Джъстин Кронин
Градът на огледалата (47)

Четирийсет и шест

Наближаваше девет часът, когато сестра Пег изпрати Сара на вратата.

— Благодаря ти, че дойде — каза старата жена. — Много съм ти задължена, както винаги.

Сто и шестнайсет деца от бебета до юноши; на Сара й отне цели два дни да ги прегледа. Посещенията в сиропиталището представляваха задължение, от което отдавна можеше да се откаже. Сестра Пег би я разбрала. Но Сара така и не се решаваше да го направи. Когато някое дете се разболееше посред нощ, вдигнеше температура или паднеше от люлката, именно Сара се отзоваваше веднага. Сестра Пег винаги я посрещаше с усмивка, с която сякаш казваше, че и за миг не се е съмнявала кой ще се появи на прага. Как ще оцелее светът без нас?

По нейна преценка сестра Пег беше поне осемдесетгодишна. Истински подвиг беше, че старицата продължава да управлява сиропиталището с целия му хаос. С годините монахинята беше поомекнала. Говореше със сантиментално изражение за децата, и онези, за които се грижеше в момента, и за онези, които бяха пораснали и напуснали сиропиталището; интересуваше се какво правят, за кого се бяха оженили, за децата им, ако имаха такива, както правеха майките. Макар Сара да знаеше, че старицата никога не би го признала, те бяха нейното семейство, както Холис, Кейт и Пим бяха семейството на Сара. Сираците бяха децата на сестра Пег и тя беше тяхна майка.

— Не е проблем, сестро, радвам се, че мога да помогна.

— Имаш ли вести от Кейт?

Сестра Пег беше сред малцината, които знаеха историята.

— Все още не, но и не очаквам да получа скоро. Пощата пътува много бавно.

— Случилото се с Бил е много тежко. Но Кейт ще се справи.

— Тя винаги се справя.

— А за теб да се тревожа ли?

— И аз ще се справя.

— Сигурна съм. Но въпреки това се тревожа.

Взеха си довиждане. Сара пое към къщи по тъмните улици; никъде не светеше. Имаше забавяне в доставките на гориво за генераторите — според официалните изявления заради дребен проблем в рафинерията.

Завари Холис да дреме на фотьойла. На масата светеше запалена лампа, а върху корема му лежеше отворена книга със страховити размери. Къщата, в която живееха през последните десет години, беше изоставена през първата вълна на разселването — рушаща се дървена колиба. Холис я ремонтира в продължение на две години в свободното си от работа в библиотеката време, където сега беше директор. Кой би предположил, че този едър като мечок мъж по цял ден бута количка между прахосалите етажерки и чете приказки на децата? Но това му доставяше най-голямо удоволствие.

Сара закачи якето си в гардероба и отиде в кухнята да стопли вода за чай. Печката беше още топла — Холис винаги я оставяше така за Сара. Тя изчака чайника да заври и сипа водата през цедка, пълна с билки от кутиите, подредени спретнато на рафта над мивката, всяка надписана от Холис: „маточина“, „мента“, „шипка“. Той твърдеше, че е библиотекарски навик всичко да е прилежно описано и подредено. Ако не беше той, Сара щеше да търси билките поне половин час.

Холис се пробуди, когато тя влезе в хола. Разтри очи и се усмихна сънено.

— Колко е часът?

Сара седна на масата.

— Не знам. Около десет.

— Явно съм заспал.

— Има топла вода. Да ти направя ли чай? — Вечер винаги пиеха чай.

— Не, аз ще отида.

Холис отиде в кухнята и се върна с чаша, от която се издигаше пара. Остави я на масата и вместо да седне, отиде зад Сара, сложи ръце върху раменете й и започна да масажира с палци мускулите. Сара приведе глава напред.

— О, колко е приятно — изстена тя.

Холис я разтрива още малко, след което хвана раменете й и ги раздвижи в кръг, при което костите й започнаха да пукат.

— Ох.

— Отпусни се. Много си скована.

— И ти щеше да си скован след преглед на сто деца.

— Как е старата вещица?

— Холис, не говори така. Жената е истинска светица. Дано съм и наполовина толкова жизнена на нейните години. О, да, точно там.

Той продължи с приятния масаж и малко по малко умората от деня я напусна.

— Сега аз мога да се заема с теб — каза Сара.

— Дойдохме си на думата.

Изведнъж на Сара й стана гузно. Тя изви глава, за да го погледне.

— Напоследък май не ти обръщам достатъчно внимание.

— Неизбежно е.

— Защото остаряваме.

— За мен изглеждаш прекрасно.

— Холис, имаме внуци. Косата ми почти е побеляла; ръцете ми на нищо не приличат. Няма да лъжа, това ме потиска.

— Много говориш. Наведи се напред.

Сара отпусна ръце върху масата и положи глава върху тях.

— Сара и Холис — въздъхна тя. — Старата женена двойка. Кой да предположи, че ще го доживеем?

Изпиха чая, съблякоха се и си легнаха. Нощем обикновено се чуваше шум — хора, които си говорят на улицата, лай на кучета, други обичайни шумове — но с угасването на тока навън цареше тишина. Вярно, отдавна не се бяха любили. Месец, два? Но старият ритъм, мускулната памет на брака си беше там и ги чакаше.

— Размишлявах — каза Сара след това.

Холис я прегръщаше, притиснат в гърба й. Обичаха да казват, че са като две лъжички в чекмедже.

— Не се и съмнявам.

— Те ми липсват. Съжалявам, но просто не е същото без тях. Мислех, че ще свикна, но не мога.

— И на мен ми липсват.

