Джъстин Кронин
Градът на огледалата (58)

Петдесет и седем

Стигнаха в Кървил малко преди седем часа. Обстановката беше като при обсада. По стената крачеха войници и раздаваха муниции. От двете страни на портата имаше разположени картечници. Апгар бе слязъл от камиона и сочеше на Чейс един от прожекторите. Когато Чейс се отдалечи, Кейлъб отиде при него.

— Генерале, искам отново да постъпя в армията.

Апгар се намръщи.

— Изненадан съм. Досега никой не е искал да се връща в армията.

— Ако трябва, ще започна като редник, не ме интересува.

Генералът погледна към Пим, която стоеше встрани със Сара и децата.

— Попита ли командира си?

— Няма да лъжа, на Пим идеята никак не й хареса. Но тя ме разбира. Снощи загина сестра й.

Апгар повика един от войниците при портата.

— Сержант, заведи този мъж в оръжейната и му намери униформа. С лейтенантска нашивка.

— Благодаря, генерале — каза Кейлъб.

— Сигурен съм, че после ще съжаляваш. А баща ти ще ми извие врата.

— Има ли вести от него?

Апгар поклати глава.

— Не се тревожи, синко. Преживял е много по-страшни неща. Докладвай на полковник Хенеман на платформата. Той ще ти каже къде да отидеш.

Кейлъб отиде при Пим и я прегърна. Погали големия й корем и целуна Тео по челото.

Пази се, каза тя.

— Ние отиваме в болницата — рече Сара. — В мазето й има укритие. Ще преместим пациентите в него.

Сержантът потрепваше нетърпеливо.

— Сър, трябва да тръгваме.

Кейлъб хвърли един последен поглед към семейството си. Усети как дистанцията между тях се увеличава, сякаш ги гледаше от края на тунел.

Обичам те, каза Пим.

И аз те обичам.

Кейлъб се отдалечи на бегом.

 

 

В Боърн зад волана седна Гриър. Движеха се срещу слънцето. Майкъл седеше до Гриър, а Питър отзад с Ейми.

Не срещаха други автомобили, не виждаха никакви признаци на живот. Сякаш светът беше мъртва пустинна планета. Сенките на хълмовете се издължаваха; скоро щеше да се свечери. Гриър караше напрегнато, примижал срещу слънцето — ръцете му бяха изпънати, пръстите му стискаха здраво волана. Питър видя мускулите на челюстта му да потрепват; стискаше зъби.

Минаха през Комфорт. От двете страни на магистралата стояха руините на стари сгради — ресторанти, бензиностанции, хотели — от които бяха останали само скелетите. Стигнаха до селището в западния край на града, далеч от останките на стария свят. Също като Боърн, градчето беше пусто; не спряха.

Оставаха им още двайсет и пет километра.

 

 

Джени ги посрещна на входа на болницата с облещени от паника очи.

— Какво става? Навсякъде е пълно с войници. Преди малко мина едно хъмви и съобщи по мегафон всички да се скрият.

— Предстои атака. Трябва да приберем хората в мазето — отвърна Сара. — Колко пациенти има в отделенията?

— Каква атака?

— Вирали, Джени.

Жената пребледня, но не каза нищо.

— Слушай ме внимателно — Сара я хвана за ръцете и я принуди да вдигне очи. — Нямаме много време. Колко са пациентите?

Джени поклати леко глава, сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Петнайсет?

— Има ли деца?

— Само две. Едното момче е с пневмония, а на другото току-що наместихме счупената китка. Имаме и една родилка.

— Къде е Хана?

Хана беше дъщерята на Джени, тринайсетгодишно момиче; синът й беше пораснал и не живееше в града. Джени и съпругът й отдавна се бяха разделили.

— Май си е вкъщи.

— Тичай да я доведеш. Засега ще се оправя сама.

— Боже, Сара.

— Просто побързай.

Джени хукна към дома си. Пим с Тео на ръце стоеше до момичетата. Сара клекна пред тях:

— Вървете с леля Пим.

Ел изглеждаше уплашена и объркана; от носа й течеше сопол. Сара го избърса с крайчеца на блузата си.

