Джъстин Кронин
Градът на огледалата (5)

Четири

Мексиканския залив

На двайсет и две морски мили югоизточно от остров Галвестън

04:30 ч.: Майкъл Фишър се събуди от сипещия се върху лицето му дъжд.

Изправи опрения си върху щурца гръб. Нямаше звезди, но на изток ивица сивкава светлина се процеждаше между хоризонта и облаците. Въздухът беше напълно застинал, но Майкъл знаеше, че това няма да продължи дълго — миришеше на буря.

Той разкопча късите си панталони, изпъчи таза си над кърмата и пусна струя урина със задоволителна сила и продължителност във водите на Залива. Не беше особено гладен, приучил бе тялото си да не обръща внимание на глада, но все пак отдели малко време да слезе в каютата и да си приготви протеинов шейк, който изгълта на шест големи глътки. Освен ако не грешеше, а той почти никога не грешеше, утрото щеше да донесе сериозна тръпка и беше най-добре да я посрещне на пълен стомах.

Върна се на палубата, когато първата светкавица проряза небето на хоризонта. Петнайсет секунди по-късно избумтя и гръмотевицата, която отекна като кашлицата на начумерен бог. Вятърът също се усили и задуха на случайни пориви, както при наближаването на шквал. Майкъл откачи устройството за самоуправление и хвана румпела, щом дъждът заваля като из ведро: топъл тропически дъжд, който го измокри до кости само за миг. Майкъл нямаше конкретни предпочитания относно времето. Както всичко останало, времето беше непредвидимо и ако това беше бурята, която в крайна сметка щеше да го прати на дъното, то нямаше на кого да се сърди.

Наистина ли? Съвсем сам? С това корито? Луд ли си? Понякога въпросите бяха добронамерени и искрени; дори напълно непознати се опитваха да го разубедят. Но повечето хора го бяха отписали. Дори да не загинеше в морето, щеше да го убие бариерата — преградата от плаващи във водата експлозиви, за която се говореше, че обикаля около целия континент. Та кой нормален човек би предизвикал така съдбата? И особено сега, след като никой не беше виждал вирал от почти три години? Нима цял континент не беше достатъчен за онези, които не ги свърта на едно място?

Това беше вярно, но не всяко решение се взимаше въз основа на логиката; много често хората следваха интуицията си. А интуицията подсказваше на Майкъл, че бариерата не съществува, че никога не е съществувала. Той показваше среден пръст на историята, на сто години човешко развитие, като казваше: Не ви вярвам. Няма начин. Вие продължавайте без мен. Или пък просто играеше руска рулетка. А като се има предвид миналото на семейството му, това беше напълно възможно.

Не обичаше да си спомня за самоубийството на родителите си, но, разбира се, мисълта го спохождаше често. В кътче от съзнанието му събитията от онази сутрин непрекъснато вървяха като на кинолента. Бледите им, безизразни лица и опнатите въжета около вратовете им, които поскърцваха тихо. Увисналите им тела, напълно отпуснати. Потъмнелите пръсти на краката, подути от стеклата се надолу кръв. В първия момент Майкъл не успя да осмисли гледката пред очите си: взирал се бе в телата поне трийсет секунди, в опит да проумее какво се е случило. Осъзна постепенно какво вижда чрез поредица от несвързани думи (мама, татко, висят, въже, мъртви), преди експлозия от неописуем ужас да разтърси единайсетгодишния му ум. Той се спусна напред, за да ги хване за краката и да повдигне телата им нагоре, като не спираше да крещи на Сара да дойде да му помогне. Родителите му бяха мъртви от часове; усилията му бяха напразни. Въпреки това трябваше да опита. Хората пропиляваха голяма част от живота си, разбрал беше Майкъл, в опити да поправят неща, които не можеха да бъдат поправени.

Затова кръстосваше морето в усамотение. То се бе превърнало в един вид дом за него. Лодката се казваше Наутилус. Спомни си името от роман, който беше чел като малък в Убежището: „Капитан Немо“, стара, разпадаща се книга с меки корици и пожълтели страници, върху чиято корица имаше рисунка на интересно бронирано превозно средство, което приличаше на кръстоска между лодка и подводен резервоар, обгърнато от пипалата на еднооко морско чудовище. Макар отдавна да беше забравил подробностите от самата история, рисунката се беше запечатала в съзнанието му; когато дойде време да кръсти лодката си след две години работа, Наутилус му се стори най-подходящото име. Сякаш го беше пазил в спомените си специално за този случай.

