, за който се бе грижил толкова дълго.

Избърса чело. Пръскачките се включиха. В къщата момичетата се смееха. На Картър му се искаше да ги види, да поговори с тях. Представи си как играят на двора, подхвърлят си топка. Децата имаха нужда да прекарват повече време на чист въздух.

Надяваше се да не мирише много. Подуши се под мишниците и реши, че положението не е чак толкова зле. Огледа се в прозореца на кухнята. Отдавна не го беше правил. Струваше му се, че не се е променил особено, че лицето му е напълно обикновено, като на всеки друг.

За пръв път от цял век Картър отвори портата и излезе.

Въздухът тук не бе по-различен; очакваше точно обратното. Наоколо се носеха обичайните градски шумове, но самата улица беше тиха. Отиде в началото на алеята, за да изчака, и си повя с шапката.

По това време на деня всичко се променяше. Птиците, насекомите, червеите в тревата — всички те го усещаха. Из клоните на дърветата жужаха жътварки.