Джъстин Кронин
Градът на огледалата (3)

Две

Питър пое към къщи надвечер. Над главата му ширналото се притъмняващо небе над Юта бе набраздено от пъстри ивици. Ранна есенна вечер: нощем ставаше студено, но денем все още се задържаше сравнително топло. Вървеше покрай ромолящата река с въдица на рамо и кучето, подтичващо до него. В торбата носеше две тлъсти пъстърви, увити в жълти листа.

Щом наближи фермата, чу от къщата да се носи музика. Събу калните си ботуши на верандата, остави торбата и влезе вътре. Ейми седеше пред старото пиано с гръб към вратата. Питър се промъкна тихо зад нея. Тя свиреше толкова съсредоточено, че не го забеляза. Питър слушаше, без да помръдва, притаил дъх. Ейми се поклащаше леко в такт с музиката. Пръстите й играеха по клавишите, сякаш не свиреха нотите, а ги призоваваха. Мелодията изразяваше искрени емоции. От нея струеше скръб, но толкова нежно изразена, че не звучеше тъжно. Напомняше му на начина, по който усещаше отминаването на времето и превръщането му в спомени.

— Ти се прибра.

Не бе забелязал кога мелодията свърши. Постави ръце върху раменете на Ейми, а тя се обърна на стола и вдигна лице.

— Ела тук.

Питър се наведе и отвърна на целувката й. Красотата й бе удивителна; преоткриваше я наново всеки път, щом я погледнеше Той кимна към пианото:

— Не знаех, че умееш да свириш.

— Харесва ли ти? — Ейми се усмихна. — Упражнявам се цял ден.

Питър отвърна, че музиката му харесва, че го кара да се замисля. Добави, че не намира думи да опише чувството, което предизвиква у него.

— Как беше на реката? Доста се забави.

— Нима? — И този ден, както обикновено напоследък, бе минал неусетно сред мъглата на удовлетворението. — Толкова е красиво по това време на годината, че явно съм изгубил представа за времето. — Целуна я по главата. Косата й беше току-що измита и ухаеше на билките, с които омекотяваха домашния сапун. — Продължавай да свириш. Аз ще приготвя вечерята.

Питър мина през кухнята и излезе през задната врата на двора. Градината съхнеше; щеше да заспи зимен сън под снежна пелена, след като приберяха и последните остатъци от реколтата. Кучето се беше запиляло някъде. Често се отдалечаваше, но Питър не се тревожеше за него; винаги се прибираше, преди да се стъмни. Питър напълни легена с вода, съблече ризата си, изми лицето и гърдите си и се избърса. Последните слънчеви лъчи хвърляха дълги сенки по земята. Това беше любимата му част от деня, тъй като имаше чувството, че всичко се прелива и цялата природа е затаила дъх. Стъмваше се и постепенно започнаха да се появят звездите, първо една, после втора и трета. Усещането в този момент приличаше на мелодията, която Ейми свиреше: спомени и копнежи, щастие и скръб, начало и край, сливащи се в едно.

Запали огън, почисти рибата и сложи мекото бяло месо в тиган с буца мас. Ейми излезе, седна до него и двамата наблюдаваха как ястието къкри. Вечеряха в кухнята на светлината от свещите: пъстърва, домати, картофи, опечени на жарава. След това си разделиха ябълка. В дневната накладоха огън и се настаниха на дивана, завити с одеяло, а кучето, както обикновено, се сгуши в краката им. Наблюдаваха пламъците смълчани; нямаше нужда да говорят, вече си бяха казали всичко, бяха си споделили всичко и знаеха всичко един за друг. След известно време Ейми стана и протегна ръка към Питър.

— Хайде да си лягаме.

Двамата изкачиха стълбите със свещи в ръка. В малката стая под стрехите се съблякоха и се сгушиха под одеялата, притиснати един в друг, за да се стоплят. До леглото кучето въздъхна и легна на пода. Добро старо куче, вярно като лъв: щеше да остане в тази поза до сутринта, за да ги пази. Близостта и топлината на телата им, общият ритъм на дишането им: Питър не изпитваше щастие, а нещо много по-дълбоко, много по-силно. През целия си живот бе искал поне един човек да го опознае напълно. Според него това представляваше любовта — някой да те познава напълно.

— Питър, какво има?

Беше се унесъл в спомени.

— Мислех си за Тео и Маус. За нощта в хамбара и нападението на вирала. Брат ми така и не успя да разбере какво го е убило.

