Джъстин Кронин
Градът на огледалата (16)

Петнайсет

И така, стигаме до тъжния ми разказ.

Вижте го, способен младеж с прилична външност, слаб, с рошава коса, загорял от работата на открито през лятото, без амбиции и големи надежди, самовглъбен и стеснителен по характер, сам в стаята си под стрехите, събира в куфар сгънати ризи, чорапи и бельо. Годината е 1989-а. Действието се развива в провинциалното градче Мърси, Охайо — прочуло се за кратко с прецизните си месингови изделия, където се говореше, че произвеждали най-добрите гилзи в историята на съвременното военно дело, макар както всичко друго в града, и тази индустрия отдавна да е западнала. Стаята, която ще освободи след час, е олтар на младостта му. Има витрина с трофеи. Има нощна лампа с формата на войник и пердета с камуфлажни щампи; има етажерки с поредици от романи за неустрашими и недооценени тийнейджъри, чийто младежки интелект им позволява да разкриват престъпления, които възрастните не могат. На стените, боядисани в неутрален цвят, срещу единично легло има закачени знаменца на спортни отбори; гравюра на М. К. Ешер, изобразяваща ръце, които се рисуват една друга; типичният за десетилетието плакат от Спортс Илюстрейтед на модел в бански костюм с щръкнали зърна, под чиито сластни бедра, съблазнителен поглед и оскъдни бикини момчето бе мастурбирало нощ след нощ в юношеството си.

Младежът събира багажа си с озадачената сериозност на опечален на детско погребение, което е подходящо сравнение в случая. Проблемът не е, че не може да събере всички си багаж, напротив: оскъдното съдържание на куфара изглежда неподходящо за грандиозната му дестинация. Закачено с габърче писмо над претрупаното детско бюро подсказва къде отива. Уважаеми Тимъти Фанинг, пише на листа с пурпурна емблема във формата на щит и застрашителната дума VERITAS, загатваща за древна мъдрост. С радост ви приветстваме във випуск 1993 г. на Харвард.

Началото на септември е. Навън се стеле мъгла, предизвикана от ситния дъжд, и обгръща потъналото в зеленина градче с къщи, дворове и витрини на магазини, един от които принадлежи на бащата на момчето — единствената оптика в града. Това правеше семейството проспериращо в ограничените икономически възможности на градчето; по стандартите на онова време и място те бяха заможни. Хората познаваха и уважаваха баща му; когато вървеше по улиците на Мърси, отвсякъде го поздравяваха приветливо, защото кой заслужава по-голяма признателност от човека, който им осигурява очила, с които да виждат предметите и близките си? Като дете младежът обожаваше да ходи в оптиката на баща си и да пробва всички очила от рафтовете и витрините, изпълнен с копнеж за деня, в който ще се нуждае от собствен чифт, макар така и да не му се наложи: зрението му беше отлично.

— Време е да тръгваш, синко — казва баща му от прага: нисък, набит мъж със сиви вълнени панталони, прихванати по необходимост с тиранти. Оредяващата му коса е мокра, току-що се е изкъпал, бузите му са обръснати със старомодния бръснач, който предпочита въпреки съвременните нововъведения в бръснарските принадлежности. Около него се носи ухание на Олд Спайс.

— Ако забравиш нещо, ще ти го изпратим.

— Какво например?

Баща му свива добродушно рамене; опитва се да му е в помощ.

— Не знам. Дрехи например. Обувки? Взе ли си грамотата? Несъмнено ще ти трябва.

Говори за второто място, което момчето спечели в научното състезание на Западен окръг 5. „Искрата на живота: Ефектът на Гибс-Донан и уравнението на Нернст в основите на клетъчния цикъл“. Грамотата беше окачена в обикновена черна рамка на стената над бюрото му. Момчето се срамува от нея. Нали всички студенти в Харвард печелят първо място? Въпреки това благодари на баща си за напомнянето и я поставя върху купчината дрехи в отворения куфар. Пристигнеше ли веднъж в Кеймбридж, грамотата нямаше да излезе от чекмеджето на бюрото му; три години по-късно щеше да я намери под купчина бумаги, да й хвърли бърз и горчив поглед и да я метне в кошчето за боклук.

— Точно така — казва баща му. — Покажи на онези умници в Харвард с кого си имат работа.

От долния етаж гласът на майка му долита като настойчива песен:

— Ти-мъ-ти! Готов ли си?

Тя никога не го нарича „Тим“, винаги се обръща към него с „Тимъти“. Името го смущава — изглежда едновременно знатно и умалително, все едно е английско лордче на кадифена възглавница — макар тайно да си го харесва. Фактът, че майка му го обича повече от съпруга си, не е тайна; чувствата са взаимни. На момчето му е много по-лесно да обича майка си, отколкото баща си, чийто емоционален речник се ограничава до мъжествени потупвания по гърба и по някой и друг излет по мъжки. Като много единствени деца, момчето е наясно колко ценно е за семейството, особено в очите на майка си. Моят Тимъти, обича да казва тя, сякаш има и други, които не са нейни; той е едничкият й. Ти си моят скъп Тимъти.

