Джъстин Кронин
Градът на огледалата (57)

Петдесет и шест

Виралите атакуваха безмилостно цяла нощ.

Нападаха на етапи. Минаваха пет-десет минути, след което започваха да се блъскат във вратата — отново няколко минути тишина и нападаха отново.

Накрая интервалите между атаките започнаха да се удължават. Момичетата заспаха, изтощени от плач, положили глави в скута на Пим. Навън утихна; най-накрая виралите си отидоха.

Кейлъб чакаше. Кога щеше да се съмне? Кога щеше да е безопасно да отвори вратата? Пим също беше заспала; ужасната нощ беше изтощила всички. Той облегна глава на стената и затвори очи.

Събуди се от приглушени гласове навън; някой се беше притекъл на помощ. На капака се почука настоятелно.

Пим се събуди. Момичетата още спяха. Тя направи въпросителен жест.

Хора са, отвърна Кейлъб.

Въпреки това отключи вратата, изпълнен с тревога. Открехна я съвсем леко; заслепи го дневна светлина. Отвори капака докрай и примигна.

Пред него на колене стоеше Сара.

— О, слава богу — каза тя.

Холис беше с нея; двамата бяха боси и мокри до кости.

— Пътувахме насам, когато ни нападнаха — обясни Холис. — Скрихме се в реката.

Пим вдигна децата на стълбата и излезе след тях. Сара я прегърна, разплакана.

— Слава богу, слава богу. — Тя коленичи и прегърна момичетата. — Живи и здрави сте. Дечицата ми са живи и здрави.

Облекчението на Кейлъб се изпари. Осъзна какво предстои.

— Кейт! — провикна се Сара. — Вече можеш да излезеш!

Всички мълчаха.

— Кейт?

Холис погледна към Кейлъб. По-младият мъж поклати глава. Холис се олюля, пребледнял. За миг Кейлъб си помисли, че тъстът му ще припадне.

— Сара, ела тук — каза Холис.

— Кейт? — Гласът й се изпълваше с паника. — Кейт, излез!

Холис я хвана през кръста.

— Кейт! Отговори ми!

— Тя не е в укритието, Сара.

Сара се опитваше да се отскубне.

— Холис, пусни ме. Кейт!

— Мъртва е, Сара. Нашата Кейт е мъртва.

— Не говори така! Кейт, аз съм майка ти, излез веднага!

Силите я напуснаха; свлече се на колене. Холис продължаваше да я държи.

— О, боже — изстена тя.

Холис беше затворил очи в мъката си.

— Мъртва е. Мъртва е.

— Не, не и тя.

— Дъщеря ни е мъртва.

Сара вдигна лице към небето и започна да вие.

 

 

Светлината беше мека и разсеяна; ниски дъждовни облаци закриваха слънцето. Питър занесе Ейми в задната част на автомобила и я зави с одеяло. Лицето й вече не беше толкова бледо; очите й бяха затворени, но не изглеждаше заспала, а сякаш съзнанието й се рее някъде.

Гриър каза напрегнато:

— Трябва да тръгваме.

Питър остана отзад при Ейми. Движеха се бавно по обраслия с храсти черен път. В тъмното Питър не беше видял почти нищо от околностите. Сега установи, че пътуват през мрачни мочурища, покрай обрасли от лиани руини. На места вода с неясна дълбочина заливаше пътя; Гриър караше внимателно.

Растителността започна да оредява; стигнаха до плетеница от надлези и мостове. Гриър си проправи път през отломките, стигна до един от подходите към моста и излезе на магистралата.

След известно време се отклониха. Въпреки силното друсане Ейми още не се събуждаше. Заобиколиха друга порутена детелина, след това се изкачиха по възвишение и се върнаха на магистралата.

Майкъл се обърна назад.

— Нататък става по-лесно.

Заваля дъжд; предното стъкло се осея с капки. След малко облаците се разкъсаха и тексаското слънце се показа. Ейми се събуди с въздишка; Питър я погледна и видя, че е отворила очи. Тя примигна, присви очи и ги закри с ръце.

— Блести.

— Моля? — обади се Гриър от предната седалка.

— Казва, че й блести.

— Седяла е на тъмно двайсет години. Ще й трябва време да привикне със светлината. — Гриър се наведе и извади нещо изпод седалката. — Сложи й ги.

Подаде през рамо на Питър чифт слънчеви очила. Стъклата бяха издраскани, рамките изработени от тел. Той й ги сложи внимателно.

