Джъстин Кронин
Градът на огледалата (43)

Четирийсет и две

Апгар намери Питър на обичайното място: на бюрото да преглежда куп документи. Само два дни, откакто Чейс го нямаше да организира всичко, и Питър се оказа затрупан с бумаги.

— Имаш ли минутка?

— Казвай бързо.

Апгар седна срещу него.

— Чейс здраво те метна. Не биваше да го оставяш да се измъкне така лесно.

— Какво да ти кажа? Прекалено съм добър.

Апгар се покашля.

— Имаме проблем.

Питър попълваше някакъв формуляр.

— И ти ли напускаш?

— Сега не е моментът за шеги. Тази сутрин получих съобщение от Розенбърг. През последните няколко дни оттам преминават множество цистерни, но нито една не е стигнала при нас.

Питър вдигна глава.

— Какво казаха от рафинерията?

— Работят по график, дрън-дрън. Но тази сутрин спряха да се обаждат и не можем да се свържем с тях.

Питър се облегна назад. Мили боже.

— Пратих хора да проверят какво става. Вече пътуват към рафинерията — продължи Апгар, — но подозирам какво ще заварят. Трябва да му признаем, много е дързък.

— Защо му е на Дънк нашия нефт?

— Обзалагам се, че не му трябва. Това е игра. Той иска нещо.

— Например?

— Виж, това не знам. Но ще е нещо важно. От електростанцията казват, че разполагаме с достатъчно гориво за десет дни, а ако пестим, за още няколко отгоре. Дори да поемем контрол върху рафинерията, няма как да допълним с достатъчно гориво системата, за да държи лампите светнати. След по-малко от две седмици градът ще остане на тъмно.

Дънк ги беше стиснал като в менгеме. Питър с неохота трябваше да признае, че планът му е гениален. Но едно нещо не се връзваше.

— Защо ще ни изпраща камион с оръжия и муниции, а след това ще задържа всичкия нефт? Няма логика.

— Може някой друг да е пратил оръжията.

— Мунициите бяха от бункера на Дънк. Само той ги продава.

Апгар се размърда на стола.

— Има още нещо, което трябва да вземем предвид. Първо изгоря „При братовчеда“, след това се разнесе слух, че една от жените на Дънк пристигнала в града и разправяла, че там се е случило нещо. Имало престрелка.

— Искаш да кажеш, че някой от хората му се е опитал да го узурпира?

— Може да са просто клюки. Не виждам връзка, но е добре да го имаме предвид.

— Къде е жената?

Апгар почти се разсмя.

— Един дявол знае.

Между оръжията и нефта имаше връзка, но каква? Едва ли беше Дънк; да държи цял град заложници не беше в стила му, а и армията вече разполагаше с достатъчно оръжия, за да превземе провлака и да сложи край на бизнеса му. Щеше да има много жертви и от двете страни — сражение на пътя през водата щеше да означава истинска касапница — но след като всичко се уталожеше, Дънк Уитърс щеше да се озове надупчен с десетки куршуми в някоя канавка или увиснал от въже.

Да речем, че нефтът не е просто залог в някаква игра, помисли си Питър. Ами ако наистина възнамеряват да го използват.

— Какво знаем за онзи кораб? — попита той.

Апгар се намръщи.

— Почти нищо. Външни хора не са го виждали от години.

— Но е голям.

— Така казват. Мислиш ли, че има нещо общо?

— Не знам какво да си мисля. Но пропускаме нещо. Раздадохме ли муниции на всички?

— Не. Още са в оръжейната.

— Раздай ги. И да изпратим патрул да огледа провлака. Кога трябва да се обадят от Фрийпорт?

— След два часа.

Минаваше три часът.

— Да изпратим хора по периметъра. Кажи им, че е учение. И повикай няколко инженери при портата. Не сме я затваряли от десет години.

Апгар го изгледа предпазливо.

— Хората ще забележат.

— По-добре да сме подготвени, дори да се окаже напразно. Не знаем какво става, но става нещо.

— Какво да правим с провлака? Трябва да съставим план възможно най-бързо.

— Заеми се с изготвянето му.

Апгар стана.

— Ще е на бюрото ти след час.

— Толкова бързо?

— Комплексът има само един вход. Няма много за писане. — На вратата той се обърна. — Знам, че ситуацията е неприятна, но може би това е възможността, която чакахме.

— Може и да си прав.

— Просто се радвам, че на онзи стол не седи Чейс.

Питър остана сам. Купищата документи на бюрото сега му се струваха маловажни. Завъртя се на стола с лице към прозореца. Денят започна с ясно небе, но сега времето се разваляше. Над града бяха надвиснали гъсти сиви облаци. Силен порив на вятъра наклони дърветата, проблесна светкавица, последвана от силна гръмотевица, и първите капки дъжд западаха тежко по стъклото.

Майкъл, помисли си той, какво си намислил?