Единайсет метра от кърмата до бушприта, с едно основно и едно предно платно и малка каюта (макар че през повечето време Майкъл спеше на палубата). Намери я в корабостроителница край пролива Сан Луис, все още върху дървените трупи. Корпусът, изработен от полиестерна смола, беше непокътнат, но всичко останало беше в окаяно състояние — палубата и платната бяха изгнили, всичко, изработено от метал, беше непоправимо ръждясало. С други думи, лодката беше идеална за Майкъл Фишър, първокласен инженер и отличен нефтохимик. След месец той напусна рафинерията и осребри непохарчените чекове със заплатата си за пет години, за да си купи нужните инструменти и да наеме работници, които да заведе до Сан Луис. Наистина ли? Съвсем сам? С това корито? Да, отговори им Майкъл, докато разгръщаше чертежа на масата. Наистина.

Каква ирония, че след толкова години разравяне на жаравата на стария свят в опит да разгори отново пламъка на човешката цивилизация с каквито машини бяха останали, в крайна сметка го заплени най-старият метод за задвижване. Вятърът духаше, завихряше се в обратна посока, създаваше вакуум, който лодката вечно се опитваше да запълни. Всяко следващо плаване продължаваше малко повече, малко по-навътре в морето. В началото плаваше предпазливо, покрай бреговете. На север и на изток по крайбрежието до замърсения от нефтени разливи Ню Орлиънс и задушаващата, лепкава смрад от химикали, вливащи се от реката. На юг до остров Падре с дългите пясъчни ивици, бели като талк. Колкото повече увереност добиваше, толкова по-дълги бяха пътешествията му. От време на време се натъкваше на анахронични следи от човешка дейност — купчини ръждясали отломки в плитчините, плаващи островчета от пластмасови отпадъци, изоставени нефтени платформи, издигащи се сред огромни мазни петна изпомпана мътилка — но скоро заплава отвъд тях, по-навътре в сърцето на пустия океан. Водата ставаше все по-тъмна над изумителните дълбини. Майкъл вдигаше секстанта към слънцето и чертаеше маршрута си с молив. Един ден осъзна, че водата под него е дълбока повече от километър и половина.

Денят на бурята беше четирийсет и вторият от плаването му. Възнамерявал бе да стигне до Фрийпорт по пладне, да си набави провизии, да си почине за около седмица — непременно трябваше да качи някой и друг килограм — и отново да потегли. Естествено, щеше да се наложи да се види с Лор, неловка работа. Тя дали изобщо щеше да му проговори? Или само щеше да му хвърля гневни погледи отдалеч? Дали щеше да го грабне за колана и да го замъкне в спалнята за час яростен секс, който той въпреки здравия си разум нямаше да може да откаже? Майкъл нямаше представа как ще протече срещата им и от кой вариант би се почувствал по-гузен; щеше да бъде или кретенът, разбил сърцето й, или лицемерът в леглото й. Защото не намираше подходящи думи, с които да й обясни, че Наутилус, нуждата му от усамотение и фактът, че не може да отвърне на любовта й, не са свързани с нея.

Както често се случваше, неусетно си спомни за последния път, в който видя Алиша — доколкото знаеше, това беше и последният път в който някой изобщо я бе виждал. Защо избра него? Алиша дойде в болницата сутринта, преди Сара и другите да тръгнат от Отечеството към Кървил. Майкъл не знаеше колко е часът; спеше и когато се събуди, я видя да седи до леглото му. Изражението й беше… странно. Усети, че е седяла там доста време и го е гледала как спи.

— Лиш?

Тя се усмихна.

— Здравей, Майкъл.

Последва мълчание от поне трийсет секунди. Тя не го попита: Как се чувстваш? нито рече Много си смешен с този гипс, Верига, не го стрелна и с някоя от хиляди заядливи забележки, които си разменяха от деца.

— Би ли ми направил една услуга?

— Добре.

Но Алиша не довърши мисълта си. Само извърна очи за миг и после отново го погледна.

— Отдавна сме приятели, нали?

— Разбира се.

