Джъстин Кронин
Градът на огледалата (55)

Петдесет и четири

Сара и Холис се придвижваха бързо. Навлязоха в зоната, която всички наричаха Пролуката — участък от пътя между Инграм и Хънт. Следваха река Гуадалупе, която ромолеше приятно, докато минаваха под сенките на пет големи дъба. По-нататък излязоха под палещите лъчи на слънцето: след известно време отново стигнаха до местност с дървета и сянка.

— Конете трябва да си починат — каза Сара.

Спряха и заведоха конете до реката. Кобилата на Холис топна муцуна във водата без колебание, но конят се дърпаше. Сара свали ботушите си, нави крачоли и нагази в плитчината. Водата беше приказно студена, а варовитата почва на дъното бе приятно твърда.

След като напоиха конете, двамата оставиха животните да се разходят и седнаха на скала до водата. Растителността по брега беше гъста — върби, кестени, дъбове, храсти. Над водата жужаха насекоми. На стотина метра нагоре по течението имаше дълбок вир.

— Тук е толкова спокойно — каза Сара.

Холис кимна с удовлетворено изражение.

— Прекрасно е.

Сара си спомни за едно друго място от миналото, когато двамата с Холис и останалите пътуваха с Ейми към Колорадо. Тео и Маус бяха останали в Стопанството, където Маус да роди. Прекосили бяха Ла Сал и стигнаха до широка долина с висока трева и синьо небе, където спряха за почивка. В далечината върховете на Скалистите планини белееха от сняг, но все още беше топло. Под сянката на един клен Сара бе изпитала непознато чувство — неописуема наслада от красотата на света. Защото всичко наоколо беше красиво. Дърветата, светлината, полюшващата се на вятъра трева, искрящите заснежени склонове на планината: как не ги бе забелязвала досега? А дори да ги бе забелязвала, защо й се бяха стрували различни, по-обикновени, не толкова изпълнени с живот? Седнала под клена с приятелите си — Майкъл всъщност бе заспал, притиснал пушка до гърдите си като дете плюшена играчка — бе осъзнала, че всичко й изглежда така, защото е влюбена в Холис. Само любовта можеше да ти отвори очите по този начин.

— Трябва да тръгваме, скоро ще се стъмни — каза Холис.

Качиха се на конете и продължиха по пътя.

 

 

Генерал Гунар Апгар стоеше на върха на стената и наблюдаваше издължаващите се над долината сенки.

Погледна часовника си: 20:15 ч. Слънцето щеше да залезе след минути. Последните автобуси с полски работници се изкачваха по хълма. Всичките му подчинени стояха на пост по стената. Имаха нови оръжия и муниции, но нямаха достатъчно хора — твърде малко, за да наблюдават всеки сантиметър от периметъра, да не говорим да го отбраняват.

Апгар не беше набожен. От дълги години не беше казвал молитва. Макар да се почувства глупаво, реши сега да се помоли. Боже, помисли си той, ако ме чуваш, извинявай за грубия изказ, но ако е възможно, нека се окаже, че всичко това е една голяма глупост.

Чу приближаването на стъпки.

— Какво има, ефрейтор?

Войникът се казваше Радклиф — радист. Задъхваше се, след като беше изкачил стълбите на бегом. Наведе се, подпря ръце на коленете си и каза, като едва си поемаше дъх:

— Генерале, изпратихме съобщението, както заръчахте.

— Какво казаха от Лъкенбах?

Радклиф кимна бързо, все още приведен напред.

— Ще изпратят отряд. Но работата е там, че само те отговориха.

— Поеми си дъх, ефрейтор.

— Да, сър, съжалявам, сър.

— Сега ми обясни.

Войникът се изправи.

— Както вече ви казах, Хънт, Комфорт, Боърн, Розенбърг — никой не отговаря. Всички станции освен Лъкенбах мълчат.

Последният автобус мина през портата. От другите превозни средства слизаха работници. Някои си говореха и се шегуваха; други веднага се откъснаха от групата и забързаха към домовете си.

— Благодаря за информацията, ефрейтор.

Апгар проследи с поглед как войникът се отдалечи тичешком, след което отново се обърна към долината. Над полетата падаше мрак. Е, явно толкова ни е било писано, помисли си той. Хубаво щеше да е да се порадваме на по-дълго спокойствие. Той слезе по стълбите и отиде до портата. Двама войници чакаха с цивилен мъж на четирийсет години, облечен с изцапан гащеризон и с огромен гаечен ключ в ръка.

Мъжът се изплю на земята.

— Портата би трябвало вече да работи, генерале. Смазах й механизмите. Ще мърка тихо като котка.

Апгар погледна към войниците.