— По-добре ли се чувстваш?

Ейми кимна и отново затвори очи.

— Много съм уморена.

Питър се наведе към предната седалка.

— Още колко остава?

— Би трябвало да стигнем преди залез, но едва ще успеем. Ще ни трябва и бензин. Има известно количество в укритието западно от Сийли.

Умълчаха се. Въпреки напрежението Питър започна да се унася. Спа два часа и когато се събуди, видя, че колата е спряла. Гриър и Майкъл изнасяха две големи пластмасови туби от укритието. Още не се беше разсънил и едва движеше скованите си крайници. Усещаше колко е остарял в цялото си тяло.

Майкъл го погледна, когато слезе от колата.

— Как е тя?

— Още спи.

Гриър наливаше бензин в резервоара на хъмвито с фуния.

— Ще се оправи. Просто трябва да се наспи.

— Нека те сменя на волана — предложи Питър. — Знам пътя нататък.

Гриър се наведе да затвори тубата и избърса ръце в ризата си.

— По-добре Майкъл да кара. Има някои коварни места.

 

 

Намериха Кейт в края на гората. Още държеше пистолета с пръст върху спусъка. Един куршум в уязвимото място: винаги изрядната Кейт бе действала прецизно.

Нямаха време да я погребат. Решиха да я занесат в къщата и да я положат в леглото на Кейлъб и Пим, тъй като те нямаше да се върнат повече тук. Холис и Кейлъб я внесоха. Стори им се нередно да я оставят с окървавените дрехи; Пим и Сара я съблякоха, измиха я и й облякоха една от нощниците на Пим, ушита от мек светлосин памучен плат. Пъхнаха под главата й възглавница и я завиха с одеяло; Докато сресваше косата на сестра си, Пим плачеше безмълвно. Един последен въпрос: да позволят ли на момичетата да я видят? „Да — каза Сара. — Кейт им е майка. Трябва да се сбогуват.“

Кейлъб чакаше навън. Сутринта преваляше, слънцето светеше жестоко. Природата му се подиграваше с безгрижието си. Птичките чуруликаха, в небето се носеха пухкави облаци, слънцето се движеше по небесния си път. Хубавец лежеше мъртъв на полето; ято мишелови пируваха с плътта му и размахваха огромните си криле. Всичко тънеше в разруха, но светът нито забелязваше, нито се интересуваше. В спалнята Кейлъб бе казал на Кейт, че я обича и я бе целунал по челото. Кожата й бе шокиращо студена, но това не беше най-страшното. Осъзнал бе, че очаква тя да му отговори. Да каже например: Не ме боля много. Или: Не се тревожи, Кейлъб, не си виновен ти. Или пък нещо саркастично: Сега ще ме завиваш ли? Да не съм дете? Много смешно, няма що, Кейлъб. Но Кейт не му отговори. Тялото й беше тук, същността й си бе отишла. Гласът й бе замлъкнал завинаги и никой повече нямаше да го чуе.

Пим излезе първа с момичетата. Ел плачеше тихичко; Буба изглеждаше объркана. След няколко минути излязоха и Сара и Холис.

— Ако сте готови, да тръгваме — каза Кейлъб.

Холис кимна. Сара стоеше настрани и се взираше в дърветата. Погледът й беше изцъклен, лицето неестествено спокойно, сякаш част от живота в нея беше угаснал. Тя се покашля и каза:

— Холис, ще направиш ли нещо за мен?

— Да.

Тя го погледна в очите.

— Избий ги до крак.

 

 

Придвижваха се бавно. Скоро се наложи да носят и трите деца — Буба на раменете на Кейлъб, Ел на гърба на дядо си, а Пим и Сара се редуваха да носят Тео. Стигнаха града късно следобед. По улиците нямаше жива душа. В двора на Елакуа пикапът стоеше паркиран там, където Кейлъб го беше видял. Кейлъб седна зад волана. Надяваше се, че ключът ще е в колата, но го нямаше. Претърси цялото купе, но не го намери и слезе.

— Знаеш ли как да запалиш кола без ключ? — попита той Холис.

— Не.

Кейлъб погледна към къщата. На втория етаж имаше счупен прозорец, изкъртен от рамката. Земята под него беше осеяна със стъкла и счупени летви.

— Някой ще трябва да огледа вътре.

— Аз ще отида — заяви Холис.

— Не, това е моя отговорност. Чакайте тук.