Ейми се смълча за миг.

— Ти го уби, Питър. Ти ги спаси. Не помниш ли? Нали ти казах.

Наистина ли му беше казала? И какво странно твърдение. По време на нападението той се намираше в Колорадо, на много километри от Стопанството. Как би могъл да убие вирала?

— Обясних ти защо. Стопанството е специално. Тук миналото, настоящето и бъдещето се сливат в едно. Ти си бил в хамбара, защото така е трябвало да стане.

— Но аз не помня случката.

— Защото още не ти се е случила. За теб тя тепърва предстои. Ще бъдеш там, за да ги спасиш. Да спасиш Кейлъб.

Кейлъб, синът му. Изведнъж изпита непоносима тъга, смесена със силна обич. В гърлото му се надигна плач. Толкова много години. Толкова много години бяха минали.

— Но сега сме тук — каза той. — Двамата с теб сме тук, в това легло. Това е реално.

— Това е най-реалното нещо на света. — Тя се сгуши в него. — Не се тревожи. Уморен си.

Питър наистина бе уморен. Много, много уморен. Усещаше тежестта на годините в костите си. Неочаквано го споходи спомен как гледа лицето си в реката. Кога се бе случило? Днес? Вчера? Преди седмица, месец, година? Слънцето грееше високо в небето и блещукаше по водната повърхност. Отражението трептеше заради течението. Дълбоките бръчки и увисналите бузи, торбичките под очите, а косата му — каквото беше останало от нея — побеляла като сняг. Беше видял лицето на старец.

— Мъртъв ли бях?

Ейми не отговори. Тогава Питър разбра какво е имала предвид. Той ще умре като всички други хора, но смъртта няма да е краят. Ще остане тук като бдителен дух извън потока на времето. Това беше ключът за всичко; с него се отключваше врата, зад която се намираха отговорите на всички загадки в живота. Спомни си за деня, в който за пръв път пристигна в Стопанството преди толкова много време. Всичко изглеждаше необяснимо непокътнато, килерът беше пълен, на прозорците имаше пердета, на масата имаше съдове — сякаш чакаха точно тях. Стопанството беше единственият му истински дом на света.

Както лежеше в тъмното, Питър усети гърдите му да се изпълват със задоволство. Загубил беше много неща, много близки хора. Всичко бе преходно. Дори самата земя, небето, реката и звездите, които обичаше, един ден щяха да достигнат края на битието си. Но това не беше повод за страх; такава бе горчивата красота на живота. Представи си мига на смъртта си. Видението беше толкова убедително, че сякаш не си го представяше, а си спомняше. Щеше да лежи в същото това легло; щеше да умре един летен следобед в обятията на Ейми. Тя щеше да изглежда точно както изглеждаше сега — силна, красива и изпълнена с живот. Леглото гледаше към прозореца, чиито завеси сияеха от приглушената светлина. Нямаше да изпитва болка. Не се страхувай, Питър, казваше Ейми. Всичко е наред. Скоро ще дойда при теб. Светлината щеше да се разпростре, да изпълни първо полезрението му, след това цялото му съзнание и така той щеше да си отиде: щеше да си отиде сред вълни от светлина.

— Много те обичам — каза той.

— Аз също те обичам.

— Денят беше прекрасен, нали?

Ейми кимна, сгушена в него.

— И ни предстоят още много прекрасни дни. Океан от дни.

Питър я притегли към себе си. Навън в студената нощ всичко беше притихнало.

— Мелодията, която свиреше, много ми хареса — каза той. — Радвам се, че намерихме пианото.

И с тези думи, сгушени заедно в голямото меко легло под стрехите, те заспаха.

 

 

Радвам се, че намерихме пианото.

Пианото.

Пианото.

Пианото…

Питър се събуди гол, омотан в подгизнали от пот чаршафи. За момент остана да лежи неподвижно. Та не беше ли в…? Заедно с…? Устата му бе пресъхнала; пикочният му мехур щеше да се пръсне. Първата силна болка от махмурлука прониза главата му.

— Честит рожден ден, лейтенант.

Лор лежеше до него. По-скоро се беше увила около него, телата им преплетени и потни на местата, на които се докосваха. И преди бяха използвали бараката — две стаи и външен клозет. Никой не знаеше кой точно е собственикът й. През малкия прозорец срещу леглото проникваше лятната зора.

— Бъркаш ме с някой друг.