— Винаги си бил толкова… умен. Помниш ли…? Не съм сигурна кога точно се случи, но бяхме малки. Мисля, че Питър също беше с нас, както и Сара. Една нощ се промъкнахме на Стената и ти изнесе реч, кълна се, истинска реч, как работи осветлението, за какво служат турбините и батериите и така нататък. Да ти призная, дотогава си мислех, че лампите просто светват от само себе си. Сериозно говоря. Боже, колко глупава се почувствах.

Майкъл сви смутено рамене.

— Явно съм се правел на всезнайко.

— О, не се извинявай. В онзи момент си помислих: Това момче е голяма работа. Някой ден, когато имаме нужда от него, той ще ни спаси задниците.

Майкъл не знаеше какво да отвърне. Никога не бе виждал човек, който да изглежда толкова объркан, толкова обременен от живота.

— За какво искаш да ме помолиш, Лиш?

— Да те помоля ли?

— Нали каза, че искаш да ти направя услуга.

Алиша се намръщи, сякаш въпросът я озадачи.

— Вярно, така казах.

— Лиш, добре ли си?

Тя стана от стола. Майкъл понечи да каже нещо, не бе сигурен какво, но тя се наведе, отметна косата му настрани и за негово изумление го целуна по челото.

— Грижи се за себе си, Майкъл. Ще го направиш ли заради мен? Тук ще се нуждаят от теб.

— Защо? Отиваш ли някъде?

— Просто ми обещай.

И той не я спря. Три години по-късно все още преживяваше мига отново и отново, като в омагьосан кръг. Мига, в който тя му каза негласно, че заминава завинаги, а той не изрече думите, които да я спрат. Има някой, който те обича, Лиш. Аз те обичам. Аз, Майкъл. Обичам те, откакто се помня, и ще те обичам навеки. Но думите се заплетоха на езика му и мигът отмина.

— Добре.

— Добре — повтори тя и си тръгна.

Бурята. На сутринта на четирийсет и втория му ден в открито море, потънал в спомени, Майкъл се беше разсеял — осъзнаваше, че има буря, но не забеляза, че морето бушува все по-силно, че небето е потъмняло почти до черно, че вятърът става все по-бурен. Бурята връхлетя с оглушителен гръм и дъждовен порив, който удари лодката като с гигантска длан и я наклони силно. Леле, помисли си Майкъл и се покатери по щурца. Какво, по дяволите…? Късно беше да свие платната; единственото, което можеше да направи, бе да се понесе по вятъра. Той опна основното платно и насочи лодката по посока на вятъра. Отвсякъде прииждаше вода — преливаше на пенливи вълни през носа, лееше се като из ведро от небето. Въздухът беше наелектризиран. Майкъл стисна въжето на основното платно със зъби, опъна го здраво и го закачи на макарата.

Добре, помисли си. Поне успях да се изпикая. Да видим дали ще ме потопиш, проклетнице!

Майкъл се впусна в бурята.

 

 

Шест часа по-късно сърцето му туптеше тържествуващо. Бурята бе отминала и остави след себе си лазурносиньо небе. Майкъл нямаше представа къде се намира; бурята го беше отклонил далеч от курса. Можеше единствено да се отправи на запад и да потърси място да акостира.

След два часа зърна дълга сивкава пясъчна ивица. Приближи се към нея с прилива. Остров Галвестън: позна го по руините на стария вълнолом. Слънцето светеше високо в небето, вятърът беше попътен. Дали да поеме на юг към Фрийпорт — където го чакаше домът, вечеря, истинско легло и така нататък — или да тръгне в друга посока? Но след събитията от сутринта този вариант му се струваше потискащо скучен, недостоен завършек на деня.

Реши да се отправи към Хюстънския корабоплавателен канал. Можеше да хвърли котва там за през нощта и да се върне във Фрийпорт на другия ден. Прегледа картата. Тънка ивица вода разделяше северния бряг на острова от полуостров Боливар; от другата страна се намираше заливът Галвестън, воден басейн с приблизително кръгла форма, широк трийсет километра, чийто североизточен край завършваше с устие, осеяно с отпадъци от корабостроителници и химически комбинати.

Навлезе в залива. За разлика от кафявия прибой по крайбрежието, тук водата беше бистра, почти прозрачна, със зеленикав оттенък. Виждаха се дори силуетите на риби под повърхността. На места брегът беше задръстен от огромни купчини отломки, но като цяло изглеждаше чист.

