Джъстин Кронин
Градът на огледалата (46)

Четирийсет и пет

До късния следобед Юстас и Фрай успяха да обиколят повечето отдалечени ферми. Прекатурени мебели, отметнати завивки, пистолети и пушки паднали на земята с изстреляни само по един-два патрона.

И нито един човек.

Минаваше шест, когато приключиха с огледа и на последното стопанство — мизерна ферма на десетина километра по течението на реката, близо до старата фабрика за етанол. Къщата беше мъничка, само с една стая, скована от разнородни стари дъски и покрита с напукани плочи. Юстас не знаеше кой живее тук и предполагаше, че никога няма да разбере.

Кракът много го болеше; разполагаха с достатъчно време, за да се приберат в града преди да се стъмни. Качиха се на конете и поеха на север, но след сто метра Юстас спря.

— Трябва да пусна една вода във фабриката.

Фрай се приведе напред.

— Остават ни не повече от две ръце светлина, Гордо. — След това се замисли за момент. — Добре, но да побързаме.

Влязоха в двора на фабриката, където имаше три дълги двуетажни сгради, разположени на буквата П, а четвъртата — много по-голяма от останалите, затваряше правоъгълника — бетонна постройка без прозорци, свързана със силозите чрез плетеница от тръби и улеи. Сред бурените се подаваха скелетите на ръждясали автомобили и машини. Въздухът беше неподвижен и хладен; през изпотрошените прозорци на сградите прелитаха птици. Трите по-малки сгради бяха порутени, с пропаднали покриви, но четвъртата беше почти непокътната. Точно тя привлече интереса на Юстас. Подходящо място да скриеш около двеста души.

— Имаш фенер в дисагите, нали? — попита Юстас.

Фрай извади прожектора. Юстас завъртя манивелата, докато крушката светна.

— Ще издържи най-много три минути — предупреди го Фрай. — Смяташ, че са вътре, нали?

Юстас провери пистолета си. Затвори барабана и прибра оръжието, но остави капака на кобура отворен. Фрай последва примера му.

— Сега ще разберем.

Вратата на един от складовете беше открехната; влязоха през нея. Миризмата ги блъсна в лицата.

— Намерихме отговор на въпроса ти — каза Юстас.

— Мамка му, каква воня — Фрай стисна носа си. — Налага ли се да оглеждаме?

— Стегни се.

— Сериозно говоря. Ще повърна.

Юстас завъртя манивелата на прожектора още няколко пъти. Коридор с шкафчета покрай стените водеше до централното работно помещение в сградата. Миризмата се усилваше с всяка следваща стъпка. Юстас беше виждал страшни неща, но това несъмнено щеше да е най-страшното. Стигнаха до края на коридора при двукрила летяща врата.

— Мисля, че е време да поискам повишение на заплатата — прошепна Фрай. Юстас извади пистолета си.

— Готов ли си?

— Шегуваш ли се?

Минаха през вратата. Няколко неща блъснаха сетивата на Юстас едно след друго. Първото беше вонята — мирис на гнило, толкова наситен, че ако беше обядвал, Юстас щеше да повърне на мига. Обгърна го звук, басово вибриране, което трептеше във въздуха като бръмченето на двигател. По средата на помещението имаше огромна черна купчина. Краищата като че ли се движеха. Когато Юстас пристъпи напред, рояци мухи се надигнаха от труповете.

Кучета.

Вдигна пистолета си и чу Фрай да вика, но не успя да реагира, защото нещо тежко се стовари отгоре му и го прекатури на пода. Толкова много изчезнали хора; трябваше да се досети. Опита се да се измъкне с пълзене, но вътре в тялото му се случваше нещо ужасно. Нещо… се движеше. Значи така щеше да умре. Посегна към пистолета, за да се застреля, но кобурът му беше празен, разбира се, миг по-късно спря да усеща ръцете си, а постепенно и цялото си тяло. Движението в тялото му прерасна във водовъртеж в главата му, който започна да го дърпа надолу и надолу, и все по-надолу. Нина, Саймън, мили мои, обещавам, че никога няма да ви забравя.

Но точно това стана.