Сара се обърна с лице към него.

— Наистина ли не искаш? Отговори ми честно.

— Зависи. Дали там имат нужда от библиотекар?

— Можем да проверим. Но със сигурност им трябват лекари, а на мен ми трябваш ти.

— А болницата?

— Джени ще поеме ръководството. Готова е.

— Сара, та ти непрекъснато се оплакваш от Джени.

Сара се изненада.

— Наистина ли?

— Непрекъснато.

Сара се зачуди дали е вярно.

— Добре де, все някой ще поеме ръководството. Може първо да отидем на гости и да видим какво е положението.

— Те може да не искат да се местим там — отбеляза Холис.

— Възможно е. Но ако ни хареса и всички са съгласни, може да подадем молба за стопанство или да си построим къща в града. Мога да отворя кабинет. А ти имаш достатъчно книги вкъщи, че да отвориш цяла библиотека.

Холис се намръщи несигурно.

— Всички натъпкани в онази малка къща.

— Ние ще спим навън. Не ме интересува. Те са ни деца.

Той въздъхна дълбоко. Сара знаеше какво се кани да каже; просто трябваше да го изрече на глас.

— Кога искаш да заминем?

— Работата е там — каза тя и го целуна, — че искам да тръгнем утре.

 

 

Лушъс Гриър стоеше под прожекторите в подножието на сухия док и наблюдаваше висящата отстрани на кораба фигура.

— За бога! — извика Лор. — Кой е заварявал тук?

Гриър въздъхна. За шест часа Лор не беше одобрила почти нищо. Тя се спусна на земята и слезе от висящата седалка.

— Веднага да дойдат десетина работници. Но не некадърниците, които са направили тези заварки. — Тя вдигна глава нагоре. — Уиър! Там ли си?

Уиър надникна над перилата.

— Приготви още три стола. И повикай Ранд. Искам тези спойки да са готови до изгрев-слънце. — Лор изгледа Гриър с периферното си зрение. — Не си го и помисляй. Управлявах рафинерията в продължение на петнайсет години. Знам какво правя.

— Не се оплаквам. Именно затова Майкъл те искаше тук.

— Защото не си поплювам.

— Ти го каза.

Лор отстъпи назад и с ръце на хълбоците започна да оглежда разсеяно корпуса.

— Кажи ми нещо — започна тя.

— Добре.

— Да ти е минавало през ум, че това е пълна глупост?

Гриър харесваше прямотата на Лор.

— Никога.

— Нито веднъж?

— Е, може би. Съмнението е неразделна част от човешката природа. Важни обаче са делата. Стар съм вече. Нямам време за колебания.

— Интересна философия.

Две въжета се спуснаха по корпуса на Бергенсфиорд, последвани от още две.

— Знаеш ли — продължи Лор, — през всичките тези години се чудех дали Майкъл ще си намери подходяща жена. Но изобщо не очаквах конкуренцията да е огромен кораб.

Ранд се появи на планшира. Двамата с Уиър започнаха да изтеглят седалките.

— Трябвам ли ти тук? — попита Гриър.

— Не, върви да спиш — Лор помаха на Ранд. — Чакайте, сега се качвам.

Гриър излезе от дока, качи се в пикапа си и пое по пътя през водата. Болката ставаше непоносима; нямаше да може да я крие още дълго. Понякога беше студена, сякаш го пробождаше леден меч; друг път беше пареща, все едно в тялото му се търкаляха запалени въглени. Не успяваше да задържи почти никаква храна; когато успяваше да се изпикае, урината му беше кървава. Вкусът в устата му беше кисел и неприятен. Каквото и да си внушаваше през последните няколко месеца, виждаше само един възможен изход.

В края си пътят се стесняваше, обрамчен от морето от двете страни. Там бяха разположени въоръжени мъже. Когато Гриър приближи, Кръпката слезе от кабината на цистерната и отиде при него.

— Какво е положението? — попита Гриър.

Кръпката се опитваше да изсмуче нещо между зъбите си.

— Изглежда, военните са изпратили патрул. Видяхме светлини на запад малко преди залез, но оттогава — нищо.

— Искаш ли още хора?

Кръпката сви рамене.

— За тази вечер няма нужда. Засега само оглеждат. — Той се вгледа в лицето на Гриър. — Добре ли си? Изглеждаш зле.

— Просто имам нужда от почивка.

— Ако искаш, легни в кабината на цистерната. Дремни малко. Както казах, засега всичко е спокойно.

— Трябва да свърша още някои неща. Може да се върна по-късно.

— Аз съм тук.

Гриър обърна пикапа и пое обратно. След като се скри от поглед, спря встрани от пътя, излезе от колата, подпря се на капака и повърна върху чакъла. Не излезе кой знае какво — само вода и жълти храчки. Остана приведен няколко минути; когато прецени, че е приключил, извади манерка от колата, изплакна уста, сипа малко вода в длан и наплиска лицето си. Най-тежка беше самотата. Не толкова болката, колкото да живее с болката. Чудеше се какво ще се случи. Дали светът щеше да се стопи постепенно като сън, от който не остава спомен. Или пък точно обратното — пред очите му щяха да се появят всички хора, които бе познавал приживе, докато той, като човек взиращ се в слънцето прекалено дълго, бъде принуден да извърне очи?

Вдигна лице към небето. Звездите бяха бледи, забулени от влажния морски въздух, заради който сякаш трептяха. Съсредоточи се върху една, както се беше научил, и затвори очи.

Ейми, чуваш ли ме?

Тишина. След миг:

Да, Лушъс.

Ейми, съжалявам, но мисля, че умирам.