Денят преваляше, когато достигна устието. Огромен тъмен силует се издигаше в канала. С наближаването му фигурата постепенно се изясни: кораб, дълъг стотици метри. Заседнал между две от колоните на моста над канала. Майкъл насочи лодката към него. Корабът беше леко наклонен наляво, с нос във водата, а върховете на огромните му витла стърчаха над повърхността. Заседнал ли е? Как се е озовал тук? Вероятно по същия начин като Майкъл — изтласкан от прилива в протока Боливар. Върху ръждясалия корпус бяха изписани името и регистрационния му номер:

Бергенсфиорд,

Осло, Норвегия

Майкъл насочи Наутилус към по-близката колона. Да, имаше стълба. Завърза лодката, прибра платната и слезе да вземе лост, фенер, различни инструменти и дебело въже, дълго стотина метра. Сложи всичко в раница, върна се на палубата, пое си дълбоко въздух и започна да се катери.

Майкъл се страхуваше от височини. Това беше единственият му страх. В рафинерията често се налагаше да се качва нависоко — да виси на въже от кули, за да стърже ръждата — и, поне по мнението на работниците, с времето бе обръгнал. Но честото изкачване на големи височини не го изцели напълно от страха. Металните пречки на стълбата, забити в бетона на колоната, погледнати отблизо изобщо не изглеждаха толкова здрави, колкото погледнати далеч отдолу. Някои едва се крепяха. Когато стигна до върха, сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Легна по гръб върху асфалта на моста, останал без дъх, след което надзърна през ръба. Прецени на око, че палубата на кораба е на около четирийсет и пет метра под него, може би повече. Божичко.

Завърза въжето за парапета на моста, хвърли го и го проследи с поглед как пада. Номерът беше да използва ходилата си, за да регулира скоростта на спускане. Хвана въжето с две ръце, прескочи перилата, преглътна тежко и се оттласна.

За частица от секундата беше напълно убеден, че е допуснал най-голямата грешка в живота си. Колко глупава идея! Щеше да се стовари като камък на палубата. Но след миг краката му намериха въжето и го стиснаха като в менгеме. Малко по малко започна да се спуска надолу.

Предположи, че корабът е бил търговски. Отиде на кърмата, където открита метална стълба водеше до кабината на лоцмана. В края й имаше метална врата с брава, която не помръдна. Майкъл изкърти дръжката с лоста и пъхна отвертка в механизма. След кратко бърникане, тракане на барабана и повторно натягане с лоста вратата се отвори.

Воня на амоняк изпълни въздуха — въздух, който никой не бе дишал поне от век. Под широк прозорец с изглед към канала се намираше контролното табло на кораба: редове от копчета и циферблати, монитори, компютърни клавиатури. На един от трите стола с високи облегалки седеше труп. С времето тялото се беше превърнало в спаружено кафяво петно, увито в изгнилите останки от дрехите му. Върху раменете на ризата имаше военни нашивки с три ленти. Офицер, помисли си Майкъл, може би дори самият капитан. Причината за смъртта беше очевидна: дупка в черепа, не по-голяма от върха на кутре. На пода под протегната дясна ръка на мъжа лежеше револвер.

На долната палуба Майкъл намери останалите тела. Почти всички бяха по леглата си. Не се застоя дълго, само ги преброи — общо четирийсет и два трупа. Самоубили ли се бяха? Подреденият начин, по който лежаха, говореше за самоубийство, но как го бяха сторили, не ставаше ясно. Майкъл беше виждал подобни гледки и преди, но никога толкова много хора на едно място.

Продължи пътя си из вътрешността на кораба и стигна до помещение, което се различаваше от останалите — леглата не бяха едно или две, а цели редици — тесни двуетажни койки, разположени твърде близо до тавана, разделени от тесен коридор. Спалнята на екипажа? Много от койките бяха празни; преброи осем тела, включително две голи, с преплетени крайници, на тясно долно легло.

Тук цареше по-голям безпорядък от другите помещения. Изгнили дрехи и всевъзможни предмети осейваха пода. На стените до много от леглата имаше окачени избелели снимки, икони, пощенски картички. Той внимателно откачи една от снимките и я вдигна към светлината от фенера. Усмихната чернокоса жена с бебе в скута.

Нещо привлече погледа му.