— Хааа-ролд! Какво правите там горе? Ще изпусне автобуса!

— За бога, чакай малко! — Баща му отново поглежда към него. — Честно казано, не знам какво ще прави майка ти, след като няма да си тук, за да се суети около теб. Тази жена ще ме побърка.

Баща му се шегува, момчето знае това, но в гласа му долавя сериозна нотка. За пръв път се замисля за пълните емоционални измерения на днешния ден. Ще се промени не само неговият живот, но и животът на родителите му. Също като екосистема, внезапно напусната от основния си биологичен вид, животът в дома му принудително ще се промени със заминаването му. Като всички млади хора, той не познава родителите си истински; в продължение на осемнайсет години е съотнасял тяхното съществуване единствено спрямо собствените си нужни. Изведнъж съзнанието му се изпълва с въпроси. За какво си говорят, когато той не е с тях? Какви тайни пазят един от друг, какви мечти все още имат плаха надежда, че ще осъществят? Какви недоволства, прикривани в името на детето, ще излязат наяве в отсъствието му? Родителите му го обичат, но дали се обичат един друг? Не като родители и дори като съпрузи, а просто като хора — както несъмнено са се обичали някога? Момчето няма ни най-малка представа; не може да си представи всички тези неща, както не може да си представи света преди раждането си.

Още по-трудно му е да си отговори на тези въпроси, защото никога не се е влюбвало. Обстановката в Мърси, Охайо е такава, че и не особено привлекателен човек има възможности за сексуални преживявания, а момчето, макар и девствено, има известен опит с физическата тръпка, но не и с любовта. Чуди се дали просто не е способно да се влюби. Дали има определена част от мозъка, където се заражда любовта, която в неговия случай просто е увредена. Любовта залива целия свят — по радиото, във филмите, на страниците на романите. Романтичната любов е неизменна част от културата, но той сякаш е имунизиран срещу нея. Затова, макар тепърва да му предстои да изпита болката, неизменно свързана с любовта, момчето вече изпитва друг вид болка: страхът изобщо да не познае любовта.

Слизат в кухнята при майката на момчето. Очаква да я завари облечена и готова да тръгва, но тя е по пеньоар на цветчета и пантофи. Решили са негласно, че само баща му ще го изпрати на автогарата.

— Приготвих ти обяд — заявява тя и тиква хартиен плик в ръцете му.

Момчето отваря плика: сандвич с фъстъчено масло, увит в амбалажна хартия, нарязани моркови в найлонова торбичка, пластмасова бутилка с прясно мляко, кутия бисквити с формата на животни. На осемнайсет години е: може да изяде всичко в плика и пак да е гладен. Това е закуска за дете, но е изненадващо благодарен за дребния подарък. Кой знае кога майка му отново ще има възможност да му приготви обяд?

— Имаш ли достатъчно пари? Харолд, даде ли му пари?

— Не се тревожи, мамо. Спестих достатъчно през лятото.

Очите на майка му се насълзяват.

— Ех, казах, че няма да плача. — Тя помахва с ръка пред лицето си. — Казах си, Лорейн, да не си посмяла да се разплачеш.

Момчето пристъпва в обятията й и я прегръща. Тя е едра жена, чудесна за прегръдки. Вдишва уханието й — сладък плодов аромат, примесен с прах, химическия мирис на лак за коса и остатъчен дъх на никотин от сутрешната й цигара.

— Хайде, Лори, пусни го. Ще закъснеем.

— Харвард. Моят Тимъти ще учи в Харвард. Не мога да повярвам.

Пътуването до автогарата в съседното градче отнема трийсет минути по второкласните селски пътища. Колата, нов модел буик с меко окачване и плюшени седалки, вози толкова леко, че сякаш се носят във въздуха. Това е единствената глезотия, която баща му си позволява: на всеки две години на алеята пред къщата се появява нов буик, досущ като предишния. Отминават последните къщи на града и навлизат сред полетата. Нивите са натежали от царевица; около колата кръжат птици. Тук-таме се виждат фермерски къщи, някои безупречно поддържани, други занемарени — с лющеща се боя, хлътнали основи, изтърбушени мебели на верандите и изоставени играчки в дворовете. Всичко, което момчето вижда, изпълва сърцето му с умиление.

— Искам да ти кажа нещо — казва баща му, когато наближават автогарата.

Ясно, мисли си момчето. Това била причината да оставят майка му вкъщи. За какво ли става въпрос? Няма да е за момичета или секс; с изключение на неловкия разговор, когато беше на тринайсет години, темата никога не бе повдигана. Може би ще му каже да учи прилежно? Да заляга над книгите? Но и за това вече говориха.

Баща му се покашля.

— Не исках да ти го казвам преди, но може и да съм го споменавал. Както и да е, опитвам се да ти кажа, че си роден за велики дела, синко. Велики. Винаги съм го знаел.

— Ще се старая. Обещавам.

— Знам. Но не това имам предвид. — Баща му не го поглежда. — Опитвам се да ти кажа, че този град вече не е място за теб.