— Къде ще ходим? — попита момиченцето тъжно.

Наоколо тичаха хора — сестри, лекари, санитари с носилки. Сара вдигна очи към Пим, след което отново погледна към внучка си.

— Долу в мазето. Там ще сте в безопасност.

— Искам да се прибера у дома.

— После, миличка.

Тя прегърна Ел и сестричката й; Пим поведе момичетата към стълбите. Докато се качваха, Сара се обърна към съпруга си. Позна изражението на лицето му. Беше същото като вечерта след като убиха Бил, когато й беше показал бележката.

— Върви — каза тя.

— Сигурна ли си?

— Трябва да овладея положението тук. Върви, преди да съм размислила.

Не бяха нужни повече думи. Холис я целуна и тръгна.

 

 

Слязоха от магистрала №10. Оттам продължиха по прав черен път до града. Джипът друсаше силно през дупките. Вятър брулеше през отворените прозорци; слънцето блестеше ниско отдясно.

— Майкъл, поеми волана, дръж го здраво — Гриър бръкна под седалката си. — Питър, дай й това.

Питър се наведе напред и взе заредения пистолет.

— Няма да имаш време да се прицелиш — каза той на Ейми. — Просто го насочи все едно сочиш с пръст и стреляй.

Ейми взе оръжието с колебливо изражение, но твърда ръка.

— Имаш петнайсет куршума. Ще трябва да се приближиш, не се опитвай да стреляш отдалеч.

— Извади пушката — каза Гриър.

Майкъл взе оръжието от поставката. Под цевта имаше пълнител с осем патрона.

— Какво има вътре? — попита той.

— Сачми, огромни. Не са много точни, но са мощни.

Силуетът на града се появи в далечината. Кацнал върху хълма, приличаше на детска играчка.

— Дано да успеем да стигнем навреме — каза Гриър.

 

 

Свалиха и последните пациенти в мазето. Джени стоеше на вратата на укритието и отбелязваше имената в списъка, докато Сара и сестрите вървяха между леглата и се опитваха да настанят всички възможно най-удобно.

Сара стигна до леглото на бременната жена, за която Джени спомена. Тя беше млада, с гъста черна коса. Сара измери пулса й и прегледа картона. Сестрата я беше прегледала преди час; имаше съвсем малко разкритие; казваше се Грейс Алвадо.

— Грейс, аз съм доктор Уилсън. За пръв път ли раждаш?

— Преди време бяха бременна, но пометнах.

— На колко години си?

— Двайсет и една.

Сара се замисли; възрастта съвпадаше. Ако това беше същата Грейс, то Сара я бе видяла за последно, когато беше бебе на един ден.

— Родителите ти Карлос и Сали Хименез ли са?

— Познавате ли ги?

Сара почти се усмихна; по друго време, може би щеше да се усмихне широко.

— Може и да се изненадаш, Грейс, но аз те изродих. — Тя погледна към мъжа, който придружаваше момичето. Седеше на сандък от другата страна на леглото. Беше по-възрастен, може би на около четирийсет години и малко грубоват на вид, но пък като много млади бащи изглеждаше притеснен от бързото развитие на събитията след месеци чакане.

— Вие господин Алвадо ли сте?

— Наричайте ме Джок.

— Старайте се Грейс да е спокойна. Карайте я да си поема дълбоко въздух и засега не й позволявайте да напъва. Ще се справите ли?

— Ще се опитам.

Джени се приближи.

— Всички са тук — каза тя.

Сара потупа Грейс по ръката.

— Мисли за бебето.

Вратата на мазето беше изработена от масивна стомана, а бетонните стени бяха дебели. Сара тъкмо се канеше да затвори вратата, когато помещението потъна в тъмнина. Разнесе се тревожен шепот и хората започнаха да викат.

— Моля ви, успокойте се! — каза Сара.

— Защо угаснаха лампите? — изплака някой в тъмното.

— Армията отклонява ток за прожекторите, няма страшно.

— Значи виралите идват!

— Не е сигурно. Просто запазете спокойствие.

Джени стоеше до нея.

