Джъстин Кронин
Градът на огледалата (70)

Шейсет и девет

Циркулярите замлъкнаха; стоманените плоскости бяха нарязани. През огромната дупка на щирборда се виждаха долните палуби и свързващите ги коридори. Последните слънчеви лъчи блещукаха по водите на каната; прожекторите бяха включени.

Ранд управляваше крана. От дъното на дока Майкъл проследи с поглед как първата плоскост се спусна. Наоколо ехтяха гласове, а Лор даваше нареждания от палубата.

Ранд вдигна плоскостта до необходимата височина. Работници с висящи от коланите бормашини и чукове я придържаха отвън; друга група работници я пое отвътре. Със силно издрънчаване металният лист беше наместен. Майкъл се качи по стълбите на палубата.

— Дотук добре — каза Лор.

Колкото и невероятно да звучеше, се движеха по график. Изминаващите часове сякаш се стичаха през фуния, за да достигнат до този момент. Всяко решение беше критично; нямаше да имат втори шанс.

Лор отиде до перилата и закрещя нареждания в опит да надвика бръмченето на генераторите и бормашините; Майкъл я последва. Първата метална плоскост беше поставена. Оставаха още шест.

— Искаш ли да ти кажа как са го направили?

Лор го изгледа озадачено.

— Как са се самоубили пасажерите.

Не беше възнамерявал да повдига въпроса. Сякаш думите излязоха неволно от устата му; поредната тайна, която искаше да излезе наяве.

— Добре.

— Оставили малко гориво. Затворили вратите и пренасочили изгорелите газове във вентилационната система. Просто заспали.

Лицето на Лор беше безизразно. След миг тя кимна и каза:

— Радвам се, че ми го каза.

— Може би не трябваше.

— Не се извинявай.

Майкъл осъзна защо й каза. Ако се наложеше, и те можеха да постъпят по същия начин.