Думите изпълват момчето с безпокойство. Накъде бие?

— Това не означава, че не те обичаме — продължава мъжът. — Напротив. Искаме само най-доброто за теб.

— Не разбирам.

— За празниците може, разбира се. Напълно нормално е да се прибираш за Коледа. Знаеш каква е майка ти. Но иначе…

— Не искаш да се прибирам вкъщи?

Баща му заговаря бързо, сякаш изстрелва думите.

— Можеш да се прибираш, разбира се. Ние ще ти се обаждаме. Да речем на всеки няколко седмици. Или веднъж месечно.

Момчето не знае как да приеме всичко това. Също така долавя и нотка на фалш в думите на баща си, известна скованост. Все едно ги чете от лист.

— Не мога да повярвам.

— Несъмнено ти е трудно да го приемеш. Но няма какво да се направи.

— Как така няма какво да се направи? Защо?

Баща му си поема въздух.

— Виж, един ден ще си ми благодарен. Повярвай ми, моля те. Сега може да си на друго мнение, но целият живот е пред теб. Това искам да ти кажа.

— Не е вярно, мамка му!

— Хей, не ругай. Не е нужно да използваш подобни изрази.

Изведнъж на момчето му иде да се разплаче. Заминаването му се превръща в изгнание. Баща му не казва нищо повече и момчето разбира, че е достигната граница; повече нищо няма да изкопчи от мъжа. Искаме най-доброто за теб. Животът е пред теб. Истинските чувства на баща му са скрити зад барикада от клишета.

— Избърши сълзите си, синко. Не прави от мухата слон.

— И мама ли е съгласна?

Баща му се поколебава; момчето зърва болка в изражението му, намек за истинските му чувства, по-дълбока истина, но след миг изчезва.

— Не се тревожи за нея. Тя разбира.

Колата спира. Момчето вдига очи и установява стъписано, че са пристигнали на автогарата. Три сектора, на един от които чака автобус; пътниците се качват.

— Билетът е в теб, нали?

Момчето кимва мълчаливо; баща му подава ръка. Има чувството, че са го уволнили от работа. Стисват си ръце, баща му притиска силно пръстите му. Ръкостискането е неловко; и двамата изпитват облекчение, след като приключва.

— Хайде, върви — подканя баща му с престорена бодрост. — Не бива да изпускаш автобуса.

Момчето слиза от колата, стиснало хартиения плик с обяда, който му се струва като последната частица от детство, заличено с един замах. Изважда куфара от багажника и се спира, за да види дали баща му ще слезе от буика. Може би като жест на помирение в последния момент ще занесе багажа му до автобуса, може би дори ще го изпрати с прегръдка. Но това не се случва. Момчето отива до автобуса, поставя куфара в отворения багажник и се нарежда на опашката.

— Кливланд! — провиква се шофьорът. — Пътниците за Кливланд да се качват!

Най-отпред на опашката настава объркване. Един мъж е изгубил билета си и се обяснява. Докато всички чакат въпросът да бъде разрешен, жената пред момчето се обръща назад. На около шейсет години е, с грижливо фризирана коса и внушително, дори аристократично излъчване — все едно чака да се качи на презокеански лайнер, а не в мръсен автобус.

— Обзалагам се, че младеж като теб отива на някое интересно място — казва тя приветливо.

Момчето не е на същото мнение.

— Заминавам за университета — обяснява то, а думите му пресядат. След като жената не казва нищо, то добавя: — Ще уча в Харвард.

Дамата се усмихва и разкрива ред очевидно изкуствени зъби.

— Колко прекрасно! Студент в Харвард. Родителите ти сигурно много се гордеят.

Идва неговият ред; той подава билета на шофьора, тръгва по пътеката и си избира място най-отзад, за да е възможно най-далеч от възрастната жена. В Кливланд ще се прекачи на автобус за Ню Йорк; след като преспи на твърда пейка на гара „Порт Ауторити“ с куфар, стиснат между краката, ще хване първия автобус за Бостън в пет часа сутринта. Двигателят забръмчава и момчето най-накрая поглежда през прозореца. Отново вали; дъждовни капки осейват стъклото. Мястото, на което баща му беше паркирал, е празно.

Щом автобусът потегля, той отваря плика в скута си. Изненадва се колко е огладнял. Изяжда сандвича на шест хапки. Изпива млякото на един дъх. След това поглъща морковите. Почти не усеща вкуса; целта е да яде, за да запълни празнина. Накрая отваря кутията бисквити и спира, за да разгледа пъстрите илюстрации на циркови животни в клетки: бяла мечка, слон, горила. Тези бисквити са били неизменна част от детството му, но чак сега забелязва, че животните не са сами в клетките; по две са — майка с малкото си.

Слага бисквитата върху езика си и я оставя да се стопи и да изпълни устата му със сладък аромат на ванилия. Изяжда втора, трета и четвърта, докато изпразва кутията, след което затваря очи и чака да заспи.