— Всички автобуси ли се прибраха?

— Да, доколкото знаем.

Апгар вдигна очи към небето; първите звезди изгряваха и блещукаха в сумрака.

— Добре, господа — каза той. — Да затваряме портата.

 

 

Кейлъб седеше на предните стълби и гледаше как се здрачава.

По-рано следобед огледа укритието, в което не беше влизал от месеци. Построи го само за да угоди на баща си; по онова време му се струваше глупава идея. Вярно, можеше да извие торнадо, няколко души дори бяха загивали при бедствие, но чак пък укритие? Разчистил беше листата от капака и слезе по стълбата. Вътре беше хладно и тъмно. Покрай едната стена имаше газена лампа и туби с гориво; капакът се затваряше отвътре с метални кранове. Когато беше показал укритието на Пим през втората им вечер във фермата, малко се засрами, защото му се струваше излишно разточителство и в пълно противоречие с оптимизма на новия им живот. Но Пим не се беше смутила. Баща ти е преживял много, каза му тя с жестове. Стига си се извинявал. Радвам се, че си отделил време да го построиш.

Сега Кейлъб погледна на запад към слънцето, което тъкмо докосваше билото на хълма. В последните мигове от залеза то сякаш се движеше по-бързо.

По-надолу, по-надолу, по-надолу и се скри.

Температурата се промени. Всичко наоколо сякаш застина. Но в следващия миг зърна нещо — шумолене в короната на ореха в началото на гората. Какво шумеше? Не бяха птици; движението беше твърде тежко. Кейлъб стана. Второ дърво се разтресе, след това трето.

Спомни си израз от миналото: Когато идват, идват отгоре.

Тъкмо зареди пушката си, когато от къщата някой извика името му.

 

 

— Чакай малко — каза Холис.

На пътя имаше преобърнат на една страна военен камион; едно от задните колела се въртеше със скърцане.

Сара бързо слезе от коня.

— Може да има ранени.

Холис я последва до камиона. Кабината беше празна.

— Може да се измъкнали и да са тръгнали към града — предположи Холис.

— Не, катастрофата е станала преди малко — Сара погледна надолу по пътя и посочи. — Ето там.

Войникът лежеше по гръб. Дишаше учестено, взрян в небето. Сара коленичи до него.

— Погледни ме. Можеш ли да говориш?

Изглеждаше тежко ранен, но никъде не се виждаше кръв, нито следи от счупвания. На ръкава на униформата му имаше нашивки на ефрейтор. Той обърна лице към Сара, при което в основата на гърлото му се видя раничка, обагрена в кръв.

— Бягайте — изстена той.

 

 

Кейлъб влезе тичешком в къщата. Пим, с Тео на ръце, отстъпваше назад от стаичката на Дори; Буба и Ел се държаха за полите й.

— Кейлъб, ела бързо! — провикна се Кейт.

Дори се мяташе на леглото, а от устата й хвърчеше слюнка. С подобен на кихавица звук зъбите й изхвръкнаха от устата. Кейт стоеше до леглото с револвера в ръце.

— Застреляй я! — извика Кейлъб.

Кейт сякаш не го чу. С отвратително изхрущяване пръстите на Дори се издължиха, а от краищата им поникнаха лъскави нокти. Тялото й засия. Устата й се отвори широко и се видяха ред остри зъби.

— Застреляй я!

Кейт се беше вцепенила. Когато Кейлъб вдигна пушката, Дори се изправи, приклекна и се спусна към тях. Настана бъркотия: Дори се блъсна в Кейт, Кейт се блъсна в Кейлъб; пушката се изплъзна от ръцете му и падна на пода. Кейлъб пропълзя напред. Викаше на Пим да бяга, но тя, разбира се, не можеше да го чуе. Най-накрая напипа оръжието и се претърколи по гръб. Кейт отстъпваше към отсрещната стена; Дори се извисяваше над нея със съскане и протегнати пръсти. Кейлъб надигна гръб от пода, разтвори колене и насочи пушката към нея с две ръце.

— Дори Тейтъм!

Щом чу името си, тя спря, сякаш я бе споходила интересна мисъл.

— Ти си Дори Тейтъм! Съпругът ти се казва Фил! Погледни ме!

Тя се завъртя към него и откри горната част от тялото си. Един изстрел, помисли Кейлъб, прицели се в центъра на гръдния й кош и дръпна спусъка.

 

 

Войникът се разтрепери. Движението започна от пръстите му, които се изкривиха като ноктите на ястреб. От гърлото му излезе хриплив стон. Треперенето премина в спазми, които обхванаха цялото тяло, по устата му изби пяна. Сара се изправи бързо и започна да отстъпва назад. Знаеше много добре какво означава това. Струваше й се невъзможно, но го виждаше с очите си. Усети движение над главата си, но не можеше да откъсне поглед от войника, чиято трансформация протичаше с нечувана скорост.

