Джъстин Кронин
Градът на огледалата (59)

Петдесет и осем

— Донесете носилка!

Питър положи Ейми на земята. Устните й мърдаха безмълвно, но накрая успя да попита едва доловимо:

— Вътре ли сме?

— Всички са живи и здрави.

Кожата й беше бледа, клепачите — натежали.

— Съжалявам, мислех, че ще се справя сама.

Питър се огледа.

— Къде е синът ми? Кейлъб!

— Тук съм, татко.

Синът му стоеше зад гърба му. Питър стана и го прегърна силно.

— Какво правеше навън, по дяволите?

— Излязох да ти помогна. — По лицето и ръцете му имаше драскотини; единият му лакът кървеше.

— Къде са Пим и Тео? — Питър не се сдържа; задаваше първите въпроси, които му хрумваха.

— Добре са. Пристигнахме преди няколко часа.

Изведнъж Питър се почувства смазан. В главата му се преплитаха всевъзможни мисли. Останал беше без сили, пиеше му се вода, щурмуваха града, семейството на сина му беше в безопасност. Двама медици пристигнаха с носилка; Гриър и Майкъл преместиха Ейми върху нея.

— Ще я придружа до лазарета — каза Гриър.

— Не, аз ще отида.

Гриър го хвана за лакътя и го погледна твърдо:

— Тя ще се оправи, Питър. Успяхме. Просто си свърши работата.

Отнесоха Ейми. Питър се огледа и видя към него да идват Апгар и Чейс.

— Господин президент — каза Апгар. — Ще съм ви благодарен, ако в бъдеще не пристигате в последния момент.

— Какво е положението?

— Изглежда, нападат само от север. В другите участъци от стената няма атаки.

— Какви са вестите от новите селища?

Апгар се поколеба.

— Никакви.

— Как така „никакви“?

— Не отговарят. Сутринта изпратихме патрули на запад чак до Хънт, на изток до Бандера и на север до Фредериксбърг. Няма оцелели, не са намерили и почти никакви трупове. На този етап единственото заключение, което можем да направим е, че са опустошени от виралите.

Питър остана без думи. Загинали бяха над двеста хиляди души.

— Господин президент?

Апгар го гледаше. Питър преглътна и попита:

— Колко души имаме в града?

— Заедно с войниците, четири, най-много пет хиляди. Нямаме достатъчно бойци.

— Какво става на провлака? — попита Майкъл.

— Всъщност ни се обадиха по радиостанцията преди няколко часа. Жена на име Лор попита за теб. Не знаеха за атаката през нощта, тъй че драките явно са ги пропуснали. Или пък са проявили благоразумие да не стъпват на пътя през водата.

Стрелбата от стената утихна.

— Май приключихме за тази нощ — каза Чейс и ги погледна обнадеждено. — Може да сме ги пропъдили.

Питър не беше съгласен и виждаше, че Апгар е на същото мнение.

— Трябва да вземем някои важни решения, Питър — намеси се Майкъл. — Времето ни изтича. Трябва да обсъдим кого ще изведем оттук.

Идеята изведнъж му се стори нелепа.

— Няма да оставя тези хора без защита, Майкъл. Виралите се върнаха. В момента всеки, който може да държи тояга, ми трябва на стената.

— Допускаш грешка.

От стената някой се провикна:

— Контакт! Две хиляди метра!

 

 

Първото, което видяха, беше линия светлина в далечината.

— Дай ми бинокъла — каза Питър на войника.

Съгледвачът му го подаде и Питър го вдигна пред очите си. На платформата до него Апгар и Майкъл също се взираха на север.

— Според теб колко са на брой? — попита Питър генерала.

— Твърде далеч са. Не мога да преценя. — Апгар откачи радиостанцията от колана си и я вдигна до устата си. — До всички постове: какво виждате?

Чу се пращене и последва отговор:

— Пост едно, нищо.

— Пост две, нищо.

— Пост три, и ние не виждаме нищо.

Същото доложиха всички постове по периметъра. Линията светлина се разтягаше настрани, но не се приближаваше.

— Какво правят? — попита Апгар. — Защо стоят и чакат?

— Един момент. — Майкъл посочи с пръст. — Трийсет градуса наляво.

Питър погледна нататък. Формираха втора линия.

— Има още една — каза Апгар. — Четирийсет градуса надясно, до дърветата. Групата изглежда голяма. От север се приближават още.

Основната линия вече беше на няколкостотин метра. Вирали прииждаха от всички страни.

— Тези не са разузнавачи — отбеляза Питър.

Апгар извика:

— Вестители, пригответе се! — Обърна се към Питър. — Господин президент, трябва да ви заведем на безопасно място.

Питър каза на един от съгледвачите:

— Редник, подай ми онзи автомат.

— Питър, моля те.

Войникът подаде оръжието на Питър. Той извади пълнителя, духна, за да почисти евентуални прашинки, върна пълнителя на мястото му и дръпна лоста за зареждане.

— Гунар, мисля, че за пръв път от години се обръщаш към мен на малко име.

С това разговорът приключи. Разнесе се боботене. С всяка изминала секунда напрежението се покачваше.

— Какъв е този звук? — попита Майкъл.

Трополене на стъпки. Вирали продължаваха да прииждат на огромна маса към тях сред облак прах.

— Мили боже! — възкликна Питър. — Ужасно много са.

Апгар повиши глас сред данданията.

— Не стреляйте, преди да достигнат периметъра!

Ордата беше на триста метра и продължаваше да напредва. Приличаше не толкова на армия, колкото на природна стихия — лавина, ураган, потоп. Платформата започна да вибрира, болтовете и гайките дрънчаха с ритъма на щурма.

— Портата ще издържи ли? — попита Питър генерала. И той беше заменил бинокъла с пушка.

— Срещу тази напаст?

Двеста метра. Питър подпря приклада на пушката в рамото си.

— Готови! — извика Апгар.

Сто метра.

— Прицелете се!

Всичко застина.

Виралите спряха на ръба на светлината. Не просто спряха — замръзнаха на място, сякаш някой ги беше изключил.

— Какво, по дяволите…?

Ордата започна да се разделя на две като вълна и освободи коридор по средата, сякаш правеше път на велик крал. Напред вървеше тъмна фигура. Приличаше на някакво странно животно. Приближаваше се към града влудяващо бавно, а тълпата се разделяше пред него. Всички оръжия бяха насочени към мястото, на което очакваха да се появи. Сто метра, петдесет, двайсет.

Първата редица вирали се раздели и напред излезе шокиращо обикновената фигура на човек на кон.

— Това Нула ли е? — попита Апгар.

Конникът навлезе под светлината от прожекторите. На половината път от портата, той спря и слезе от коня. Не „той“, осъзна Питър. Тя. Ослепителната светлина отблясваше от стъклата на слънчевите очила, скриващи горната половина на лицето й. На гърба си носеше ножница с някакво оръжие — меч или пушка с дълго дуло; върху гърдите й имаше кръстосани два ножа.

Ножове.

— Пресвети боже! — промълви Майкъл.

В съзнанието на Питър нахлуваха спомени.

— Не стреляйте! — Той вдигна високо ръце и ги размаха. — Никой да не стреля!

Жената вдигна глава към стената с изправен гръб.

— Аз съм Алиша Донадио, капитан от Експедиционния! Къде е Питър Джаксън?