Джъстин Кронин
Градът на огледалата (39)

Трийсет и осем

Опосума беше изчезнал.

Не само Опосума липсваше, но и кучета — много кучета. Градът обикновено гъмжеше от тях, особено Равнината. Не можеше да направиш и няколко крачки, без да видиш някое куче, измършавяло, със сплъстена козина и гурелясали очи, да рови из купчина боклук или да се изхожда в калта.

Но изведнъж кучетата изчезнаха.

Опосума живееше край реката близо до стария периметър. Приличаше досущ на опосум: блед, с остър нос, тъмни, изпъкнали очи и щръкнали уши. Имаше жена на половината на годините му, макар и от типа, който никой не желаеше. Според нея късно вечерта чули шум на двора. Помислили, че лисици са влезли в клетките на животните, тъй като се случвало и преди. Опосума грабнал пушката си и излязъл да види какво става. Прогърмял един изстрел и последвала тишина.

Юстас коленичи до останките от клетките, които приличаха на пометени от торнадо. Дори виновникът да беше оставил следи, той не ги намери; земята в двора беше твърде утъпкана. Наоколо бяха пръснати мъртви опосуми, разкъсани на кървави парчета, но на няколко метра от тях две живи животни душеха из пръстта и го гледаха печално като травмирани свидетели. Всъщност бяха сладури. Единият опосум изприпка при него и Юстас протегна ръка.

— Пазете се — предупреди го жената. — Големи са проклетници. Ще ви отхапе пръста.

Юстас дръпна ръка.

— Добре.

Той се изправи и погледна жената. Казваше се Рена, Рене или нещо подобно. По-парцаливо създание не беше виждал. Напълно възможно бе родителите й да са я дали на Опосума в замяна на храна. Подобни сделки се случваха често.

— Каза, че си намерила пушката.

Тя я изнесе от къщата. Юстас извади празния пълнител. Попита къде я е намерила. Жената бе кривогледа и това малко затрудняваше разговора.

— Горе-долу там, където стоите.

— И не чу нищо друго? Само изстрела?

— Стана точно както ви казах.

Юстас започваше да се чуди дали тя не го е убила — застреляла го е, завлякла е тялото му до реката, разбила е клетките, за да прикрие следите си. Дори да го беше убила тя, вероятно е имала достатъчно основателна причина и Юстас нямаше намерение да я арестува.

— Ще разглася, че е изчезнал. Ако се появи, ни се обади.

— Наистина ли не искате да влезете, шерифе?

Гледаше го странно. На Юстас му отне секунда да разбере какво означава. Кривогледите й очи се плъзнаха по тялото му, след което се спряха красноречиво върху лицето му. Жестът трябваше да е съблазнителен, но приличаше повече на крава, която се опитва да си намери купувач.

— Разправят, че нямате жена.

Юстас не се смути. Е, може би малко. Но към тази жена се бяха отнасяли като към вещ през целия й живот; не познаваше друго отношение.

— Не вярвай на хорските приказки.

— Но какво ще правя, ако е мъртъв?

— Имаш два опосума, нали? Размножи ги.

— Онези там ли? И двете са момчета.

Юстас й върна пушката.

— Ще измислиш нещо.

Върна се в затвора. Фрай седеше с вдигнати на бюрото крака и разлистваше книга с картинки.

— Опита ли се да те вкара в леглото? — попита той, без да вдига очи.

Юстас седна на бюрото си.

— Откъде знаеш?

— Говори се, че го прави често — Фрай прелисти страницата. — Мислиш ли, че тя го е убила?

— Възможно е. — Юстас посочи книгата. — Какво четеш?

Фрай я вдигна, за да му покаже заглавието. Където бродят дивите неща.

— Много е хубава — каза Юстас.

Вратата се отвори и влезе мъж, който тупаше прах от шапката си. Юстас го позна; с жена му имаха малко парче земя на другия бряг на реката.

— Шерифе. Заместник — кимна им той.

— С какво можем да ти помогнем, Барт?

Мъжът се покашля нервно.

— Става въпрос за жена ми. Никъде не мога да я намеря.

Девет часът сутринта беше. До обяд Юстас чу същата история четиринайсет пъти.