Кейлъб остави пушката на Холис и взе револвера. Въздухът в къщата беше спарен и задушлив. Кейлъб обикаляше предпазливо от стая в стая, отваряше чекмеджета и шкафове. След като не намери ключовете на първия етаж, се качи на втория. Там имаше две стаи, по една от всяка страна на тесния коридор, чиито врати бяха затворени. Отвори първата врата. Спалнята на Елакуа и жена му. Леглото не беше оправено; дантелените завеси на счупения прозорец потрепваха на лекия ветрец. Кейлъб претърси всички чекмеджета, след което отиде до прозореца и помаха с ръка. Холис му хвърли въпросителен поглед. Кейлъб поклати глава.

Оставаше още една стая. Ами ако не успееше да намери ключовете? Не бе видял други автомобили в града. Това не означаваше, че няма, но не разполагаха с достатъчно време, за да ги търсят.

Кейлъб си пое въздух и побутна вратата с крак.

Елакуа лежеше облечен на леглото. Стаята вонеше на урина и кисело. В първия момент Кейлъб помисли мъжа за мъртъв, но след миг той изхърка и се обърна на една страна. На пода до леглото имаше празна бутилка от уиски. Елакуа не беше мъртъв, а пиян.

Кейлъб го разтърси грубо.

— Събуди се.

Елакуа отблъсна ръцете на Кейлъб, без да отваря очи, и промърмори:

— Махай се.

— Доктор Елакуа, аз съм Кейлъб Джаксън, събудете се.

Елакуа каза завалено.

— Кучка… проклета.

Кейлъб се досети какво се е случило. Жена му го бе изритала от общото им легло, той се беше напил до забрава и бе проспал всичко. Може би вече е бил пиян и затова жена му го беше изгонила. Във всеки случай Кейлъб му завиждаше; не бе разбрал какво става. Но как виралите го бяха пропуснали? Може би заради ужасната воня; може би това беше решението. Може би просто трябва да се напият и да не изтрезняват.

Той отново разтърси Елакуа. Очите му се отвориха едва-едва и се спряха върху лицето на Кейлъб.

— Кой, по дяволите, си ти?

Нямаше смисъл отново да му обяснява; докторът бе прекалено неадекватен.

— Доктор Елакуа, погледнете ме. Трябват ми ключовете за пикапа.

Елакуа го изгледа объркано.

— Ключове?

— Да, къде са ключовете?

Елакуа отново затвори очи и отпусна чорлавата си глава на възглавницата. Кейлъб осъзна, че има едно място, което не е проверил. Панталоните на доктора бяха подгизнали от урина, но нямаше друг избор. Кейлъб го претърси с потупвания. В предния ляв джоб напипа нещо остро. Пъхна ръка в джоба и я извади: потъмнял от времето ключ, закачен на метална халка.

— Готово.

Мислите му прекъсна ревът на двигател надолу по улицата. Кейлъб отиде до прозореца. Сара и другите махаха трескаво към автомобила и викаха:

— Ехо! Насам!

Кейлъб излезе на верандата тъкмо когато три военни камиона спряха пред къщата. Широкоплещест мъж в униформа слезе от първия камион: Гунар Апгар.

— Кейлъб. Слава богу.

Стиснаха си ръце. Холис и Сара отидоха при тях. Апгар огледа групичката.

— Само вие ли сте?

— В къщата има още един, но ще ни трябва помощ да го изведем. Много е пиян.

— Шегуваш се. — След като Кейлъб не каза нищо, Апгар се обърна към двамата войници, които слязоха от втория камион: — Изведете го.

Войниците влязоха в къщата.

— Вървим на запад и търсим оцелели — обясни Апгар.

— Колко намерихте до момента?

— Само вас. Не намираме дори трупове. Виралите ги крият някъде или ги трансформират.

— Какво е положението в Кървил? — попита Холис.

— Все още не са стигнали дотам. Явно се е започнало оттук — Апгар замълча колебливо. — Трябва да ти кажа още нещо, Кейлъб. Става въпрос за баща ти.

 

 

Питър седна зад волана източно от Сегуин. Ейми се беше събудила за малко следобед и бе поискала вода. Температурата й бе спаднала, светлината като че ли я дразнеше по-малко, макар да се оплака от главоболие и силна умора. С притворени очи тя попита още колко ще пътуват. Наметнала беше одеялото като шал върху главата и раменете си. Гриър отвърна, че им остават три-четири часа. Ейми се замисли и каза тихо:

— Трябва да побързаме.

