Джъстин Кронин
Градът на огледалата (38)

Трийсет и седем

Кейт и момичетата бяха при тях от около месец. В началото Кейлъб нямаше нищо против. На Пим й се отразяваше добре да има роднини около себе си, а момичетата обожаваха Тео. Но с времето настроението на Кейт ставаше все по-мрачно и изпълваше къщата като зловреден газ. Тя почти не помагаше в домакинството и прекарваше повечето време в сън или седнала на стълбите пред входа, зареяла празен поглед в нищото.

Колко още ще продължава тази апатия!

Пим миеше чиниите от закуска. След като приключи, избърса ръце и го погледна строго. Тя ми е сестра. И току-що загуби съпруга си.

И слава богу, помисли си Кейлъб, но не го каза на глас; не се налагаше.

Нужно й е време, Кейлъб.

Кейлъб излезе на двора. Ел и Буба си играеха с Тео, който беше започнал да пълзи. Момченцето развиваше удивителна скорост; Кейлъб напомни на момичета да наглеждат братовчед си и да не се отдалечават от къщата.

Тъкмо впрягаше конете в плуга, когато чу вик на шок и болка. Изтича обратно в двора и видя как Кейт и Пим излизат на бегом от къщата.

— Махнете ги! Махнете ги!

По босите крака на Ел пълзяха стотици мравки. Кейлъб я вдигна и изтича към поилката с гърчещото се, пищящо момиче в ръце. Пусна я във водата и започна трескаво да маха с длан мравките от краката й. Мравките полазиха и по него; усети парливите им ухапвания по ръцете, дланите, в яката на ризата си.

Най-накрая писъците на Ел се успокоиха до тих плач. По повърхността на водата в поилката плуваше черен слой мравки. Кейлъб извади момичето и го подаде на Кейт, която я загърна с кърпа. Краката й бяха целите в рани.

Вътре имаме мехлем, каза с жестове Пим.

Кейт занесе Ел в къщата. Кейлъб съблече ризата си и я изтърси; навсякъде се разхвърчаха мравки. И той беше нахапан, но не толкова сериозно колкото племенницата си.

Къде са Тео и Буба?, попита той.

В къщата.

Пролетта беше тежка за мравките. Казваха, че е заради времето — влажната зима, сухата пролет, подранилото лято, необичайните горещини. Гората беше надупчена от мравуняци, някои от които достигаха гигантски размери.

Пим го погледна загрижено. Какво ще правим?

Не може да продължава така. Трябва да държим децата вътре, докато тази напаст отмине.

Но напастта не отмина. На следващата сутрин земята около къщата гъмжеше от мравки. Кейлъб реши да изгори мравуняците. Взе от бараката туба с керосин и отиде до началото на гората. Спря пред най-големия — широк един метър и висок половин — и го заля, хвърли върху него запалена кибритена клечка и се отдръпна назад, за да гледа.

Надигна се черен дим и мравките се спуснаха на орди навън. В същото време високата купчина земя започна да се надига като вулкан и се пръсна като презрял плод. Кейлъб отскочи назад. Какво, по дяволите, имаше вътре? Сигурно беше гигантска колония, милиони малки проклетници, полудели от паника заради пушека и пламъците.

Мравунякът се срути.

Кейлъб се приближи предпазливо. Последните пламъци догаряха. Остана само плитка дупка в земята.

Пим дойде при него.

Какво стана?

Не съм сигурен.

От мястото, на което стоеше, виждаше още пет мравуняка.

Отивам да изкарам каруцата. Прибери се вкъщи.

Къде ще ходиш?

За още бензин.