— Наистина ли отклоняват тока? — попита тя тихичко.

— Откъде да знам? Върви да провериш дали в склада има фенери и свещи.

Джени се върна след няколко минути. Запалиха и разнесоха лампи из укритието. Виковете бяха стихнали до шепот, а след известно време в сумрака настъпи тишина.

— Джени, помогни ми.

Вратата тежеше близо двеста килограма. Сара и Джени я затвориха и завъртяха колелото, за да я заключат.

 

 

Една четвърт от хората на Апгар бяха заели позиции в рамките на петстотин метра от портата; останалите бяха разпределени на равни разстояния по стените и поддържаха връзка с радиостанции. Кейлъб ръководеше отряд от дванайсет души. Шестима от тях идваха от Лъкенбах — част от онези, които бяха успели да стигнат до укритие, когато гарнизонът беше нападнат. Нямаше оцелели офицери и войниците бяха останали без командири. Сега Кейлъб отговаряше за тях.

По пътеката към него се приближи мъж. Холис не носеше униформа, с изключение на стандартната войнишка чанта, преметната през гърдите. Държеше половин дузина пълнители и дълъг нож. През рамото му висеше автомат с дулото надолу; на бедрото му имаше кобур с пистолет.

Той козирува.

— Редник Уилсън, сър.

Абсурдно бе Холис да се обръща по този начин към него. Приличаше на сцена от драматизация.

— Шегуваш се.

— Жените и децата са прибрани на сигурно място. Казаха ми да докладвам на теб.

Кейлъб не бе виждал подобно изражение на лицето му. Този едър, добродушен човек, който събираше книги и четеше приказки на децата, се бе превърнал във воин.

— Дадох обещание, лейтенант — напомни му Холис. — И ти присъстваше.

Прожекторите се включиха и заляха с ослепителна бяла светлина основата на стената. Запращяха радиостанции; всички на стената застанаха нащрек.

Прозвуча команда:

— Всички нащрек!

Приготвиха оръжията. Кейлъб насочи пушката над стената и свали предпазителя. Погледна надясно, където Холис беше заел позиция: разтворени крака, изправени рамене, очи, гледащи през мерника на пушката. Тялото му изглеждаше едновременно напрегнато и отпуснато, целенасочено и спокойно. Явно не беше забравил старите навици.

Откъде щяха да дойдат виралите? Колко щяха да са на брой? Кейлъб дишаше учестено; започна да му причернява пред очите. Пое си дълбоко въздух и бавно издиша. Не мисли, каза си. Сега не е моментът да мислиш.

В далечината от север се появи светлинка. Адреналинът се покачи; Кейлъб намести пушката върху рамото си. Светлинката започна да подскача, след това се раздели на две: не бяха вирали, а фарове на кола.

— Контакт! — провикна се някой. — На трийсет градуса вдясно! Двеста метра!

— Контакт! Двайсет наляво.

За пръв път от две десетилетия сирената зави.

 

 

Гриър натисна газта докрай. Движеха се с бясна скорост, двигателят ревеше, джипът се тресеше.

— Настигат ни! — извика Майкъл.

Питър се обърна назад. От полето се надигаха точици светлина.

— Внимавай! — извика Гриър.

Питър се обърна навреме, за да види как трима вирали изскачат пред колата. Гриър стисна здраво волана и мина през тях. Когато телата им се изтърколиха по капака, Питър отскочи напред и след това рязко назад. Когато отново вдигна очи, един вирал се беше вкопчил в бронята.

Майкъл насочи пушката над таблото и стреля.

Разхвърчаха се стъкла. Гриър зави рязко наляво и Питър се блъсна във вратата, а Ейми се стовари върху него. Движеха се през нива с боб към портата. Гриър завъртя волана в обратната посока, колата се наклони опасно наляво, но след миг гумите отново се изправиха. Гриър превали едно възвишение и автомобилът полетя за миг, преди да тупне с трясък на пътя; започнаха да губят скорост.

Питър се провикна към Гриър:

— Какво стана?

Изпод предния капак излизаше пушек; двигателят бръмчеше напразно.