Голям лист тънка като паус хартия, закачен високо на стената: в горния край с декоративен шрифт пишеше Интернешънъл Хералд Трибюн. Майкъл откачи тиксото и разпъна листа върху койката.

ЧОВЕЧЕСТВОТО Е В БЕДА

Кризата се задълбочава с рязкото увеличаване на смъртните случи по целия свят

Вирусът сее смърт по всички континенти

Милиони се стичат към пристанища и граници в опит да избягат от заразата

Големите градове са в хаос след повсеместно прекъсване на тока в Европа

 

РИМ (АП), 13 май — Светът е на път да потъне в пълен хаос, след като болестта, известна като великденския вирус, продължава смъртоносния си марш.

Макар бързото разпространение на болестта да затруднява преброяването на жертвите, представители на ООН твърдят, че загиналите са стотици милиони.

Пренасяната по въздуха разновидност на заразата, която обезлюди Северна Америка преди две години, се появи в кавказкия регион на Централна Азия само преди петдесет и девет дни. Здравните власти все още не могат да установят източника на заразата, нито да открият ефективно лечение.

„На този етап можем да заявим единствено, че патогенът е необикновено издръжлив и причинява висока смъртност — каза в Женева Мадлен Дюплеси, председател на Световната здравна организация. — Заболеваемостта е близо 100%.“

За разлика от щама в Северна Америка, великденският вирус не изисква близък физически контакт, за да се предаде от човек на човек, и може да изминава големи разстояния, прикрепен към прашинки или по въздушно-капков път, което кара специалистите да го сравняват с епидемията от испански грип през 1918 г., при която измират 50 милиона души по целия свят. Забраните за пътуване и опитите на властите в много градове да попречат на хората да се събират на публични места не предотвратиха разпространението на вируса.

„Опасявам се, че скоро положението ще излезе извън контрол — каза италианският министър на здравеопазването Винченцо Монти на пресконференция, по време на която в залата се чуваше масово кашляне. — Отново подчертавам, че е изключително важно хората да си стоят по домовете. Деца, възрастни, старци — епидемията не щади никого. Единственият начин да се оцелее е да се избегне заразяването.“

Засягащ първо дробовете, великденският вирус бързо преодолява съпротивата на тялото, като атакува дихателната и храносмилателната система. Сред ранните симптоми на болестта са дезориентация, висока температура, главоболие, кашлица и повръщане. С напредването й жертвите получават масивни вътрешни кръвоизливи, които обикновено водят до смърт в рамките на 36 часа, макар да се съобщава за случаи, в които пациентите издъхват за по-малко от два часа. В редки случаи жертвите на заболяването проявяват симптомите на трансформация, типични за северноамериканския щам, включително повишена агресивност, но досега не е известно някое от засегнатите лица да е оцеляло след 36-те часа.

„Тези симптоми се наблюдават в малък процент от случаите“, каза Дюплеси пред журналисти. „На този етап не знаем защо при тези лица заболяването протича по различен начин.“

Представители на Световната здравна организация предполагат, че вирусът е бил пренесен от Северна Америка чрез кораб или самолет въпреки международната карантина, наложена от ООН през месец юни преди две години. Според други хипотези патогенът произхожда от птици и има връзка с масовото измиране на няколко вида мигриращи пойни птици в южната част на планината Урал малко преди избухването на епидемията.

„Разглеждаме подробно всички възможности“, заяви Дюплеси.

Според една теория епидемията е дело на терористи. В отговор на непрестанните спекулации в пресата генералният секретар на Интерпол Хавиер Кабрера, бивш директор на Вътрешна сигурност и член на американското правителство в изгнание в Лондон, каза пред журналисти: „До този момент нито една групировка не е поела отговорност, но разследването продължава“. Кабрера добави, че няма доказателства която и да било терористична групировка или държава, подкрепяща терористични групировки, да разполага с ресурси за създаване на подобен вирус.

„Въпреки многобройните предизвикателства продължаваме да координираме дейността си с полицейските органи и разузнавателните агенции по целия свят — каза Кабрера. — Изправени сме пред глобална криза, която налага глобална реакция. Ако открием достоверни доказателства, че епидемията е предизвикана от хора, уверявам ви извършителите ще бъдат изправени пред правосъдието.“

Военно положение е въведено почти по целия свят, стотици градове са обхванати от метежи и се съобщава за ожесточени сражения в Рио де Жанейро, Истанбул, Атина, Копенхаген, Прага, Йоханесбург, Банкок и много други. В отговор на вълната от насилие на извънредна среща в Хага от ООН призоваха страните по целия свят да се въздържат от използването на оръжия за масово поразяване.