— О, повярвай ми — отвърна Лор и го бодна с пръст в гърдите, — няма как да те сбъркам с друг. Е, как се чувстваш на трийсет?

— Както и на двайсет и девет, само че с главоболие.

Тя се усмихна съблазнително.

— Е, надявам се подаръкът да ти хареса. Извинявай, забравих да взема картичка.

Лор се измъкна от прегръдката му, наведе се от леглото и взе блузата си от пода. Косата й бе пораснала достатъчно, че да се нуждае от връзване; раменете й бяха широки и мускулести. Обу чифт мръсни панталони, нахлузи обувките си и се обърна към него.

— Съжалявам, че те оставям, mi amigo, но трябва да преместя цистерните. Бих ти приготвила закуска, но дълбоко се съмнявам, че тук има някаква храна. — Тя се наведе и го целуна бързо по устата. — Поздрави Кейлъб от мен.

Момчето беше останало да спи при Сара и Холис. Те не бяха попитали Питър къде отива, макар несъмнено да се досещаха какви са плановете му.

— Непременно.

— Нали ще се видим следващия път, когато съм в града? — След като Питър не отговори, Лор го изгледа с присвити очи. — Явно не…

Питър наистина не знаеше какво да й каже. Онова, което изпитваха един към друг, не беше любов — дори не бяха повдигали темата — но не беше и само физическо привличане. Отношенията им попадаха в неясната територия между двете и точно в това беше проблемът. В компанията на Лор Питър винаги се сещаше за онова, което не можеше да има.

Лицето й помръкна.

— По дяволите. А аз толкова се привързах към теб, лейтенант.

— Не знам какво да ти кажа.

Лор въздъхна и извърна очи.

— Предполагам, че връзката ни така или иначе нямаше да продължи дълго. Просто ми се иска аз да те бях зарязала първа.

— Съжалявам. Не биваше да допускам отношенията ни да се задълбочат толкова.

— Повярвай ми, ще ти мине — тя вдигна очи към тавана, пое си дълбоко въздух, за да се овладее, и избърса една сълза. — Мамка му, Питър. Виждаш ли какво правя заради теб?

Питър се почувства ужасно. Не бе имал намерение да се стига дотук; допреди минута очакваше, че двамата ще се срещат от време на време, докато изгубеха интерес или срещнеха други хора.

Лор попита:

— Заради Майкъл е, нали? Казах ти, че с него приключихме.

— Не знам — Питър се замисли и сви рамене. — Може би отчасти. Ако продължаваме да се виждаме, той ще разбере.

— И какво от това?

— Той ми е приятел.

Лор избърса очи и се засмя горчиво.

— Предаността ти е забележителна, но, повярвай ми, на Майкъл изобщо не му е до мен. По-скоро ще ти е благодарен, че няма да му досаждам повече.

— Не е вярно.

Тя сви рамене:

— Говориш така само от любезност. Между другото, именно затова те харесвам толкова. Но няма нужда да лъжеш. Все си повтарям, че ще забравя за него, но, разбира се, все не успявам. Знаеш ли от кое ме боли най-много? Той дори не може да ми каже истината. Онази червенокоса проклетница. Какво толкова й харесва?

Питър се обърка за момент.

— За… Лиш ли говориш?

Лор го изгледа остро.

— Питър, не ставай глупав. Какво мислиш прави на онази тъпа лодка? Тя изчезна преди три години, а той още не може да си я избие от главата. Може би, ако беше тук, щях да имам някакъв шанс. Но не можеш да се състезаваш с призрак, нали?

На Питър му трябваше малко време да осмисли думите й. Само преди минута щеше да каже, че Майкъл дори не харесва Алиша; двамата се караха като котки за кълбо прежда. Но наистина си приличаха — и двамата бяха еднакво силни, еднакво решителни и с еднакъв инат отстояваха идеите си. А и, разбира се, се познаваха от деца. Това ли представляваше лодката за Майкъл — начин да скърби за Алиша? Всеки скърбеше по свой собствен начин. Питър известно време й беше ядосан. Алиша ги изостави без обяснение, без дори да се сбогува. Но много неща се бяха променили; светът се беше променил. Най-силно обаче чувстваше пронизваща самота, студена празнина на мястото, което Алиша бе заемала в сърцето му.

— А що се отнася до теб — рече Лор и разтри очи с опакото на ръката си, — не знам коя е тя, но е голяма късметлийка.

Нямаше смисъл да отрича.

— Много съжалявам.