— Сигурно сме ударили нещо; трансмисията отказа. Отдясно!

Питър се обърна, прицели се във вирала, но не улучи. Продължи да стреля. Нямаше представа дали някой от куршумите е попаднал в тялото. Пистолетът изщрака; патроните бяха свършили. Осветеният периметър около стената беше на сто метра.

— Излизам! — извика Майкъл.

Щом автомобилът спря, от стената полетяха сигнални ракети, които оставяха дири от светлина и пушек над главите им. Питър се обърна към Ейми. Тя се беше сгушила до вратата с пистолет в ръка; не беше стреляла.

— Гриър, помогни ми — каза Питър.

Заеха се да я измъкват. Движенията й бяха толкова мудни и отпуснати, че все едно ходеше насън. Сигналните ракети започнаха да падат. Щом извадиха Ейми навън, Гриър заобиколи джипа и презареди пушката. Тикна я в ръката на Питър и преметна ръката на Ейми през дясното си рамо, за да поеме тежестта й.

— Прикривай ни — каза той.

 

 

Кейлъб гледаше безпомощно как джипът се приближава. Виралите все още бяха извън обсега на оръжията им. По цялата стена гласове викаха да не стрелят още, да изчакат, докато се приближат достатъчно.

Джипът спря. От него слязоха четирима души. Мъжът, който вървеше най-отзад, се обърна и стреля по група приближаващи вирали. Един изстрел, втори, трети; в тъмното се виждаше как от дулото на пушката излизат искри.

Кейлъб позна баща си.

Преди да се усети, вече си закачваше обезопасителното въже. Действаше автоматично; нямаше план, водеше се от инстинкт.

— Кейлъб, какво правиш?

Холис го гледаше стъписано. Кейлъб се качи на върха на стената и се обърна с гръб към полето.

— Кажи на Апгар, че ми трябва отряд при пешеходната порта. Върви!

Преди Холис да успее да продума, Кейлъб се оттласна назад. Описа дълга арка, след което ботушите му докоснаха бетона; отново се оттласна. След още два скока се приземи на земята. Откачи въжето и вдигна пушка.

Баща му тичаше с останалите нагоре по хълма; стигнаха до осветената зона. Огромен брой вирали се трупаха по краищата. Някои закриваха очи; други клякаха и се свиваха на топка. Миг колебание, вътрешна борба. Щяха ли да успеят прожекторите да ги спрат?

Виралите се спуснаха в атака.

Картечниците загърмяха; Кейлъб се приведе инстинктивно, докато куршуми свистяха над главата му и се забиваха в съществата с пляскащ звук. Хвърчеше кръв; плът се късаше от кости. Картечният огън беше безмилостен. Истинска касапница, но виралите продължаваха да прииждат към светлината на прожекторите.

— Към портата! — извика Кейлъб. Тичаше под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо стената и размахваше ръце над главата си. — Бягайте към портата!

Смъкна се на коляно и започна да стреля. Баща му дали го видя? Позна ли го? Изстреля цял пълнител само за миг. Хвърли празния пълнител, бръкна в чантата на гърдите си за нов и го зареди.

Нещо го блъсна отзад. Изкара му въздуха; причерня му пред очите. Имаше чувството, че полита. Колко странно. Удиви се колко леко се носи във въздуха. В следващия миг тялото му отново натежа и падна на земята. Претърколи се надолу по склона; закачената през рамото му пушка го блъскаше. Опита се да спре. Напипа пушката, но показалецът му се заплете в предпазителя. Претърколи се отново, този път по гърди, пушката попадна между тялото му и земята и нямаше как да го предотврати: оръжието изгърмя.

Болка! Най-накрая се спря по гръб с пушка върху гърдите. Застрелял ли се беше? Земята се въртеше под гърба му; отказваше да спре. Примигна на светлината от прожекторите. Не се чувстваше, както предполагаше, че би се чувствал прострелян човек. Болеше го на две места: гърдите, където го беше блъснала гърмящата пушка, и челото над дясната вежда. Вдигна ръка към челото си и очакваше да е мокро от кръв, но пръстите му останаха сухи. Тогава разбра какво беше станало. Гилзата беше рикоширала в земята и го беше ударила в лицето на косъм от окото. Голям късмет извади, Кейлъб Джаксън, помисли си той. Дано никой да не е видял колко си непохватен.

