Джъстин Кронин
Градът на огледалата (48)

Четирийсет и седем

Пролетен следобед: Питър работеше в градината. През нощта валя дъжд, но сега небето беше ясно. Само по риза, той копаеше рохката пръст с мотика. През месеците, в които ядяха само консерви и гледаха снега, си мислеше колко хубаво би било да има пресни зеленчуци.

— Донесох ти нещо.

Ейми се беше приближила незабелязано зад гърба му. Подаде му с усмивка чаша вода. Питър я взе и отпи. Беше леденостудена.

— Няма ли да се прибираш вече? Става късно.

Вярно бе. Къщата отдавна беше потънала в сенки, а последните слънчеви лъчи гаснеха зад хълмовете.

— Имам още работа — отвърна той.

— Работата няма да избяга. Ще продължиш утре.

Вечеряха на дивана; старото куче душеше около краката им. Докато Ейми миеше чиниите, Питър запали огън. Дървата лумнаха за миг. Сгушени доволно под юргана, наблюдаваха танцуващите пламъци.

— Искаш ли да ти почета?

Питър каза, че много би искал. Ейми стана за малко и се върна с дебела, окъсана книга. Седна на дивана, отвори я, покашля се и започна.

— Дейвид Копърфийлд от Чарлз Дикенс. Първа глава. Моето раждане.

Тези страници ще покажат дали аз ще бъда героят на собствения си живот, или това звание ще бъде спечелено от другиго. За да започна живота си от самото начало, трябва да отбележа, че съм роден (както съм осведомен и както вярвам) през един петъчен ден, в дванадесет часа през нощта. Забелязали, че часовникът започнал да бие и аз съм започнал да плача в един и същи миг.

Колко приятно беше да му четат. Да се пренесе в друг свят чрез силата на думите. А най-много му харесваше гласа на Ейми, докато разказваше историята. Преминаваше през тялото му като електричество. Можеше да я слуша вечно, докато седяха сгушени, съзнанието му на две места едновременно — в света от книгата с възхитителните й емоции и тук с Ейми, в къщата, в която живееха, сякаш сънят и бодърстването не бяха различни състояния с твърди граници и ясна последователност.

По едно време осъзна, че не чува историята. Задрямал ли беше? Не се намираше на дивана; неясно как се беше качил на горния етаж. В стаята беше тъмно и студено. Ейми спеше до него. Колко беше часът? И какво беше това странно усещане? Сякаш нещо не беше наред? Отметна завивките и отиде до прозореца. Лунният сърп огряваше частично двора. Движение ли забеляза в другия край?

Мъж. Облечен с тъмен костюм; гледаше към прозореца с ръце, сключени зад гърба; наблюдаваше търпеливо. Лунната светлина падаше косо върху лицето и изостряше чертите му. Питър не се разтревожи, а изпита усещането, че познава този мъж, че е чакал това нощно посещение. В продължение на минута гледаше мъжа на двора и непознатият гледаше него. След това с любезно кимване се обърна и си тръгна.

— Питър, какво има?

Той се извърна от прозореца. Ейми седеше в леглото.

— На двора имаше човек — отвърна той.

— Кой беше?

— Просто някакъв мъж. Гледаше къщата. Но си тръгна.

Ейми замълча за миг, след което каза:

— Това е Фанинг. Чудех се кога ще се появи.

На Питър това не му говореше нищо. Познаваше ли някого на име Фанинг?

— Не се тревожи — Ейми отметна одеялото. — Връщай се в леглото.

Питър легна под завивката и споменът за мъжа веднага избледня в съзнанието му. Топлото одеяло, Ейми до него — това беше всичко, от което се нуждаеше.

— Според теб какво иска? — попита Питър.

— Каквото иска открай време. — Ейми въздъхна уморено. — Да ни убие.

 

 

Питър се събуди изведнъж. Чул беше някакъв шум. Пое си дъх и го задържа. Отново чу звука: скърцане на дъски под нечии стъпки.

Обърна се, протегна ръка към пода и взе пистолета. Изскърцването долетя от предния коридор; изглежда, имаше само един човек, който се опитваше да пази тишина, за да не събуди никого и да има предимството на изненадата. Питър стана и отиде до прозореца; охраната му — двама войници на верандата — я нямаше.

Освободи предпазителя на пистолета. Вратата на спалнята беше затворена; пантите й скърцаха силно и в мига, в който я отвореше, натрапникът щеше да разбере, че е буден.

Отвори вратата и мина бързо по коридора. Кухнята беше празна. Веднага продължи нататък, зави по коридора и влезе в хола с вдигнат пистолет.

На стария люлеещ се стол пред камината седеше мъж. Взираше се в тлеещата жарава. Не даде знак да е забелязал влизането му.