— Сара, ела! Да се махаме от тук!

Един от конете изцвили и притича покрай нея. Успя да измине двайсетина метра, преди сияеща фигура да се спусне върху него и да го повали. Във врата на коня се забиха зъби.

Сара изведнъж осъзна какво се случва около нея. Холис я дърпаше за ръка. „Реката! — викаше той. — Трябва да се доберем до реката!“ Той я дръпна рязко към дърветата и двамата затичаха. Над тях се носеха фигури. Клони ги шибаха през лицата. Къде беше реката, тяхното спасение? Сара я чуваше, но не можеше да я види в тъмното.

— Скачай!

Носеше се във въздуха, когато разбра какво се случва. Бяха скочили от скала. Цопна в реката и нов, по-гъст мрак, мракът на водата, я обгърна. Имаше чувството, че ще потъва вечно, но най-накрая докосна дъното с крака. Оттласна се и изплува на повърхността.

— Холис! — Тя се завъртя панически във водата. — Холис, къде си?

— Тук съм. По-тихо.

Сара се въртеше трескаво в опит да установи откъде идва гласът.

— Не те виждам.

— Стой там.

Холис изникна до нея.

— Ранена ли си?

Ранена ли беше? Опита се да установи дали има наранявания. Като че ли нямаше.

— Какво стана? Откъде се появиха?

— Не знам.

— Не ме оставяй.

— Успокой се, Сара.

Опита се да го послуша. Съсредоточи се върху дишането си.

— Като че ли видях пещери в основата на скалата — каза Холис. — Трябва да доплуваме до тях. Ще успееш ли?

Сара кимна. Водата беше леденостудена; зъбите й затракаха.

— Стой до мен.

Холис пое с плавен бруст, Сара го последва. Силуетът на скалата се извиси над тях. Не беше висока, най-много шест метра, с неправилна форма и бледи издатъци, стърчащи над реката. Водата стана по-плитка; Сара откри, че стига дъното. Холис я изтегли под скалистия издатък. Над повърхността на водата се издигаше голям камък. Холис й помогна да се качи на него.

— Мисля, че тук ще сме в безопасност за през нощта — каза той.

Разтреперана, Сара се облегна на него; Холис я прегърна. Помисли си за децата, сами в тъмното. Зарови лице в гърдите му и се разплака.

 

 

Дори се срина на земята като марионетка с отрязани конци. Кейлъб застана над тялото. Кейт стоеше облегната на стената, вцепенена от шок и страх.

— Навън има още — каза Кейлъб. — Трябва да отидем в укритието.

Кейт го погледна невиждащо.

— Кейт, вземи се в ръце!

Не можеше да чака. Сграбчи я за китката и я изтика от стаята. Пим се беше сгушила с децата при огнището. Не беше чула изстрела, но несъмнено беше усетила вибрациите от гърмежа.

Кейлъб каза с жест: Бягай.

Хвърли пушката и взе Ел и Буба на ръце; Пим носеше Тео. Изтичаха на двора. Пим вървеше пред тях, Кейт — най-отзад. В тъмното всичко се движеше. Короните на дърветата се люлееха като брулени от силен вятър. Пим и Тео стигнаха първи до укритието. Кейлъб свали момичетата на земята и отвори вратата. Пим слезе по стълбата и вдигна ръце да поеме Тео, а след него момичетата. Кейлъб тръгна да слиза след тях.

На върха на стълбата той спря. Кейт стоеше на десетина метра от укритието.

— Кейт, побързай!

Тя смъкна яката на блузата си. В основата на гърлото й имаше рана, от която течеше кръв. Кейлъб изстина.

— Затвори вратата — каза тя.

Държеше револвера. Кейлъб не можеше да помръдне.

— Кейлъб, моля те! — Кейт падна на колене. Тялото й се разтресе. Опита се да вдигне пистолета. Отметна глава назад, когато я разтърси нов гърч.

— Умолявам те! — изплака тя. — Ако ме обичаш, затвори вратата!

Гърлото на Кейлъб се сви; едва дишаше. Зад Кейт виралите скачаха от дърветата. Кейлъб вдигна ръка и хвана дръжката на капака.

— Съжалявам — прошепна той.

Затвори вратата и я заключи; укритието потъна в тъмнина. Децата плачеха. Намери опипом лампата и извади кибрит от джоба си. Ръцете му трепереха, докато палеше фитила. Пим се беше сгушила до стената с децата.

Очите й се разшириха. Къде е Кейт?

Навън прогърмя изстрел.