Джъстин Кронин
Градът на огледалата (60)

Петдесет и девет

Минаха трийсет минути; всички продължаваха да стоят на постовете си. Питър се отдалечи от портата и кимна на Хенеман.

— Отвори портата, полковник!

Хенеман задейства механизма и отстъпи назад. В тунела отекна тропот на копита. Войниците, застанали в редица срещу портата, се бяха прицелили. По стената на тунела се плъзна дълга сянка; след миг се появи Алиша. В едната си ръка държеше късо въже, закачено за оглавника на коня; другата беше спокойно отпусната. Червената й коса беше сплетена на стегната плитка, която се спускаше по гърба. Носеше тениска без ръкави, която разкриваше мускулестите й ръце и рамене, панталони, пристегнати с колан на кръста, и кожени ботуши. Тя огледа набързо хората, хвърли поглед към прожекторите, които хвърляха отблясъци върху очилата й, направи крачка напред и спря в очакване на инструкции.

— Тръгни напред — каза Питър. — Бавно.

Алиша измина няколко метра и Питър й нареди да спре.

— Хвърли ножовете.

— Само това ли ще кажеш?

На Питър изведнъж му се стори, че случващото се е нереално; сякаш говореше с призрак.

— Ножовете, Алиша.

Тя хвърли поглед вдясно от Питър.

— Майкъл. Не те видях.

— Здравей, Лиш.

— И полковник Апгар — Алиша му кимна. — Радвам се да ви видя, сър.

— Вече съм генерал, Донадио. — Апгар стоеше навъсен, със скръстени на гърдите ръце. — Господин президент, само дайте заповед и ще приключим с нея.

— „Господин президент“? — Алиша се намръщи. — Издигнал си се, Питър.

Каза го с типичния си насмешлив тон: номер ли беше?

— Казах ти да хвърлиш ножовете.

Алиша небрежно разкопча каишите и хвърли ножовете на земята.

— И меча — добави Питър.

— Тук съм, за да говорим.

Питър се провикна към войниците на стената.

— Снайперисти! Вземете на мушка коня!

Дори да се беше разтревожила, Алиша не го показа. Все пак свали ножницата от гърба си и я хвърли напред.

— Сега очилата.

— Не представлявам заплаха, Питър. Аз съм само вестоносец.

Питър чакаше мълчаливо.

— Както искаш.

Алиша свали очилата и откри очите си. Оранжевият им цвят беше станал по-наситен, по-пронизващ. За нея времето беше спряло; не бе остаряла и с ден. Въпреки това изглеждаше някак си различна, не толкова във външния вид, колкото в излъчването. Не отклони очи, продължи да гледа към Питър. Предизвикателно. Макар че сега, с оголено лице, в нея се долавяше известна уязвимост. Самоувереността й беше само привидна; чувстваше се несигурна.

— Запалете лампите.

Зад гърба му имаше три реда преносими натриеви лампи. Те светнаха изведнъж и заслепиха Алиша. Щом тя вдигна ръце към лицето си, дузина войници се хвърлиха върху нея и я повалиха на земята по корем. Воин изцвили пронизително и се надигна яростно на задни крака. Един от войниците опря пистолет в тила на Алиша, а другите я натиснаха надолу.

— Някой да обуздае коня! — извика Питър. — Ако се съпротивлява, го застреляйте.

— Не го докосвайте!

— Полковник Хенеман, оковете пленницата.

Двама войници отведоха коня, а Хенеман прибра пистолета си и завърза китките и глезените на Алиша. Трета верига свързваше оковите зад гърба й.

— Стани и се обърни с лице към мен — каза Питър.

Алиша успя да се изправи на колене със затворени очи и извърнато от лампите лице, сякаш се пазеше от удари.

— Опитвам се да ви спася живота, Питър.

— По интересен начин го демонстрираш.

— Трябва да ме изслушаш.

— Тогава говори.

Алиша се замисли за миг и заговори:

— Има един човек, не точно човек, по-скоро е вирал, но прилича на нас. Казва се Фанинг. В Ню Йорк е, на гара Гранд Сентръл. Той ме изпрати.

— Там ли беше през всичките тези години?