Питър се приближи зад гърба му и го взе на мушка. Мъжът не беше висок, но беше як и широкоплещест.

— Горе ръцете.

— Добре, буден си. — Мъжът говореше спокойно, почти небрежно.

— Да ти видя ръцете, по дяволите!

— Добре, добре — той разпери ръце.

— Стани бавно.

Мъжът стана от стола. Питър стисна пистолета по-здраво.

— Сега се обърни към мен.

Мъжът се обърна.

Да му се не види!, помисли си Питър.

 

 

— Би ли свалил пистолета?

Майкъл беше остарял, разбира се, всички те бяха остарели. Разликата се състоеше в това, че не беше виждал Майкъл от двайсет години и приятелят му сякаш се беше състарил за миг. В известен смисъл сякаш се оглеждаше в огледало; не забелязваш промените, докато не ги видиш в лицето на друг.

— Къде е охраната?

— Не се тревожи за тях. Но утре ще имат силно главоболие.

— Другата смяна ще пристигне в два часа, ако това се чудиш.

Майкъл погледна часовника си.

— Деветдесет минути. Имаме предостатъчно време.

— За какво.

— За разговор.

— Какво направи с горивото?

Майкъл погледна намръщено към пистолета.

— Питър, свали го. Притесняваш ме.

Послуша го.

— Донесох ти подарък. — Майкъл посочи към чанта на пода. — Може ли…

— О, да, разбира се.

Майкъл извади бутилка, увита в парче плат. Разопакова я и я показа на Питър.

— Най-новата ми рецепта. Ще ти разтопи мозъка.

Питър донесе от кухнята две чаши. Когато се върна, Майкъл беше преместил люлеещия се стол до малката масичка пред дивана; Питър седна срещу него. На масата имаше голяма картонена папка. Майкъл счупи восъчната тапа на бутилката, наля в двете чаши и вдигна своята.

— Да пием за приятелството — каза той.

Алкохолът експлодира върху небцето на Питър; все едно пиеше спирт.

Майкъл млясна доволно.

— Никак не е зле, макар и да звучи нескромно.

Питър сподави кашлица с насълзени очи.

— Дънк ли те изпрати?

— Дънк ли? — Майкъл направи физиономия. — Не. Старият ни приятел Дънк е при рибите заедно с другарите си.

— Подозирах го.

— Няма нужда да ми благодариш. Получи ли оръжията?

— Пропусна да споменеш за какво ни трябват.

Майкъл взе папката и развърза канапа. Извади три неща: някаква рисунка; лист, изписан ръкописно; и вестник на име Интернашънъл Хералд Трибюн.

Напълни отново чашата на Питър и я побутна към него.

— Пий до дъно.

— Не искам да пия повече.

— Повярвай ми, ще ти е нужно.

 

 

Майкъл чакаше Питър да проговори. Приятелят му стоеше до прозореца и се взираше навън в нощта, макар че едва ли виждаше нещо.

— Съжалявам, Питър. Знам колко тревожно звучи.

— Как може да си сигурен?

— Ще се наложи да ми се довериш.

— Само това ли ще кажеш? Да ти се доверя? Само като говоря с теб, нарушавам поне пет закона.

— Виралите ще се върнат. Никога не са изчезвали напълно.

— Това е… пълна лудост.

— Де да беше.

Майкъл не беше изпитвал толкова силно съжаление към друг човек от деня, в който седеше с Тео на верандата и му съобщи, че прожекторите ще спрат да работят.

— А онзи вирал… — започна Питър.

— Фанинг. Нула.

— Защо го наричаш така?

— Защото той така се нарича. Пациент Нула, първият заразен. В документите, които Лейси ни даде в Колорадо, са описани тринайсетте пациенти в експеримента: Дванайсетте и Ейми. Но вирусът е дошъл отнякъде. Фанинг е бил приемникът.

— Какво чака тогава? Защо не ни е нападнал още преди години?

— Не знам, но добре, че не го е направил. Така спечелихме нужното ни време.

— И Гриър е разбрал това от някакво… видение?

Майкъл мълчеше. Знаеше, че понякога е най-добре да изчака. Умът понякога отказваше да приеме дадена информация; Питър трябваше сам да осъзнае истината.

— Отворихме портата преди двайсет и една години. А сега ти се появяваш и ми казваш, че сме допуснали огромна грешка.

— Знам, че ти е тежко, но не е имало как да знаеш. Никой не би могъл да предположи. Животът трябваше да продължи.

— И какво да кажа на хората? Някакъв старец сънувал кошмар, че всички ще умрем?

— Не бива да им казваш цялата истина. Половината няма да ти повярват; другите ще полудеят. Ще настане пълен хаос. Хората ще се досетят. На кораба има място само за седемстотин души.

