Джъстин Кронин
Градът на огледалата (40)

Трийсет и девет

Следобедът преваляше, когато Кейлъб стигна до града. Улиците пустееха — не се виждаха никакви хора. По време на двучасовото си пътуване не беше срещнал жива душа.

Вратата на магазина беше заключена. Кейлъб надзърна през прозореца. Вътре не се забелязваше движение. Той се ослуша внимателно. Къде, по дяволите, се бяха дянали всички? Защо Джордж беше затворил посред бял ден? Кейлъб заобиколи магазина. Задната врата беше открехната. Касата беше разбита; някой беше влязъл с взлом.

Кейлъб се върна до каруцата и взе пушката.

Бутна вратата с дулото и влезе вътре. Озова се в склада. Помещението беше пълно със стока — чували с фураж, натрупани на високи купчини, топове телена мрежа, макари с въжета и вериги, само с тясна пътека между тях, по която можеше да мине.

— Джордж? — провикна се той. — Джордж, тук ли си?

Чу хрущене под краката си. Един от чувалите с фураж се беше скъсал. Когато коленичи, за да погледне отблизо, чу над главата си пронизително цъкане. Отскочи назад и насочи пушката нагоре.

Енот. Животното седеше на върха на купчината чували. Изправи се на задните си крака, потри лапички и го погледна невинно. Не аз разсипах фуража, приятел!

— Разкарай се! — Кейлъб мушна напред с пушката. — Бягай, преди да съм те направил на шапка.

Енотът се спусна от купчината и избяга навън. Кейлъб си пое въздух, за да успокои биенето на сърцето си, и влезе през завесата от мъниста в магазина. Касата, в която Джордж държеше касовите бележки, стоеше под тезгяха на обичайното си място. Кейлъб мина между рафтовете, но не откри нищо необичайно. Зад тезгяха имаше стълби, които водеха до втория етаж, където вероятно Джордж живееше.

— Джордж, там ли си? Аз съм Кейлъб Джаксън. Качвам се горе.

Озова се в стая с тапицирани мебели и пердета на прозорците. Изненада се колко е уютно — очакваше типична ергенска квартира. Но Джордж някога е бил женен. Стаята беше разделена на два къта — дневна и спалня. Кухненска маса; диван и столове с дантелени покривки върху облегалките; легло от ковано желязо с увиснал дюшек; богато резбован гардероб от типа, който се предава от поколение на поколение. Всичко изглеждаше подредено, но Кейлъб постепенно започна да забелязва разни неща. Преобърнат стол; книги и други предмети — тенджера, кълбо прежда, фенер — пръснати по пода; счупено голямо огледало, чиито пукнатини приличаха на паяжина.

Когато се приближи до леглото, го блъсна миризма: острият мирис на старо повърнато. Нощното гърне на Джордж стоеше на пода до леглото; оттам идваше миризмата. Завивките бяха събрани в единия край, сякаш Джордж ги беше изритал в неспокойния си сън. Оръжието му стоеше на нощното шкафче, револвер .357 калибър. Кейлъб отвори цилиндъра и натисна лостчето. В дланта му паднаха шест патрона; един беше изстрелян. Той се обърна и огледа стаята с вдигнат пистолет, след което свали оръжието и отиде до счупеното огледало. В центъра на пукнатините имаше дупка от куршум.

Нещо се беше случило тук. Джордж очевидно е бил болен, но това не беше всичко. Обир? Но касата беше непокътната. А и дупката от куршум беше странна. Вероятно от рикошет, макар в местоположението й да имаше нещо преднамерено — сякаш Джордж беше стрелял по отражението си, докато е лежал в леглото.

Кейлъб излезе през задния вход, напълни няколко туби от цистерната и ги натовари на каруцата. Не можеше обаче да си тръгне, без да плати, затова пресметна колко би трябвало да струва горивото и остави банкнотите под тезгяха с бележка:

„Нямаше никой. Вратата беше отключена. Взех петнайсет галона керосин. Ако парите не са достатъчно, ще се върна след седмица и ще доплатя.

Поздрави,

Кейлъб Джаксън“.

На излизане от града се отби в административната сграда, за да съобщи какво беше заварил в магазина. Някой трябваше поне да поправи вратата и да заключи магазина, докато разберат какво се е случило с Джордж. Но и там не откри никого.

 

 

Прибра се по здрач. Разтовари тубите с керосин, прибра конете и влезе в къщата. Пим седеше с Кейт до студената печка и пишеше в дневника си.

Свърши ли работата?

Кейлъб кимна. Колко странно, че сега Кейт беше мълчаливата. Тя дори не вдигна очи от плетивото си.

Как беше в града?

Кейлъб се поколеба, след което отвърна с жест:

Пусто.

Вечеряха царевични питки, поиграха малко карти и си легнаха. Пим заспа веднага, но Кейлъб почти не мигна. Цяла нощ беше на ръба на съня като камъче, което подскача по водна повърхност, но така и не потъва. На зазоряване се отказа и излезе тихо навън. Земята беше мокра от росата, последните звезди угасваха по избледняващото небе. Птици чуруликаха, но това нямаше да продължи дълго; от юг се задаваха гъсти облаци. Пролетна буря. Кейлъб прецени, че вероятно ще се разрази след двайсетина минути. Погледа небето още минутка, след което взе туба керосин от бараката и я занесе до началото на гората.

Посрещна го непонятна гледка. Може би се дължеше на светлината. Не, не беше светлината.

Мравуняците ги нямаше.