Джъстин Кронин
Градът на огледалата (41)

Четирийсет

6:00 ч.: Майкъл Фишър, шеф на търговията, стоеше на кея и гледаше развиделяващото се небе. Облачна, задушна утрин; водата в канала беше абсолютно неподвижна. Колко дълго беше спал? Чувстваше се не толкова уморен — отдавна беше преминал отвъд концепцията за умора — колкото сякаш изгаряше последните си запаси от енергия. След като тази енергия се изчерпеше, щеше да умре; щеше да изчезне сред облак дим.

Излязъл беше от Бергенсфиорд с мъгляво намерение, което в момента не си спомняше; в мига, в който се озова на чист въздух, планът просто се изпари от главата му. Слезе до пристана и спря замислено. Двайсет и една години: колко бързо летеше времето. Улисан в задачи, докато се обърнеш, осъзнаваш, че коленете те болят, имаш стомашни проблеми и не можеш да познаеш отражението си в огледалото, без да разбираш кога се е случило всичко това. Дали не си сънувал.

Бергенсфиорд беше почти готов. Двигателите, хидравликата, навигационните системи. Електрониката, стабилизаторите, мостикът. Трюмовете бяха заредени, филтрите за обезсоляването на вода работеха. Опростили бяха конструкцията на кораба до най-необходимото; в момента Бергенсфиорд на практика представляваше плаваща цистерна за гориво. Но все още имаше много неизвестни. Например ще успее ли корабът да се задържи върху водата? Едно беше да правиш изчисленията на хартия; съвсем друго беше да ги приложиш на практика. А ако успееше да се задържи на вода, щеше ли корпусът — скован от хиляди различни парчета стар метал с милиони гайки, болтове и заварки, да издържи толкова дълго пътуване? Разполагаха ли с достатъчно гориво? На какво ли време щяха да се натъкнат, особено покрай нос Хорн? Майкъл бе прочел всичко възможно за маршрута, по който възнамеряваше да поеме. Имаше пълно основание да се тревожи. Говореше се за легендарни бури и мощни течения, толкова силни, че да откършат руля, и гигантски вълни, които можеха да потопят кораба за секунди.

Усети, че някой се приближава отзад: Лор.

— Прекрасна сутрин — каза тя.

— Изглежда, ще вали.

Лор сви рамене и се вгледа в морето.

— Водата все още е спокойна.

Всъщност искаше да попита: Колко още утрини ни остават? Колко още изгрева ще видим? Нека им се порадваме, докато можем.

— Как върви в лоцманската кабина? — попита Майкъл.

Лор въздъхна.

— Не се тревожи — каза той. — Ще се справиш.

Розовата зора си пробиваше път сред облаците. Чайки прелитаха ниско над водата. Утрото наистина беше прекрасно. Майкъл изведнъж изпита гордост. Гордееше се с кораба, неговия Бергенсфиорд. Обиколил бе половината свят, за да изпита издръжливостта си. Дал им беше шанс, сякаш им казваше: Възползвайте се, ако можете.

На пътя проблесна светлина.

— Гриър пристига — каза Майкъл. — Трябва да вървя.

Стигна до шосето точно когато Гриър слезе от кабината на първата цистерна.

— Тези са последните — каза Гриър. — Напълнихме деветнайсет цистерни, тъй че се наложи да оставим една.

— Някакви проблеми?

— Един патрул ни видя южно от казармите в Розенбърг. Сигурно са решили, че отиваме към Кървил. Мислех, че вече са ни разкрили, но явно не са.

Майкъл погледна зад гърба на Гриър и направи знак на Ранд.

— Ще се справиш ли?

Около цистерните пъплеха мъже. Ранд вдигна окуражително палци.

Майкъл отново погледна към Гриър. Изглеждаше изтощен. Измършавял беше като скелет: скулите му изпъкваха остро като ножове, очите му бяха зачервени и хлътнали, кожата — бледа и влажна. По бузите и брадичката му беше набола бяла брада; дъхът му миришеше на вкиснало.

— Да отидем да закусим — предложи Майкъл.

— Бих поспал.

— Първо да закусим.

На кея бяха опънали палатка със столова и легла за почивка. Майкъл и Гриър си сипаха от воднистата каша и седнаха на една маса. Още няколко мъже закусваха в столовата и гребяха автоматично с лъжици, с уморени лица. Никой не говореше.

— Всичко друго готово ли е? — попита Гриър.

Майкъл сви рамене. В общи линии.

— Кога искаш да напълним дока с вода?

Майкъл гребна от кашата.

— Корабът трябва да е готов до ден-два. Лор иска лично да огледа корпуса.

— Внимателна жена е Лор.

Кръпката се появи в другия край на палатката и разсеяно вдигна капака на казана, реши, че все пак не е толкова гладен, и се просна на едно от леглата като повален от куршум.

— И ти трябва да поспиш — каза Гриър.

Майкъл се засмя горчиво.

— Хубаво би било.

След като закусиха, отидоха до дока, където Майкъл беше паркирал пикапа си. Две от цистерните вече бяха изпразнени и закарани настрани. На Майкъл му хрумна нещо.

— Да оставим една цистерна пълна и да я закараме в началото на пътя. Останаха ли ни от серните запалители?

— Би трябвало.

Нямаше нужда от допълнителни обяснения.

— Заеми се.

Майкъл се качи в пикапа и остави пистолета си на поставката под волана; между седалките имаше пушка с късо дуло и дръжка на пистолет, както и патрондаш. Раницата му стоеше на съседната седалка: в нея имаше още патрони, чифт дрехи, кибрит, аптечка, щанга, шише с етер и кърпа, и картонена папка, завързана с канап.

Майкъл запали двигателя.

— Досега не съм бил в затвор. Как е там?

Гриър се усмихна през прозореца.

— Храната е по-хубава от нашата. И можеш да спиш на воля.

— Значи нямам търпение да пристигна.

Изражението на Гриър помръкна.

— Той не бива да узнава за нея, Майкъл. Нито за Картър.

— Никак не ме улесняваш.

— Тя така иска.

Майкъл се вгледа в приятеля си. Наистина изглеждаше ужасно.

— Върви да се наспиш.

— Ще го включа в програмата си.

Стиснаха си ръцете. Майкъл потегли.