— Повтаряш се — с горчива усмивка Лор плесна с длани по коленете си. — Е, аз имам тонове нефт. Какво повече му трябва на едно момиче? Дано се чувстваш ужасно. Но не прекалявай. Една-две седмици стигат.

— И в момента се чувствам ужасно.

— Радвам се. — Тя се наведе и го целуна страстно; целувка с вкус на сълзи, след което рязко се отдръпна.

— Тази ти е за спомен. До скоро, лейтенант.

 

 

Слънцето тъкмо изгряваше, когато Питър се качи на язовирната стена. Махмурлукът нямаше да го пусне скоро, а цял ден размахване на чук върху нажежен от слънцето покрив само щеше да влоши нещата. Добре щеше да му се отрази да поспи още час, но след разговора с Лор искаше малко да се разведри, преди да отиде на строежа.

На стената го посрещна зората, омекотена от надвисналите пухкави облаци, които щяха да се разпръснат до час. Откакто напусна Експедиционния, язовирът се бе превърнал в място със символично значение. В дните преди съдбовното му заминаване за Отечеството беше довел тук племенника си. Не правиха кой знае какво. Порадваха се на гледката и си поговориха за пътешествията на Питър с Експедиционния и за родителите на Кейлъб, Тео и Маус, след което слязоха до водата, за да плуват — нещо, което Кейлъб дотогава не бе правил. Обикновена разходка, но до края на деня нещо се беше променило. В сърцето на Питър се беше отворила врата. Тогава още не знаеше, че от другата страна на вратата го чака нов живот, в който щеше да поеме задължението да е баща на Кейлъб.

Това беше единият живот, който водеше; живота, за който другите хора знаеха. Питър Джаксън, бивш офицер от Експедиционния корпус, сега дърводелец и баща, гражданин на Кървил, Тексас. Живот като на всички останали, със своите радости и мъки, с хубавите и трудните си моменти, с добрите и лошите си дни. Кейлъб тъкмо беше навършил десет години. За разлика от Питър, който на тази възраст вече служеше като вестител в Стражата, момчето все още изживяваше детството си. Ходеше на училище, играеше с приятелите си, вършеше домашните си задължения без много подкани и оплаквания, а всяка вечер, след като Питър го сложеше да си легне, то заспиваше спокойно с мисълта, че следващият ден ще е същият като вчерашния. Кейлъб беше висок за възрастта си, като всички Джаксънови; детската пухкавост започваше да се стопява от лицето му. С всеки изминал ден заприличваше все повече на баща си Тео, макар вече да не говореха за родителите му. Не че Питър избягваше темата; момчето просто не питаше. Една вечер, шест месеца, откакто Питър и Кейлъб живееха сами, двамата играеха шах и момчето обмисляше следващия си ход, когато попита небрежно, все едно говореше за времето: Може ли да те наричам „татко“? Питър се стъписа; не очакваше подобна молба. Ти искаш ли да ме наричаш така?, попита той и момчето кимна. Добре. Ще се радвам.

По отношение на другия си живот Питър не можеше да каже точно какво представлява, само знаеше, че го живее през нощта. В сънищата си живееше в Стопанството, случваха му се различни неща, дните се различаваха, но атмосферата винаги бе една и съща: уютна. Сънищата му бяха толкова реалистични, че се събуждаше с усещането, че е пътувал до друго място в друго време, сякаш часовете, в които беше буден, и часовете, в които спеше, бяха две страни на една и съща монета — еднакво реални.

Какво представляваха тези сънища? Откъде идваха? Плод на собственото му въображение ли бяха, или някой му ги пращаше — може би дори самата Ейми? Питър не беше казвал на никого за последната нощ на евакуацията в Айова, когато Ейми дойде при него. Причините бяха многобройни, но най-важната беше, че сам не знаеше дали действително се е случило. Събудил се беше от дълбок сън с дъщерята на Сара и Холис, заспала в скута му; двамата облечени дебело в студа, под небе, осеяно с толкова звезди, че сякаш се рееше сред тях, и тогава я видя. Не си казаха и дума, но нямаше нужда. Докосването на ръцете им беше достатъчно. Срещата им продължи вечно и приключи за миг; в следващия момент Ейми изчезна.

И това ли беше сън? Погледнато логично — да. Всички смятаха, че Ейми е загинала на стадиона при експлозията, която уби Дванайсетте. Не намериха никаква следа от нея. Но преживяването беше толкова истинско. Понякога беше сигурен, че Ейми е жива, но веднага го изпълваха съмнения. И затова не споделяше подозренията си с никого.