 

 

Защо разказвам всичко това в трето лице ли? Предполагам, защото е по-лесно. Знам, че баща ми имаше добри намерения, но ми трябваха години, за да преодолея огорчението. Простих му, разбира се, но прошката не означава, че разбирах мотивите му. Загадъчното му изражение, привидно небрежния му тон: и сега, години по-късно, все още съм озадачен от привидната лекота, с която ме пропъди от живота си. Струва ми се, че едно от най-хубавите неща в това да имаш син би трябвало да е простичката наслада от компанията му, когато той порасне. Но тъй като нямам собствен син, не знам дали съм прав.

Пристигнах в Харвард през септември 1989 г. — Съветският съюз бе на път да се разпадне, икономиката беше в упадък, из цялата страна тегнеше настроение на уморена досада след десетилетие на пасивност — без приятели, на практика осиротял, с оскъден багаж и без представа какво ще стане с мен. Не бях стъпвал в университета, изобщо не бях ходил на изток от Питсбърг и след двайсет и четири часовото пътуване всичко наоколо ми се струваше нереално, почти като халюцинация. От гара „Юг I“ се качих на линия Т на метрото (първото ми пътуване с метро) и слязох на осеян с фасове перон сред глъчката на площад „Харвард“. По време на пътуването ми сезоните се бяха сменили; задушното лято бе отстъпило място на хладната есен в Нова Англия, а небето беше така шокиращо синьо, че ми се струваше почти осезаемо. Облечен само с джинси и тениска, потреперих като лист, когато ме лъхна студен вятър. Наближаваше пладне, площадът гъмжеше от хора, предимно млади, които, изглежда, се чувстваха в собствени води, движеха се целенасочено на двойки и групи и се смееха и разговаряха непринудено и хармонично като състезатели в лекоатлетическа щафета. Аз се намирах в нов свят, но за тях това бе домът им. Трябваше да намеря общежитие на име Уигълсуърт Хол, но не смеех да помоля да ме упътят — съмнявах се, че някой щеше да спре, за да ми отговори — и след като установих, че съм зверски гладен, тръгнах да търся евтино заведение, където да хапна.

По-късно научих, че ресторантът, който избрах, „Бъргър Котидж“, е сред най-обичаните в Кеймбридж. От вратата ме блъснаха насълзяващ очите мирис на пържен лук и оглушителна глъчка. Сякаш половината град се беше събрал в тясното помещение и насядал по дългите маси; всички говореха помежду си, включително готвачите, които крещяха поръчките както куотърбек дава сигнали на съотборниците си. На стената над грила имаше огромна черна дъска с подробни описания с цветни тебешири на хамбургери с невъобразими гарнитури: ананас, синьо сирене, пържени яйца.

— Сам ли сте?

Мъжът, който ме заговори, приличаше повече на борец, отколкото на сервитьор — огромен мъжага с брада и престилка на касапин. Кимнах мълчаливо.

— Щом сте сам, трябва да седнете на бара — заяви той. — Изберете си място.

Един от високите столове тъкмо се бе освободил. Докато сервитьорката прибираше мръсната чиния на предишния клиент, аз пъхнах куфара под бара и се настаних. Не ми беше много удобно, но поне багажът ми не се виждаше. Извадих от джоба си карта и започнах да я разглеждам.

— Какво ще желаеш, миличък?

Сервитьорката, изтормозена на вид възрастна жена с петна от пот под мишниците на униформената тениска, стоеше пред мен с бележник и молив в ръка.

— Чийзбургер?

— Маруля, домати, лук, кисели краставички, кетчуп, майонеза, горчица, четири вида сирене? Хлебчето препечено ли да бъде?

Имах чувството, че се опитвам да уловя куршуми от картечница.

— С всичко.

— И четирите вида сирене ли искаш? — Сервитьорката не вдигаше очи от бележника. — Таксуват се допълнително.

— Не, извинявайте. Само с чедър.

— Препечено или не?

— Моля?

Тя най-накрая вдигна уморен и отегчен поглед.

— Как… предпочиташ… хлебчето…? Препечено… или… не?

— Божичко, Марго, смили се над момчето.

Гласът принадлежеше на мъжа от дясната ми страна. Прилежно бях гледал само напред, но сега се обърнах. Той беше висок и широкоплещест, но не твърде мускулест, с хубави пропорции на лицето, сякаш изваяни по-грижливо от чертите на другите хора. Облечен беше с измачкана риза, запасана в избелели джинси; на темето си носеше чифт слънчеви очила, обгърнати от чуплива кафява коса. Десният му глезен беше кръстосан върху лявото коляно; носеше протрити мокасини без чорапи. Когато го зърнах с периферното си зрение, си помислих, че е по-възрастен, но сега видях, че е най-много с една-две години по-голям от мен. Разликата не беше във възрастта, а в осанката. Младежът, изглежда, се чувстваше напълно у дома си, сякаш беше част от племето и познаваше добре обичаите му.

Той затвори книгата, която четеше, остави я на плота до празната си чаша от кафе и ми хвърли лъчезарна усмивка, която сякаш казваше: Не се тревожи, аз ще се погрижа.

— Човекът иска чийзбургер с всички гарнитури. Препечено хлебче. Сирене чедър. И пържени картофки. Какво ще пиеш? — обърна се към мен.