Алиша кимна.

— Има неща, които така и не ти казах, Питър. Неща, които не можех да ти кажа. Виралът в мен винаги е бил по-силен, отколкото показвах. И ставаше все по-тежко и по-тежко, нямаше да мога да се контролирам още дълго. След Айова започнах да чувам гласа на Фанинг. Затова заминах за Ню Йорк. Възнамерявах да го убия. Или да се оставя той да ме убие. Не ме интересуваше. Просто исках да се приключи.

— И защо не го направи?

— Повярвай ми, исках. Идеше ми да му отрежа главата. Но не можах. Виралът, който ме ухапа в Колорадо, не беше на Бабкок, а на Фанинг. Нося неговия вирус. Принадлежа му, Питър.

Принадлежа му. От фразата Питър го побиха тръпки. Той погледна към Апгар, за да види дали е разбрал всичко. Разбрал беше.

— С Фанинг сключихме сделка. Разбрахме се, че ако остана при него, той няма да ви закача.

— Очевидно е променил решението си.

Алиша кимна твърдо.

— Аз нямам нищо общо с това. Когато разбрах каква всъщност е целта му, беше твърде късно да му попреча. През цялото време е чакал хората да започнат да се разселват и да свалите гарда. Той иска Ейми. Ако му я предам, ще изтегли армията си.

— Какво иска от нея?

— Не знам.

— Не ме лъжи.

— Къде е тя, Питър?

— Нямам представа. Никой не я е виждал от двайсет години.

Тонът на Алиша се промени; увереността й се стопи.

— Моля те, послушай ме. Няма как да го спрем. Видя на какво е способен. Той не е като другите. Другите са нищо в сравнение с него.

— Имаме стени. Имаме светлина. Борили сме се с тях и преди. Това му предай.

— Питър, не разбираш. Ще ви унищожи. Разполагате с… колко, няколко хиляди бойци? И колко храна? Колко гориво? Дайте му каквото иска. Това е единственият ви шанс.

— Редник Уилсън, излез напред, ако обичаш.

Холис излезе под светлината на лампите.

— Помниш Холис, нали, Лиш? Няма ли да го поздравиш?

Алиша сведе глава.

— Защо изобщо ми задаваш този въпрос?

— Помниш ли дъщеря му Кейт? Вероятно е била съвсем малка, когато си я видяла за последен път.

Алиша кимна.

— Кажи го на глас. Кажи, че помниш Кейт.

— Да, помня я.

— Чудесно. Тя порасна и стана лекарка също като майка си. Родиха й се две дъщери. Но снощи един от приятелите ти я ухапа. Знаеш ли какво стана след това?

Алиша мълчеше.

— Знаеш ли?

— Просто ми кажи, Питър.

— Така и ще направя. Онова малко момиченце, което помниш, се самоуби.

Мълчанието й го вбесяваше. Как можеше да се е променила толкова? В какво се бе превърнала?

— Няма ли да кажеш нещо?

— Какво очакваш? Да се извиня? Прави каквото искаш с мен, но това няма да спре виралите.

Сърцето на Питър биеше бясно; ръцете му бяха свити в юмруци. Той я посочи с пръст.

— Погледни Холис в очите. Ще доведа и Сара, както и дъщерите на Кейт. На тях можеш да се извиниш.

Алиша мълчеше.

— Двеста хиляди души, Лиш. А ти ме увещаваш да се предадем. Все едно ти е приятел?

Раменете на Алиша потрепериха. Плачеше ли?

— Ще те попитам пак. Какво иска Фанинг от Ейми?

Тя поклати глава.

— Не знам.

— Гунар, дай ми пистолета си.

Апгар извади пистолета от кобура си и го подаде на Питър с дръжката напред. Питър провери барабана демонстративно.

— Питър, какво правиш? — попита Майкъл.

— Тази жена е вирал. На страната на врага е.

— Това е Алиша! Тя е една от нас!

Питър пристъпи напред и опря дулото в слепоочието на Алиша.

— Кажи ми, проклета да си!

— Знам, че Ейми е тук — промълви Алиша. — Долавям го в гласа ти.