Постоя известно време, загледан в първите слънчеви лъчи, разливащи се над тексаските хълмове. Водата в язовира беше спокойна и гладка като огледало. С радост би се опитал да прогони махмурлука, като поплува, но трябваше да заведе Кейлъб на училище, преди да отиде на работа. Не го биваше кой знае колко като дърводелец — разбираше единствено от военно дело — но работата беше постоянна и близо до дома му, а с кипящата строителна дейност Жилищната комисия имаше нужда от всеки чифт ръце в наличност.

Кървил се пукаше по шевовете; петдесет хиляди души пристигнаха от Айова и удвоиха населението само за две години. Не беше лесно да приемат толкова много хора и все още изпитваха трудности. Кървил беше построен на принципа, че населението няма да се увеличава; на семейните двойки не се позволяваше да имат по повече от две деца, иначе трябваше да плащат солена глоба. Ако едното дете умреше, преди да достигне пълнолетие, можеха да имат трето, но само ако предишното дете починеше, преди да навърши десет години.

С пристигането на хората от Айова цялата тази концепция се срина. Имаше периоди с недостиг на храна, гориво и лекарства, проблеми с отпадъците — всички трудности, които възникват, когато прекалено много хора са натикани в твърде тясно пространство, а и двете страни негодуваха еднакво шумно. Град от набързо разпънати палатки приюти първите няколко вълни от пришълци, но с непрестанното прииждане на нови хора временният лагер бързо затъна в мизерия. След цял живот принудителен труд много от пришълците трудно се приспособяваха към новата реалност, в която сами трябваше да взимат решения — популярност доби изразът „мързелив като от Отечеството“ — но част от тях стигаха до другата крайност: нарушаваха вечерния час, тълпяха се в бордеите и комарджийските зали на Дънк, пиеха, крадяха и се биеха. Доволни бяха единствено търговците, които трупаха големи печалби от черния пазар, на който се продаваше всичко — от храна и бинтове до инструменти.

Вече открито се говореше за разселване извън стените на града. Според Питър беше само въпрос на време; след като от три години никой не бе зървал вирал, драк или дремльо, върху Цивилната власт се упражняваше все по-голям натиск да отвори портата. Събитията на стадиона се бяха превърнали в легенди, които една с една не си приличаха, но дори най-големите скептици започваха да приемат мисълта, че вече не съществува опасност.

Питър се обърна и погледна към града. Почти сто хиляди души: някога тази цифра щеше да го смае. Израснал беше в град — цял свят — с по-малко от сто души. На портата се струпваха автобусите, които превозваха работници до нивите и бълваха дизелов пушек сред утринната мараня; отвсякъде долитаха шумовете и миризмите от разбуждането на хората; градът се събуждаше и се протягаше. Проблемите бяха реални, но незначителни в сравнение с надеждата, която му вдъхваше гледката. Епохата на виралите беше приключила; човечеството най-сетне се намираше във възход. Разполагаха с цял континент и именно от Кървил щяха да започнат да го завладяват отново. Защо тогава този нов свят му се струваше толкова нестабилен, толкова крехък? Защо, застанал на язовирната стена в иначе изпълнена с надежда лятна утрин, потръпваше от лошо предчувствие?

Е, помисли си Питър, какво да се прави? От опита си като родител знаеше, че колкото и да се тревожиш, има неща, които не можеш да предотвратиш. Трябваше да приготви обяда на Кейлъб, да му заръча да е послушен, след което да отиде на работа и да се труди за хляба си цял ден, а след двайсет и четири часа всичко щеше да започне отначало. Трийсет, замисли се той. Днес ставам на трийсет години. Ако някой го бе попитал преди десетилетие дали ще доживее трийсет, а да не говорим пък да отглежда дете, щеше да го помисли за луд. Май това беше най-важното. Може би фактът, че е жив и че има дете, с което се обичат, бе достатъчен.

 

 

Казал беше на Сара, че не иска да празнува, но, разбира се, тя не го послуша. След всичко, което преживяхме, да навършиш трийсет е важен момент. Мини покрай нас след работа. Ще сме само петимата. Обещавам, празненството няма да е голямо. Той взе Кейлъб от училище, прибра се да се измие и малко след 18:00 часа пристигнаха в апартамента на Сара и Холис, прекрачиха прага и се натъкнаха точно на онова, от което Питър се опасяваше. Десетки хора, натъпкани в двете тесни, задушни стаи — съседи, колеги, родителите на приятелите на Кейлъб, мъже, с които беше служил в армията, дори сестра Пег, която, облечена със строгото си сиво расо, се смееше и разговаряше като всички останали. На вратата Сара го прегърна и му честити рождения ден, а Холис му подаде чаша и го потупа по гърба. Кейлъб и Кейт едва се сдържаха да не се разсмеят на глас.