— Ами, мляко?

— И чаша мляко. Не, шейк. Шоколадов шейк, без сметана. Довери ми се.

Сервитьорката ме погледна несигурно.

— Това ли е поръчката?

Целият разговор ме озадачи. От една страна не ми се пиеше шейк, но нямах намерение да откажа предложената помощ.

— Да.

— Така те искам. — Съседът ми стана от стола, пъхна книгата под мишница с увереност, която сякаш подсказваше, че всички книги трябва да се носят точно така. Видях заглавието, но не го разбрах: Принципи на екзистенциалната феноменология. — Марго ще се погрижи за теб. Двамата с нея се знаем отдавна. Храни ме още откакто носех къси панталонки.

— Тогава беше по-симпатичен — отбеляза Марго.

— Това е всеобщото мнение. Хайде, побързай, приятелят ни изглежда много гладен.

Сервитьорката се отдалечи мълчаливо. Изведнъж разговорът им ми се изясни. Не се препираха като приятели, а по-скоро като палав племенник и леля му.

— Благодаря — обърнах се аз към него.

— De nada. Понякога имам чувството, че всички тук се надпреварват кой да е по-груб, но ресторантът си струва. Къде те сложиха?

— Моля?

— В кое общежитие си настанен. Току-що пристигнал първокурсник си, нали?

Стъписах се.

— Как позна?

— Чета мисли — той потупа слепоочието си и се разсмя. — Освен това видях куфара ти. Е, къде ще живееш? Дано не са те сложили в някое от общежитията в Юниън. Най-хубавите места са близо до университета.

Нямах представа за какво говори.

— Общежитието се казва Уигълсуърт.

Отговорът ми явно го зарадва.

— Имаш късмет, приятелю. Ще си в центъра на събитията. Разбира се, събитията не са кой знае колко вълнуващи. Обикновено някой си скубе косата в четири сутринта над трудна задача. — Той ме потупа мъжки по рамото. — Не се тревожи. Всички са малко стреснати в началото.

— Имам чувството, че това не се отнася за теб.

— Аз съм специален случай. В Харвард съм, откакто съм се родил. Баща ми преподава във Философския факултет. Бих ти казал кой е, но може да се почувстваш задължен да се запишеш в неговите курсове от благодарност, което, прощавай за израза, ще е шибана грешка. Лекциите му са като куршум в мозъка. — За втори път в последните два дни стиснах ръката на мъж, който знаеше много повече за живота от мен. — Желая ти успех. Като излезеш оттук, завий наляво, продължи направо до следващата пресечка и ще стигнеш до голяма порта. Уигълсуърт е от дясната страна.

С тези думи си тръгна. Чак тогава осъзнах, че не го попитах как се казва. Надявах се да го видя отново, но чак след известно време, когато ще мога да му разкажа, че вече съм свикнал с новия си живот. Освен това реших при първа възможност да изляза да си купя бяла риза и мокасини; можех поне да изглеждам като другите студенти. Чийзбургерът и картофките пристигнаха, блещукащи апетитно от мазнина, а до тях сервитьорката остави обещания шоколадов шейк във висока елегантна чаша в стил от петдесетте години. Храната ми се стори като добра поличба. Изпитвах толкова силна признателност, че за малко да кажа молитва.

 

 

Студентските дни в Харвард: самото усещане за течението на времето се промени. През първите месеци то сякаш препускаше с бясна скорост. Съквартирантът ми се казваше Лучеси. Малкото му име беше Франк, но никой, включително аз, не го използваше. Може да се каже, че бяхме приятели поради стечението на обстоятелствата. Очаквах всички в колежа да приличат поне до известна степен на младежа, когото срещнах в ресторанта, да притежават остроумие, непринуденост и с лекотата на аристократ да познават местните обичаи, но се оказа, че Лучеси е по-типичен пример за харвардски студент: невероятно умен възпитаник на Природо-математическата гимназия в Бронкс, който не би спечелил конкурс за красота или лична хигиена и имаше всевъзможни странности на характера. Тялото му беше едро и меко като на некачествено произведена плюшена играчка; имаше големи влажни длани, които не знаеше къде да дене, и облещения, шарещ поглед на параноик, какъвто несъмнено беше. Гардеробът му приличаше на смесица от гардеробите на счетоводител и ученик от прогимназията: носеше панталони с висока талия, тежки кафяви обувки и тениски с емблемата на Ню Йорк Янкис. Пет минути след запознанството ни вече ми беше обяснил, че е изкарал най-високия възможен резултат от 1600 точки на САТ теста, възнамеряваше да учи успоредно математика и физика, знаеше латински и старогръцки (и не само умееше да чете на тези езици, но и да говори), а веднъж хванал топката, изстреляна от самия Реджи Джаксън при отбелязването на хоумрън. Първоначално съжителството с него ми тежеше, но бързо забелязах предимствата; в сравнение с Лучеси изглеждах по-приспособен към обстановката, по-приятен и привлекателен от обикновено и печелех симпатиите на съседите, задето го търпях — все едно се грижех за краставо куче. Първата вечер, когато се напихме заедно — само седмица след пристигането ни, на един от многобройните купони на първокурсниците, за които администрацията си затваряше очите — той повръща толкова дълго и безпомощно, че цяла нощ стоях при него, за да се уверя, че няма да умре.