Прекосиха Гуадалупе и поеха на север. Първото градче, до което стигнаха, се намираше източно от стария град Боърн. Селището беше съвсем малко, но имаше телеграфна станция. Оставаше съвсем малко дневна светлина, когато спряха на площада.

— Тук е ужасно тихо — каза Майкъл.

Улиците пустееха. Необичайно за този час от деня, помисли си Питър. Слязоха от камионите сред призрачната тишина. Градчето се състоеше от няколко сгради: магазин, административна сграда, параклис и шепа паянтови къщи, някои недовършени, сякаш строителите бяха изгубили интерес.

— Има ли някой? — провикна се Майкъл.

— Странно място — каза Гриър.

Майкъл извади пушката си от хъмвито. Питър и Гриър приготвиха пистолетите си.

— Аз ще остана при Ейми — рече Гриър. — Вие отидете да намерите телеграфа.

Питър и Майкъл прекосиха площада. Вратата на административната сграда беше отворена, отново необичайно. Вътре всичко изглеждаше нормално, но нямаше признаци на живот.

— Къде са всички? — попита Питър.

Телеграфът се намираше в стаичка в задната част на сградата. Майкъл седна на бюрото и отвори голямата тетрадка с кожена подвързия.

— Последното съобщение, изпратено оттук, е от петък в 15:20 до Бандера. Изпратено е до госпожа Нилс Грат.

— Какво гласи?

— „Честит рожден ден, лельо Поти.“ — Майкъл вдигна очи. — След това не е изпращано нищо или поне никой не си е направил труда да го запише.

Днес беше неделя. Значи каквото и да се е случило тук, то беше станало през последните четирийсет и осем часа, пресметна Питър.

— Изпратете съобщение до Кървил — нареди той. — Кажете на Апгар, че идваме.

— Позабравил съм морзовия код. Вероятно ще му кажа да приготви сандвичи.

Майкъл включи апарата и започна да натиска копчето. След няколко секунди спря.

— Какво има?

Майкъл посочи към таблото.

— Виждаш ли циферблата? Стрелката трябва да се движи, когато пластините се докоснат.

— Е и?

— Това означава, че си говоря сам. Веригата не се затваря.

Питър не разбра нищо от казаното.

— Можеш ли да го поправиш?

— Не. Линията е прекъсната някъде между тук и Кървил. Възможно е бурята да е съборила някой стълб. Може някъде да е паднал гръм. Всичко може да е.

Излязоха през задната врата. Стар бензинов генератор се подаваше като чудовище сред бурените до ръждясал пикап и каруца със счупена ос. Дворът беше осеян с всевъзможни боклуци — строителни отпадъци, счупени щайги, надупчени варели. Типичните за заселниците боклуци — всичко изхвърчаше през вратата, щом станеше неизползваемо.

— Да огледаме другите сгради — каза Питър.

Влязоха в най-близката къща — едноетажна, с две стаи. На масата имаше мръсни чинии, около които кръжаха мухи. В задната стая имаше леген върху поставка, гардероб и голямо пухено легло, покрито с одеяло. Леглото беше масивно и грижливо оправено, върху таблата имаше гравирани плетеници от цветя; изглеждаше изящно изработена. Брачно ложе, помисли си Питър.

Къде обаче бяха хората? Какво бе принудило обитателите да изчезнат, преди да съберат мръсните чинии от масата? Питър и Майкъл се върнаха в предната стая тъкмо когато Гриър влезе през входната врата.

— Защо се бавите?

— Телеграфът е повреден — отвърна Майкъл.

— Какво му е?

— Линията е прекъсната някъде.

Гриър погледна към Питър.

— Трябва да тръгваме.

Какво пропускаха? Какво се опитваше да им каже тази призрачна къща? Нещо на пода привлече погледа на Питър.

— Питър, чу ли ме? — каза настоятелно Гриър. — Ако искаме да пристигнем преди да се стъмни, трябва да тръгнем веднага.

Питър клекна и направи жест към масата.

— Подай ми онази кърпа.

С крайчеца на плата Питър хвана предмета и го вдигна. Зъб на вирал; светлината блещукаше върху млечнобялата му повърхност като върху кристал. Върхът беше толкова остър, че краят му почти не се виждаше с просто око.

— Мисля, че Нула не изпраща армия — каза Питър.

— А тогава какво прави? — попита Майкъл.

Питър погледна към Гриър; изражението на по-възрастния мъж казваше, че и той е на същото мнение.

— Създава я.