Джъстин Кронин
Градът на огледалата (67)

Шейсет и шест

16:30 ч.: Местеха последните хора в язовира; укритията бяха пълни; малкото останали цивилни бойци чакаха разпореждания. Възникнаха няколко инцидента — арестуваха няколко души, дори прозвучаха изстрели. Но повечето хора разбираха какво става — животът им беше в опасност.

Приемът на цивилни в армията обаче отнемаше по-дълго от очакваното. Дълги опашки, неясноти относно оръжията и кой под чие командване ще бъде, разпределение на ресурси и задачи: Питър и Апгар се опитваха да съберат армия за половин ден. Някои не знаеха как да държат пушка, а да не говорим да я заредят и да стрелят. Трябваше да пестят мунициите, но направиха стрелбище на площада с чували с пясък за мишени. Проведоха кратко обучение — три изстрела, независимо колко точни — и пращаха хората на стената.

Останали бяха само няколко пистолета; пушките бяха свършили с изключение на няколко, които пазеха в резерв. Всички бяха изнервени; стояха на жегата от часове. Питър стоеше до масата с Апгар и наблюдаваше последните хора, които въоръжаваха. Холис отбелязваше имената им.

До масата пристъпи мъж — на четирийсет години, слаб като човек, водил тежък живот, с високо чело и белези от акне по бузите. На рамото си бе опрял ловна пушка. На Питър му трябваха няколко секунди да го познае.

— Ти си Джок, нали?

Мъжът кимна — смутено, по мнението на Питър. Двайсет години след случката на покрива явно споменът не го напускаше.

— Така и не ви благодарих, господин президент.

Апгар хвърли поглед към Питър.

— Какво си направил?

— Той ми спаси живота — каза Джок и се обърна към Питър. — Не съм забравил. Гласувах за вас и двата пъти.

— Какво стана с теб? Обзалагам се, че повече не си работил по покривите.

Джок сви рамене; обичайното му ежедневие вече беше история, както с всички останали.

— Работех предимно като механик. Наскоро се ожених. Жена ми роди снощи.

Питър си спомни какво му беше казала Сара. Той посочи към пушката на Джок.

— Дай да видим оръжието.

Джок му я подаде. Затворът се клатеше, спусъкът беше мек, стъклото на мерника беше надраскано и мътно.

— Кога за последно си стрелял с нея?

— Никога. Баща ми ми я подари преди години.

Холис вдигна глава.

— Нямаме подходящи патрони.

— Колко патрона имаш? — обърна се Питър към Джок.

Мъжът протегна напред отворената си длан, в която имаше четири стари патрона.

— За нищо не стават. Холис, намери на човека изправна пушка.

Донесоха му един от автоматите на Тифти — нов и лъскав.

— Сватбен подарък — каза Питър, докато му подаваше автомата. — Отивай на стрелбището. Ще ти дадат патрони и ще ти покажат как да стреляш.

Джок вдигна очи, пълни с признателност; никой не му беше правил подобен подарък.

— Благодаря, господине — каза той, кимна отсечено и тръгна.

— Защо го направи? — попита Апгар.

Питър проследи с поглед как Джок отива на стрелбището.

— За късмет.

 

 

В сиропиталището последните жени и деца слизаха в укритието. Решиха да допускат като придружители само жени с деца под пет години; Кейлъб стана свидетел на многобройни сърцераздирателни сцени на раздяла. Много майки твърдяха, че децата им са по-малки, отколкото бяха в действителност; в случаите, когато нямаше голяма разлика в годините, Кейлъб просто ги пускаше. Сърце не му даваше да им откаже.

Тревожеше се за Пим; укритието се пълнеше бързо. Най-накрая тя пристигна с обяснението, че децата са прекарали сутринта в дома на родителите си. За Пим посещението в къщата било мъчително заради спомените за Кейт, но на децата се отразило добре да прекарат няколко часа в позната обстановка, да поиграят с познати играчки. Половин час скачали на старите си легла, каза Пим.

Нещо обаче не беше наред; Кейлъб усети, че тя премълчава нещо. Стояха до отворения капак. Една от сестрите, застанала на платформата, пое и свали децата — първо Тео, после момичетата. Когато дойде ред на Пим, Кейлъб я хвана за лакътя.

Какво има?

Тя се поколеба. Наистина криеше нещо.

Пим?

В очите й проблесна съмнение, но след миг се овладя. Обичам те. Внимавай.

Кейлъб реши да не настоява. Сега не му беше времето — стояха пред отворения капак и всички ги чакаха. Сестра Пег ги гледаше отстрани. Кейлъб вече я беше попитал дали ще остане при децата в подземието.

— Лейтенант — беше отвърнала укорително. — Аз съм на осемдесет и една години.

Кейлъб прегърна жена си и й помогна да слезе. Когато се хвана за най-горната пречка на стълбата, тя вдигна очи да го погледне за последно. Кейлъб изстина. Тя беше най-важното в живота му.

Пази децата, каза й той.

Продължиха да слизат още деца и изведнъж укритието се напълни. Отвън се чу вик, последван от глас, който призоваваше по мегафон тълпата да се разпръсне.

Полковник Хенеман влезе в коридора.

— Джаксън, ти отговаряш за това укритие.

Кейлъб не искаше тази задача за нищо на света.

— Ще съм по-полезен на стената, сър.

— Това е заповед.

Кейлъб усети намесата на невидима ръка.

— Баща ми ли ви накара?

Хенеман не му отговори.

— Трябват ни хора на покрива, около сградата и два отряда вътре. Ясно ли е? Никой повече да не влиза. Как ще ги спреш зависи от теб.

Тежки думи. Но неизбежни. Хората биха направили всичко, за да оцелеят.