Възнамерявах да стана биохимик и не си губех времето. Посещавах смазващ брой лекции, единственото облекчение от които ми носеше курсът по история на изкуството за допълнителен кредит, където можех просто да седя в тъмното и да гледам диапозитиви на Дева Мария и младенеца в различни блажени пози. (Курсът, всеизвестен като убежище за студентите по точни науки, покриващи задължителния минимум от лекции по хуманитарни науки, носеше прякора „Пълно затъмнение“.) Получавах пълна стипендия, но бях свикнал да работя и исках да имам джобни пари; по десет часа седмично за малко над минималната надница подреждах книги в библиотека „Уайднър“, като бутах раздрънкана количка из лабиринт от лавици, толкова изолирани и пусти, че предупреждаваха студентките да не ходят там сами. Мислех си, че тази работа ще ме умори от скука и за известно време бях прав, но с времето започна да ми харесва: мирисът на стара хартия и прах; пълната тишина, нарушавана единствено от скърцащите колелца на количката; приятната изненада, когато вземех книга от рафта, извадех картона и видех, че никой не я е взимал от 1936 г. Смътната нотка на съчувствие към тези недооценени томове често ме караше да прочета една-две страници, за да не се чувстват забравени.

Щастлив ли бях? Че кой не би бил щастлив на мое място? Имах приятели, учех. Прекарвах и спокойни часове в библиотеката, където можех да потъвам в мисли на воля. В края на октомври изгубих девствеността си с момиче, което срещнах на купон. И двамата бяхме пияни, изобщо не се познавахме и макар тя да не каза нищо — почти не говорихме, освен стандартната размяна на няколко реплики и кратко обсъждане как се откопчава сутиенът й — подозирах, че е девствена и че просто иска да се отърве от девствеността си възможно най-бързо, за да премине към следващите, по-задоволителни любовници. Мисля, че и моята цел беше същата. След като приключихме, си тръгнах бързо от стаята й, сякаш бягах от местопрестъпление, и за четири години я видях само още два пъти отдалеч.

Да, щастлив бях. Баща ми се оказа прав: вече бях самостоятелен. Съвестно се обаждах вкъщи на всеки две седмици за тяхна сметка, но родителите ми — и цялото ми детство в малкото градче в Охайо — бързо избледняваха в мислите ми, както сънищата избледняват с настъпването на деня. Разговорите винаги протичаха по един и същ начин. Първо говорех с майка ми, която обикновено вдигаше телефона — все едно две седмици го беше чакала да звънне — след това с баща ми, чийто ведър тон сякаш целеше да ми напомни за заръката му на раздяла, и накрая и с двамата заедно. Представях си ги как са допрели лица над слушалката, докато редяха последните „обичам те“, „гордея се с теб“ и „бъди послушен“, баща ми вперил очи в часовника над кухненската мивка, който отброяваше неумолимо парите му с трийсет цента в минута. Гласовете им предизвикваха у мен силна нежност, почти жалост, сякаш аз ги бях изоставил, но винаги изпитвах облекчение, когато разговорите приключеха, сякаш щракването на вилката ме връщаше обратно към истинския ми живот.

Преди да се усетя, листата на дърветата се обагриха в жълто и опадаха, а изсъхналите им останки осейваха улиците и изпълваха въздуха със сладникавия мирис на гнило; в седмицата преди Деня на благодарността заваля първият сняг — първата ми зима в Нова Англия беше студена и влажна. Имах чувството, че това е поредното ми кръщение за годината. С родителите ми се бяхме разбирали да не се прибирам у дома за Деня на благодарността, а и Охайо беше твърде далеч — щях да изгубя половината време в пътуване — затова приех поканата на Лучеси да прекарам празника в Бронкс. Наивно очаквах да видя италианско семейство сякаш излязло от холивудски филм: тясно апартаментче над пицария, оглушителна глъчка, баща с потни подмишници, миришещ на чесън, мустаката майка по пеньоар и пантофи да кърши ръце и да вика „Мама миа“ на всеки трийсет секунди.