„В момента човечеството не бива да се обръща срещу себе си — каза генералният секретар на ООН Ан Юн-дей в официално съобщение до медиите. — Човечността ни трябва да е пътеводната ни светлина в тези мрачни дни.“

Прекъсванията на тока из цяла Европа допълнително усложняват опитите за овладяване на положението и всяват още по-голям хаос. Във вторник вечерта в тъмнина потъна район, простиращ се от Дания на север до Южна Франция и Северна Италия на юг. За спирания на електричество се съобщава и из цяла Азия, Япония и Западна Австралия.

Наземните и мобилни комуникационни мрежи също са засегнати, което откъсна много градове и села от външния свят. В Москва спирания на водата и бурните ветрове предизвикаха опустошителни пожари, които изпепелиха голяма част от града и убиха хиляди хора.

По думите на очевидец: „Целият град е разрушен. Москва вече не съществува“.

Съобщава се и за все повече масови самоубийства и така наречените „култове към смъртта“. В понеделник сутринта в Цюрих полицейски служители след подаден сигнал за подозрителна миризма откриха склад с над 2500 трупа, включително деца и бебета. Според полицията групата е използвала смъртоносен коктейл от мощния барбитурат секобарбитал, смесен с плодово мляко на прах. Макар повечето от жертвите очевидно да са взели наркотика доброволно, някои от телата са били с вързани крака и ръце.

В изявление пред медиите директорът на полицията в Цюрих Франц Шац определи гледката като „неописуем ужас“.

„Не мога да си представя какво отчаяние са изпитвали тези хора, за да сложат край не само на своя живот, но и на живота на децата си“, сподели Шац.

По целия свят огромни маси от хора се стичат в храмовете в търсене на утеха по време на тази безпрецедентна криза. В Мека, свещеният за исляма град, милиони продължават да прииждат въпреки недостига на храна и вода. В Рим папа Корнелий II, за когото многобройни очевидци твърдят, че изглежда болен, се обърна към вярващите във вторник вечерта от балкона на папския дворец и ги призова „да се уповават на всемогъщия и милостив Бог“.

Под звъна на камбаните из целия град папата каза: „Ако Божията воля е това да са последните дни на човечеството, нека се изправим пред небесния си баща с мир и спокойствие в сърцата. Не се поддавайте на отчаяние, защото Бог е любящ и в милостивите му ръце чедата му намират покой от началото на времето, и така ще бъде навеки“.

С нарастващия брой на жертвите здравните власти се опасяват, че непогребаните тела ще ускорят разпространението на заразата. Тъй като не успяват да смогват, властите в много европейски градове копаят масови гробове. На други места погребват мъртвите в морето, като извозват труповете с товарни влакове до най-близките пристанища.

Въпреки рисковете много от опечалените взимат нещата в свои ръце и използват всяко свободно късче земя, за да погребат близките си. В прочутия Болонски лес в Париж, един от градовете с най-богата история в Европа, сега има хиляди гробове. Същата гледка може да се види и в градове по целия свят.

„Това беше последното, което успях да направя за семейството си“, споделя 36-годишният Жерар Бонер, застанал пред пресния гроб на съпругата и малкия си син, които починали в рамките на шест часа. След безплодни опити да уведоми властите Бонер, който сподели, че е висш служител в Световната банка, помолил съседи да му помогнат да премести телата и да изкопае гроб, на който след това поставил семейни снимки и любимата играчка на сина си — плюшен папагал.

„Остава ми само да се моля скоро да отида при тях — каза Бонер. — Какво друго ни остава, освен да чакаме смъртта?“

На Майкъл му трябваше момент да осъзнае, че е стигнал до края на статията. Тялото му беше изтръпнало, чувстваше го почти безтегловно. Той вдигна очи от вестника и огледа спалнята, сякаш търсеше някой, който да му каже, че греши, че всичко това е лъжа. Но наоколо нямаше никого, само трупове и масивният, скърцащ интериор на Бергенсфиорд.

Мили Боже, помисли си той.

Напълно сами сме.