— Ти знаеше ли за това? — обърна се Питър към Кейлъб. — Ами ти, Кейт?

— Разбира се, че знаехме! — възкликна момченцето. — Само да си видиш физиономията, татко!

— Здравата я загази! — заяви Питър с тона си на ядосан баща, макар и през смях.

Имаше храна, напитки, дори подаръци — дребни, но от сърце: чорапи, сапун, джобно ножче, колода карти, огромна сламена шапка, която Питър си сложи, за да се посмеят всички. Сара и Холис му подариха джобен компас за спомен от пътешествията им заедно, а Холис му подаде тайничко и малка метална бутилка за алкохол:

— От новата партида на Дънк — намигна му той. — Не ме питай как се сдобих с нея. Все още имам приятели на съмнителни места.

След като отвориха и последните подаръци, сестра Пег му връчи голям лист хартия, навит на руло. На него пишеше Честит рожден ден на нашия герой, а около пожеланието имаше подписи — някои четливи, други не — на децата от сиропиталището. Питър преглътна сълзите си и прегърна старата жена, с което изненада и двама им.

— Благодаря на всички ви — каза той. — Много ви благодаря.

Към полунощ гостите започнаха да се разотиват. Кейлъб и Кейт бяха заспали на леглото, сгушени като кученца. Питър и Сара седяха на масата, докато Холис чистеше.

— Имаш ли вест от Майкъл? — попита я Питър.

— Не.

— Това тревожи ли те?

Сара се намръщи, след което сви рамене.

— Майкъл си е Майкъл. Не разбирам защо се занимава с лодката, но щом си е наумил нещо, ще го довърши. Мислех си, че Лор ще го укроти малко, но явно връзката им е приключила.

Питър се почувства гузен; само преди дванайсет часа беше в леглото с въпросната жена.

— Как върви в болницата? — попита той, за да смени темата.

— Пълна лудница. Назначиха ме за акушерка. Израждам купища бебета. Джени ми помага.

Сара говореше за сестрата на Гунар Апгар, която бяха намерили в Отечеството. Бременна, Джени се върна в Кървил с първата група евакуирани и пристигна тъкмо навреме за раждането. Година по-рано се беше омъжила за мъж от Айова, макар Питър да не знаеше дали той е бащата на детето.

— Джени се извинява, че не успя да дойде — продължи Сара. — За нея ти си истински герой.

— Наистина ли?

— Всъщност много хора гледат така на теб. Нямаш представа колко често ме питат дали те познавам лично.

— Шегуваш се.

— Извинявай, не прочете ли плаката, който ти подариха?

Питър сви смутено рамене, но изпита и известно задоволство.

— Аз съм просто дърводелец. При това не особено добър, честно казано.

Сара се засмя.

— Щом казваш.

Вечерният час отдавна бе минал, но Питър знаеше как да избегне патрулите. Кейлъб едва отвори очи, когато го вдигна на гръб и пое към къщи. Тъкмо бе сложил момчето да спи, когато на вратата се почука.

— Питър Джаксън?

На прага стоеше офицер с нашивки на Експедиционния корпус на раменете си.

— Късно е. Синът ми спи. Какво мога да направя за вас, капитане?

Той подаде на Питър запечатано писмо.

— Лека нощ, господин Джаксън.

Питър затвори вратата тихо, разряза восъчния печат с новото си джобно ножче и отвори писмото.

Господин Джаксън,

Бихте ли дошли в кабинета ми в сряда в 08:00 ч.? Предупредихме началника ви, че ще закъснеете за работа.

Искрено ваша,

Виктория Санчез,

Президент на Тексаската република

— Татко, защо идва този войник?

Кейлъб беше влязъл незабелязано в стаята и потриваше очи с юмручета.

Питър отново прочете писмото. Какво искаше Санчез от него?

— Не е важно.

— Отново ли си в армията?

Питър погледна момчето. Вече беше на десет години. Растеше толкова бързо.

— Не, разбира се — отвърна той и прибра писмото. — Връщай се в леглото.