Действителността се оказа напълно различна. Живееха в Ривърдейл, който макар и да се водеше в Бронкс, беше много елегантен квартал, в огромна каменна къща, сякаш докарана директно от английската провинция. Тук нямаше спагети със сос болонезе, нямаше олтари на Дева Мария, нямаше никакви драматични жестове; в къщата беше тихо като в гробница. Празничната вечеря поднесе прислужница от Гватемала с униформа и бяла престилка, а след това всички отидохме в стая, наречена „кабинета“, за да слушаме по радиото целия цикъл „Пръстенът на нибелунга“ на Вагнер. Лучеси ми бе казал, че семейството му е в „ресторантьорския бизнес“ (затова си представях, че имат пицария), но се оказа, че баща му е главен финансист в ресторантьорския отдел на „Голдман Сакс“, до чиято централа на Уолстрийт ходеше всеки ден с линкълн с размерите на танк. Знаех, че Лучеси има по-малка сестра, но той бе пропуснал да спомене, че прилича на средиземноморска богиня. Тя беше най-красивото момиче, което бях виждал — царствено висока, с лъскава черна коса, кожа като мляко, от което ти се иска да отпиеш, и навика да се разхожда по комбинезон. Казваше се Ариана. Прибрала се беше от пансион някъде във Вирджиния, където по цял ден яздеше коне, а когато не се разхождаше по бельо, не четеше списания и не говореше силно по телефона с препечена филия в ръка, обикаляше къщата с високи ботуши за езда и дрънчащи шпори — облекло, което изпращаше кръв към слабините ми със същата сила като комбинезона. Очевидно беше, че Ариана е недостижима за мен, но тя не пропускаше да ми го натяква, като ме наричаше „Том“, независимо колко пъти брат й я поправяше, и ми хвърляше презрителни погледи, които ми действаха като леден душ.

През последната си нощ в Ривърдейл се събудих малко гладен след полунощ. Казали ми бяха да се „чувствам като у дома си“ — сякаш това бе възможно — но знаех, че няма да заспя, ако не хапна нещо. Нахлузих долнище на анцуг и се промъкнах в кухнята, където заварих Ариана по халат на масата да прелиства брой на Космополитън с елегантните си пръсти и да поднася лъжица с корнфлейкс към съвършените си пищни устни. На кухненския плот стояха кутията с корнфлейкс и бутилка мляко. Първата ми мисъл беше да изляза, но тя вече ме беше видяла как стоя като идиот на вратата.

— Може ли да вляза? — попитах аз. — Огладнях.

Ариана вече бе насочила внимание обратно към списанието и махна небрежно с ръка:

— Прави каквото искаш.

Сипах си корнфлейкс и мляко в купичка и тъй като нямаше къде другаде да седна, отидох на масата при нея. Дори по халат, без грим и с рошава коса изглеждаше зашеметяващо. Нямах представа какво да кажа на подобно създание.

— Зяпаш ме — каза тя и прелисти страницата.

Изчервих се.

— Не е вярно.

Тя не продума повече. Не знаех накъде да погледна, затова забих нос в купата. Имах чувството, че дъвча оглушително.

— Какво четеш? — попитах накрая.

Тя въздъхна раздразнено, затвори списанието и ме погледна.

— Добре, какво искаш?

— Просто се опитвам да поддържам разговора.

— А може ли да мълчим? Моля те. Забелязвам как ме гледаш, Тим.

— Все пак знаеш името ми.

— Тим. Том. Все тая. Ох, добре, хайде да се приключва.

Ариана разгърна халата си. Отдолу носеше само сутиен от ефирна розова коприна. Гледката ме възбуди невъобразимо.

— Хайде — подкани ме тя.

— Какво?

Гледаше ме с подигравателно отегчение.

— Не се прави на глупак, господин Харвард. Добре, ще ти помогна.

Тя хвана ръката ми и я постави без всякаква емоция върху лявата си гърда. А каква прекрасна гърда имаше само! Досега не бях докосвал богиня. Меката заоблена плът, обгърната от скъпата коприна, обточена с изящна ивица, напълни дланта ми като праскова. Усещах, че Ариана ми се подиграва, но не ме интересуваше. Какво щеше да стане сега? Ще ми разреши ли да я целуна?

Явно не. Докато в мислите си рисувах пълна картина на прекрасните неща, които бихме могли да правим заедно, кулминиращи със задъхан секс на кухненския под, тя дръпна рязко ръката ми и я остави да падне на масата със същия презрителен жест, с какъвто обикновено хората изхвърлят боклук в кофата.

— Е, доволен ли си? — попита тя и отново отвори списанието.

Въпросът й ме озадачи. Тя прелисти една страница, после втора. Какво, по дяволите, ми се бе случило?

— Изобщо не те разбирам — казах й.

— Разбира се. — Тя отново ме погледна и сбърчи отвратено нос. — Кажи ми, защо изобщо си му приятел? Въпреки всичко изглеждаш сравнително нормален.

Това явно трябваше да мине за комплимент. Но също така събуди в мен инстинкт да защитя брат й. За каква се имаше, че да говори така за него? За каква се имаше, че да ме дразни по този начин?

— Ти си ужасна — заявих.

Ариана се изсмя злобно.

— Гроздето е кисело. А сега ме извини, опитвам се да чета.

И с това се приключи. Върнах се в леглото неудовлетворен сексуално и почти не мигнах, а на сутринта, докато всички останали още спяха, бащата на Лучеси ни закара до гарата с грамадния си линкълн. След като слязохме от колата, в неловка размяна на традиционните роли, той ми благодари за гостуването по начин, който подсказваше, че и той самият е озадачен от приятелството ми със сина му. Картинката започна да ми се изяснява: Лучеси беше издънката на семейството, обект на съжаление и срам за роднините си. Изпитах силна жалост към него, макар положението му да беше сходно с моето. С него бяхме двама аутсайдери.

