Джъстин Кронин
Градът на огледалата (34)

Трийсет и три

Да, уморен съм. Уморих се да чакам, уморих се да мисля. Уморих се от себе си.

Мила Алиша: ти беше толкова добра към мен. Solamen miseris socios habuisse doloris: „Мъката обича компания“. Когато помисля за теб, Алиша, и за отношенията ни, си спомням за първото си посещение при бръснаря като малък. Потърпи — спомените са изключително важни за мен, а тази история има дълбоко значение. В родния ми град имаше само една бръснарница, която дори представляваше един вид клуб. Един съботен следобед баща ми ме заведе в това мъжко светилище. Обстановката беше опияняваща. Миришеше на тоник, кожа, талк. Гребени плуваха в синя ваничка за дезинфекция. Радиото с пращене предаваше мъжки мачове по зелени терени. Чаках, седнал до баща си на напукан червен пластмасов стол, и гледах как мъже сядаха, за да бъдат намазани с пяна, обръснати и изпратени по живо, по здраво. Собственикът на бръснарницата бил прочут пилот през Втората световна война. На стената зад касата имаше негова снимка като млад боец. Изпод острите му ножици и бръмчаща машинка всяка глава в малкото градче излизаше преобразена по подобие на неговата в деня, в който си бе сложил каската, бе преметнал шал около врата си и бе полетял в небесата, за да обсипе самураите с огън.

Дойде моят ред; повикаха ме. Присъстващите си разменяха усмивки и намигвания. Заех мястото си — върху металните облегалки на стола беше поставена дълга дъска — а бръснарят като тореадор разгъна с едно движение пелерината, завърза я стегнато под брадичката и уви врата ми с тоалетна хартия. Тогава забелязах огледалата. Едно на стената пред мен, едно отзад, в които ликът ми се отразяваше до безкрай. Гледката предизвика у мен екзистенциално гадене. Безкрайност: да, знаех думата, но светът на детството е краен и установен. Да видя безкрайността и образа си, запечатан милион пъти в нея, ме разтърси дълбоко. Междувременно бръснарят се бе заел за работа и в същото време си бъбреше с баща ми на различни теми. Помислих си, че ако съсредоточа погледа си само върху първото ми отражение, може да пропъдя останалите, но ефектът беше напълно противоположен: безбройните сенки, дебнещи зад него се набиваха още повече на очи, до безкрай, до безкрай, до безкрай.

Тогава обаче се случи нещо друго. Безпокойствието ми започна да изчезва. Насищащата сетивата атмосфера в бръснарницата, в съчетание с деликатното гъделичкане на ножиците по врата ми, постепенно ме потопи в състояние, подобно на транс. Осени ме идея: аз не бях просто едно отделно същество, а множество. Вгледах се в огледалото и ми се строи, че дори забелязвам дребни разлики между безбройните си отражения. Очите на едно бяха по-приближени, ушите на друго бяха разположени по-високо на главата, трето се бе смъкнало малко по-надолу на стола. За да проверя теорията си, започнах да въртя очи, да бърча нос, намигах с едно око, после с другото. Всичките ми отражения правеха същото, но забелязах едва доловимо забавяне, засечка във времето, между моето действие и реакцията на многобройните ми копия. Бръснарят каза да не мърдам, за да не ми отреже ухото, без да иска — мъжете се разсмяха — но думите му не ме притесниха, наслаждавах се на откритието си твърде много. Обърнах го на игра. Фанинг казва: Изплези език. Фанинг казва: Вдигни пръст. Каква възхитителна сила притежавах!

— Синко, стига си се въртял — каза баща ми.

Но аз не се въртях. Чувствах се изпълнен с живот.

Животът постепенно ни отнема това усещане. Ден след ден проникновените озарения на детството се губят. Единствено любовта ни възвръща истинската същност, поне така се надяваме, но и любовта ни бива отнета. А какво остава, когато сме лишени от любов? Въже и камък в Сентръл Парк.

Умирам от цяла вечност. Това исках да кажа. Умирам, както ти умираш, Алиша. През онзи отдавна отминал ден в детството си в огледалото видях теб, Алиша; и сега те виждам, докато вървя по улиците от стъкло. Една любов, изтъкана от надежда и друга любов, изтъкана от скръб.

Скъпа Алиша, обичах те.

 

 

А ти си тръгна. Знаех, че този ден ще дойде. Изражението ти, когато влезе в чакалнята: в очите ти се четеше гняв. Колко ядосана ми беше, колко гневно искряха очите ти заради предателството, с каква ярост се изляха думите от устата ти: Договорката ни не беше такава. Обеща, че ще ги оставиш на мира. Но знаеш много добре, че не мога; целта ни е предопределена. Надеждата е просто блудкава сладост върху езика, без вкуса на кръв. Какво сме ние, Алиша, ако не изпитание за човечеството? Ние сме бичът за света, размахван от Бог.

Алиша, прости дребната ми измама. Ти ме улесни. В моя защита ще кажа, че не те излъгах. Ако ме беше попитала, щях да ти кажа; повярва ми, защото искаше да ми повярваш. Сигурно ще се запиташ кой кого е следил. Кой кого наблюдаваше. Нощ след нощ ти обикаляше тунелите като учителка, проверяваща присъстващите. Често казано, наивността ти малко ме разочарова. Наистина ли вярваше, че всичките ми деца са тук? Че съм толкова немарлив? Аз съм учен и подхождам методично към всичко: имам очи навсякъде, следя всичко. Моите потомци, моят Безброй: аз вървя с тях, ловувам нощем, виждам през техните очи и на какво ставам свидетел? Великият град беззащитен, изоставен. Разрастващи се малки градчета и ферми. Човечеството пращящо от енергия, разселващо се из континента. Забравили са за нас; насочили са внимание обратно към всекидневието. Какво ще е времето? Какво ще облека за танцовата забава? За кого ще се оженя? Ще имам ли деца? Как ще ги кръстя?

Ти какво би им казала, Алиша?

Небесата си играят с мен; ще получа удовлетворение. Достатъчно дълго чаках този спасител, това Момиче от Никъде, тази Ейми БФ. Тя ми се подиграва с мълчанието си, с бездънното си, тактическо спокойствие. Целта й е да ме накара да се покажа и аз ще го направя. Знам какво си мислиш, Алиша. Мислиш, че я презирам за смъртта на подлите ми другари, Дванайсетте. Грешиш! Денят, в който тя се изправи срещу тях, беше един от най-щастливите в дългото ми нещастно изгнание. Саможертвата й беше възхитителна. Благословена от Бог. Тя ми даде — смея ли да използвам думата? — надежда. Без алфа няма омега; без начало няма край.

Казах ти: Доведи я при мен. Аз нямам вражда с човечеството; това е откуп с благородна цел; доведи я при мен, скъпа ми Лиш, и аз ще пощадя останалите.

О, не се заблуждавам. Знам какво ще направиш. Винаги съм знаел и това не помрачи любовта ми към теб — напротив. Ти си моята по-добра половина; всеки от нас трябва да изиграе ролята си.

И така настъпи дългоочакваният ден. Ти попита кой е злодеят, чиято душа трябва да впримчим. Аз или някой друг? Ще се смили ли създателят върху творението си? Скоро ще разберем. Завесата се вдига, светлините угасват, актьорите заемат местата си.

Да започваме.