— И ще ги закарате на този остров. — Питър посочи пренебрежително картината на Гриър. — На остров, който му се е явил във видение.

— Това не е обикновена рисунка, Питър, а карта. Кой знае наистина откъде е дошла? Гриър разбира от тези неща, не аз. Но има причина да му се яви, в това съм убеден.

— А изглеждаше толкова разумен човек.

Майкъл сви рамене.

— Признавам, нужно ми беше време да свикна. Но всичко изглежда напълно логично. Прочете писмото. Бергенсфиорд е пътувал нататък.

— И кой ще реши кого да спасим. Ти ли?

— Ти си президентът, ти ще решиш. Но несъмнено ще се съгласиш, че…

— С нищо няма да се съглася.

Майкъл си пое въздух.

— Ще се съгласиш, че ни трябват хора с определени умения. Лекари, инженери, фермери, дърводелци. Трябват ни и компетентни ръководители, а това включва теб.

— Не ставай глупав. Дори да си прав, в което не вярвам, няма начин да замина.

— На твое място бих го обмислил. Ще ни е нужно управление и преходът трябва да е възможно най-плавен. Но тази тема ще се обсъжда по-късно. — Майкъл извади от раницата си малка тетрадка с кожена подвързия. — Съставих чернова на манифест. Включил съм имена на хора, които смятам за подходящи, заедно със семействата им. Възрастта също е фактор. Повечето са под четирийсетгодишни. Има и описания по професии, групирани по категории.

Питър взе тетрадката, отвори на първата страница и започна да чете.

— Сара и Холис — каза той. — Много мило от твоя страна.

— Не говори така саркастично. Включих и Кейлъб, в случай че се чудиш.

— Не виждам Апгар.

— Той е към шейсет и пет годишен, нали?

Питър поклати отвратено глава.

— Знам, че ти е приятел, но ще се опитаме да спасим човешката раса.

— Той е и генерал от армията.

— Както казах, списъкът е препоръчителен. Но го обмислих много сериозно.

Питър прочете останалите имена мълчаливо, след което вдигна глава.

— Каква е последната категория с петдесет и шест места?

— Това са моите хора. Обещах им място на кораба. Ще удържа на думата си.

Питър хвърли тетрадката на масата.

— Напълно си полудял.

Майкъл се приведе напред.

— Виралите ще се върнат, Питър. Приеми го. Нямаме много време.

— Минаха двайсет години и чак сега стана спешно.

— Ремонтът на Бергенсфиорд отне толкова време. Ако можех, щях да приключа по-бързо и вече да сме отплавали.

— И как предлагаш да качим хората на кораба, без да всяваме паника?

— Паниката вероятно е неизбежна. Затова ти изпратих оръжия.

Питър го зяпна.

— Според мен има три варианта — каза Майкъл. — Първият е да запълним празните места чрез лотария. Разбира се, смятам, че този вариант не е подходящ. Вторият вариант е ние да направим подбора, да съобщим на хората в списъка какво се случва и да им дадем възможност да решат дали да заминат, или да останат, като се стараем да овладеем положението, докато ги изведем. Според мен това ще предизвика безредици. Няма как да опазим всичко в тайна, а армията вероятно ще откаже да ни помогне. Третият вариант е да не казваме нищо на пътниците, освен на няколко от най-важните лица, на които можем да се доверим. Ще съберем останалите и ще ги изведем в малките часове на нощта. Когато стигнем до провлака, ще им съобщим какъв късмет са извадили.

— Късмет ли? Не мога да повярвам, че размишляваш по този начин.

— Уверявам те, наистина са късметлии. Ще получат възможност да живеят. Още повече, ще имат възможност за ново начало на безопасно място.

— И откъде знаеш, че старото корито ще успее да ги закара дотам?

— Убеден съм, че корабът ще издържи.

— Не ми изглеждаш много убеден.

— Направихме всичко възможно. Но, разбира се, няма гаранция.

— Значи седемстотинте късметлии може да свършат на дъното на океана.

Майкъл кимна.

— Може и така да стане. Никога не съм те лъгал и нямам намерение да го правя и в бъдеще. Но корабът е успял да обиколи света веднъж. Ще го направи и втори път.

Прекъснаха ги гласове отвън и три удара по вратата.

— Е, изглежда, времето ни свърши — каза Майкъл и плесна с ръце по коленете си. — Обмисли внимателно думите ми. Междувременно трябва да създадем подходящо впечатление. — Той извади пистолета от раницата си.

— Майкъл, какви ги вършиш?

Майкъл насочи неохотно оръжието към Питър.

— Дръж се като заложник.

Двама войници нахлуха в стаята; Майкъл се изправи и вдигна ръце.

— Предавам се — каза той, миг преди по-близкостоящият войник да направи две крачки към него, да вдигне пушката си и да го удари по главата с дръжката.