Питър освободи петлето и заговори през зъби. Действаше по инстинкт, заслепен от ярост.

— Отговори на въпроса или ще ти пръсна черепа.

— Чакай.

Питър се обърна. Ейми, стиснала Гриър за лакътя, за да не падне, стоеше в края на кръга.

— Лушъс, махни я оттук.

Двама войници им препречиха пътя. Единият постави длан върху гърдите на Гриър. Лушъс се наежи за миг, но явно размисли и не понечи да го отблъсне.

— Искам да говоря с нея — каза Ейми.

Идеята беше абсурдна. Ейми едва се държеше на крака; и най-слабият ветрец щеше да я събори.

— Гриър, прибери я.

— Разбирам, че си ядосан — каза Ейми. — Но има неща, които не знаеш.

Говореше му с тон, с който би се обърнала към опасно животно или самоубиец на висока скала.

— Лушъс може да остане тук — продължи Ейми, — но ако искаш отговори, трябва да ме пуснеш да мина.

Питър погледна към Алиша. Тя бе свела покорно глава и изглеждаше дребна, крехка, сломена. Наистина ли бе понечил да я застреля? Струваше му се невъзможно, но преди малко му беше причерняло пред очите от гняв.

— Моля те, Питър.

Настана напрегната тишина; всички бяха вперили очи в него.

— Добре — каза той накрая. — Пуснете я да мине.

Войниците направиха път на Ейми, която пристъпи след дългата си сянка към Алиша. Ейми засенчи с тялото си ослепителната светлина и клекна пред нея.

— Здравей, сестро. Радвам се да те видя.

— Съжалявам, Ейми. — Раменете на Алиша се тресяха. — Ужасно съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. — Ейми нежно повдигна брадичката й. — Знаеш ли колко се гордея с теб? Прояви невероятна смелост.

По бузите на Алиша се стичаха сълзи и оставяха светли дири сред мръсотията.

— Как може да говориш така?

Ейми й се усмихна.

— Защото сме сестри, нали? Сестри по кръв. Често мисля за теб.

Алиша мълчеше.

— Той те утеши, нали?

— Да. — Сълзите мокреха устните и капеха от брадичката й.

— Подслони те, грижеше се за теб. Караше те да не се чувстваш толкова самотна.

— Да — промълви едва доловимо Алиша.

— Виждаш ли? Ето затова се гордея с теб. Защото устоя.

— Не е вярно.

— Напротив, сестро. Знам какво е да си самотен. Да стоиш извън градските стени. Но това приключи — без да откъсва очи от Алиша, Ейми се обърна към събралите се хора. — Чуйте ме внимателно. Свалете оръжията. Тази жена е наша приятелка.

— Останете на позиция — заповяда Питър.

Ейми извърна глава към него.

— Питър, не ме ли чу? Тя е с нас.

— Отдръпни се от пленничката.

Ейми погледна объркано към Алиша, после отново към Питър.

— Не се тревожи — каза Алиша. — Изпълни нареждането му.

— Лиш…

— Прави го, защото се налага. Отдръпни се, Ейми.

След кратко колебание Ейми се изправи. Изчака момент и направи несигурна крачка назад. Алиша отново наведе глава.

— Полковник, действай — нареди Питър.

Хенеман се приближи до Алиша отзад. Сложил си беше дебели гумени ръкавици; държеше в ръце метален кол, обвит с медна жица, чийто край беше свързан с дълъг кабел към генератора за прожекторите. Когато върхът докосна тила на Алиша, тялото й се изпъна и сгърчи рязко като набито на кол. Но не издаде нито звук. В продължение на няколко секунди остана така — всяко мускулче напрегнато като пружина. След това, останала без дъх, се стовари на земята.

— В безсъзнание ли е?

Хенеман я побутна с носа на ботуша си в ребрата.

— Така изглежда.

— Питър, защо?

— Съжалявам, Ейми, но й нямам доверие.

Към тях на заден ход се приближаваше пикап. Двама мъже скочиха от ремаркето и отвориха задния капак.

— Господа — обърна се към тях Питър. — Закарайте тази жена в затвора. И се пазете. Не забравяйте каква е.