Върху него падна сянка.

Кейлъб вдигна пушката, но когато посегна да насочи дулото, осъзна, че няма патрони; пълнителят беше свършил. Понякога се бе чудил как ли ще умре. Нито веднъж обаче не му беше минало през ум, че ще лежи по гръб с празна пушка върху гърдите, докато вирал го разкъсва на парчета. Вероятно така се случваше с всички: Обзалагам се, че не се сети за този вариант. Кейлъб хвърли пушката. Единствената му надежда беше пистолетът. Зареден ли беше? Свалил ли беше предпазителя? Дали пистолетът не беше изпаднал, докато се търкаляше? Сянката доби форма на обикновен човешки силует, но не беше човек. Съществото надигна глава. Ноктите му изскочиха. Разтвори уста и разкри тъмна паст с остри зъби. Кейлъб намери пистолета и го вдигна.

Шурна кръв; в гърдите на създанието се появи дупка. С почти нежен жест то вдигна ръка и докосна раната. По лицето му се изписа озадачено изражение. Мъртъв ли съм? Ти ли ме уби? Но не го бе застрелял Кейлъб. Изстрелът беше дошъл отзад. За миг Кейлъб и умиращото създание се гледаха с интерес; след това отдясно изникна втора фигура, тикна дулото на пушка в лицето на вирала и стреля.

Баща му. И боса жена с рокля, подобна на расо на монахиня. Имаше съвсем къса черна коса. В протегната си ръка държеше пистолета, с който беше произвела смъртоносния изстрел.

Ейми.

— Питър… — каза тя и се свлече на колене.

 

 

Бягаха.

По-късно Кейлъб не помнеше дали са си казали нещо. Баща му носеше Ейми, преметната на рамото си; с тях имаше още двама мъже; единият държеше пушката, която Питър беше хвърлил. Портата беше отворена; шестима войници се бяха подредили отпред в редица, готови да стрелят.

— Залегнете!

Гласът принадлежеше на Холис. Всички залегнаха. Покрай тях свистяха куршуми и след малко спряха внезапно. Кейлъб надигна глава. Холис им махаше.

— Тичайте бързо!

Баща му и Ейми влязоха първи, след тях Кейлъб. Зад тях отново загърмяха изстрели. Войниците викаха помежду си — Отляво! Отдясно! Огън! — и се прибраха един по един през тясната врата, като не спираха да стрелят. Холис влезе последен. Той хвърли пушката си и започна да върти колелото на механизма, който затваряше вратата. Миг преди да се затвори, вратата спря.

— Помогнете ми!

Холис натискаше вратата с рамо. Кейлъб се спусна и започна да бута; присъединиха се още няколко души. Пролуката обаче започна да се увеличава. Сантиметър, два, три. Половин дузина мъже бутаха вратата. Кейлъб се обърна, подпря я с гръб и заби пети в земята. Но крайният резултат беше предопределен: дори да удържаха вратата още няколко минути, виралите щяха да издържат повече.

Хрумна му нещо.

Кейлъб посегна към колана си. Мразеше гранати; не можеше да се отърси от страха, че ще избухнат в ръцете му. С известно притеснение откачи една от колана и извади щифта. Приближи лице до ръба на вратата. Трябваше му по-голямо пространство; пролуката беше твърде малка. Идеята му нямаше да се понрави на другите, но не разполагаше с време за обяснения. Отстъпи назад; вратата се отвори с още петнайсетина сантиметра. Ръка с остри нокти се протегна през процепа и опипа въздуха с разпънати пръсти. Надигна се хор от викове. Какво правиш? Бутай вратата напред! Кейлъб хвърли гранатата през отвора.

Отново натисна вратата с рамо. Затвори очи и започна да отброява секундите като молитва. Едно… две… три…

Експлозия.

По вратата изтрополиха осколки.

Посипа ги прах.