Джъстин Кронин
Градът на огледалата (37)

Трийсет и шест

Алиша влезе в Тексас по старата Магистрала 20. За четирийсет и три дни успя да прекоси половината континент. В началото се придвижваше бавно — проправяше си път през отломките по крайбрежието и преваляше каменистите била на Апалачите, но след това пътят стана по-равен и лек. Времето се стопляше, дърветата се обсипаха с цвят, пролетта пристигна. По цели дни валеше дъжд; после слънцето изсушаваше земята с палещи лъчи. Нощите бяха невероятни, спокойни и огрени от звезди, луната се движеше по небесния си път.

Но сега спря да си почине. В сянката на навеса на една бензиностанция Алиша легна на земята, докато Воин пасеше наблизо. След няколко часа щяха да продължат напред. Уморена беше и веднага заспа. Това беше режимът й през цялото пътуване. Денем беше нащрек, толкова съсредоточена, че почти я болеше глава, след това се просваше и заспиваше като паднала от небето птица.

Сънува град. Не Ню Йорк, а град, който не беше виждала преди. Видението беше величествено. Градът се рееше в тъмното като остров от светлина. Обграждаха го здрави стени, които го пазеха от всякакви заплахи. Отвътре се чуваше как кипи живот: гласове, смях, музика, радостните възгласи на играещи деца. Звуците се сипеха като дъждец. Как копнееше да е сред обитателите му! Вървеше към него и обикаляше покрай стените в търсене на начин да влезе вътре. Мислеше да се откаже, когато намери врата — мъничка, като за деца. Коленичи и натисна бравата, но вратата не помръдна. Осъзна, че гласовете са утихнали. Над нея градът потъна в тъмнина. Пуснете ме да вляза! Започна да блъска с юмруци по вратата; обземаше я паника. Моля ви! Сама съм отвън! Но вратата не се отваряше. Виковете й станаха отчаяни и тогава видя: вратата беше изчезнала. Стената беше съвършено гладка. Не ме оставяйте тук! От другата страна на стената градът потъна в тишина: хората, децата, всички бяха изчезнали. Алиша блъска по стената, докато силите я напуснаха, и се срина на земята разплакана. Защо ме оставихте, защо ме оставихте…

Събуди се по здрач. Примигна и се надигна на лакти. От другия край на навеса Воин я погледна.

— Добре де, ставам.

До Кървил оставаха четири дни път.