Качихме се на влака. Чувствах се изтощен и не ми се говореше. Известно време пътувахме в тишина. Лучеси заговори пръв.

— Извинявай за всичко — рисуваше безформени фигури по стъклото с показалец. — Сигурно очакваше гостуването да е по-интересно.

Не му бях казал какво се случи и, разбира се, никога нямаше да му кажа. Освен това гневът ми се беше уталожил и сега бе заменен от зараждащо се любопитство. Открил бях нещо ново за света. Видял бях живота, който семейството на Лучеси водеше — знаех, че има толкова богати хора, но е съвсем друго да спиш под покрива им. Чувствах се като изследовател, натъкнал се на златен град в джунглата.

— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Прекарах си страхотно.

Лучеси въздъхна, облегна се назад и затвори очи.

— Понякога се държат като глупаци — рече той.

 

 

Богатството, естествено, много ме беше заинтригувало. Не заради нещата, които можеха да се купят с пари, макар и те да бяха привлекателни (например сестрата на Лучеси). Но по-силно ме привличаше нещо в самата идея за живота на богатите. Досега не бях общувал с богати хора и не смятах, че съм изгубил кой знае какво; не бях срещал и марсианци. В Харвард, разбира се, имаше много студенти от богати семейства, завършили скъпи частни училища и обръщащи се един към друг с абсурдни прякори като „Трип“, „Биймър“ и „Дък“. Но във всекидневния ни живот, богатството им не се набиваше на очи. Всички живеехме в еднакви общежития, потяхме се над едни и същи домашни и изпити, ядяхме една и съща отвратителна храна в столовата. Поне така ми се струваше. Гостуването в дома на Лучеси ми отвори очите за скрития свят под повърхността на равноправното ни битие, подобен на плетеница от подземни пещери. С изключение на Лучеси, не знаех почти нищо за приятелите и състудентите си. Колкото и странно да звучи сега, не ми бе хрумвало, че те може да са различни от мен.

В седмиците след Деня на благодарността започнах да наблюдавам по-внимателно всички. На нашия етаж живееше момче, чийто баща беше кметът на Сан Франциско; за едно момиче със силен испански акцент, което познавах бегло, се говореше, че е дъщеря на южноамерикански диктатор; един от партньорите ми в лабораторията беше споменал, ей така, без причина, че родителите му имат вила във Франция. Навързах цялата тази информация и добих по-пълна представа за заобикалящата ме среда, което ме изпълни с притеснение, макар да копнеех да науча повече за този друг свят, да опозная по-добре социалните му норми и да видя къде бих могъл да си намеря място.

Също толкова интересен ми се струваше фактът, че Лучеси не иска да има нищо общо със света на богаташите. Докато бяхме у тях, той показваше неприкрито презрение към сестра си, към родителите и дори към къщата, която наричаше в типичния си стил „идиотска камара камъни“. Опитах се да го разпитам по-подробно по тази тема, но не стигнах доникъде; въпросите ми го разгневиха. В лицето на съквартиранта си започнах да забелязвам каква цена плаща човек, когато е прекалено умен. Той притежаваше интелект, способен да обработва огромни количества данни, без да изпитва каквото и да било удоволствие от тази си способност. За Лучеси светът представляваше сбор от взаимносвързани системи, лишени от всякакво значение; повърхностна реалност, обуславяна единствено от себе си. Той можеше например да изреди средностатистическите показатели в играта на всеки бейзболист от отбора на Ню Йорк Янкис, но ако го попитаха кой е любимият му играч, не можеше да отговори. Единствената емоция, на която, изглежда, бе способен, беше презрение към хората, макар дори това да изразяваше с детинско объркване, сякаш беше малко дете в тялото на мъж, принудено да седи на масата на възрастните и да слуша непонятни разговори за цената на недвижимите имоти или кой с кого се развежда. Убеден съм, че това го тормозеше — макар да не разбираше какъв точно е проблемът, Лучеси осъзнаваше, че има проблем, и го беше довело до състояние на нихилистична самота: той едновременно презираше и завиждаше на всички освен на мен, тъй като смяташе, че имам сходен светоглед просто защото живеехме заедно и не му се подигравах.

А що се отнася до злощастната му съдба: може би не го ценях достатъчно като приятел. Понякога си мисля, че аз може би съм единственият приятел, който някога е имал. И е изненадващо, че след толкова много години от време на време неизменно се сещам за него въпреки незначителната роля, която бе изиграл в живота ми. Вероятно бездействието ме навежда на тези размисли. Когато ти се налага да убиваш време с години, неизбежно стигаш до всяка възможна тема, разравяш всяко кътче от съзнанието си. Не познавах Лучеси добре; никой не го познаваше добре. Но това, че не опознаваме някого дълбоко, не означава, че той не е оказал голямо влияние върху живота ни. Чудя се какво ли би помислил Лучеси за мен, ако ме видеше сега? Ако по някакво чудо беше жив и случайно попаднеше в този затвор, който сам си бях изградил, в този забравен от времето мавзолей, ако се качеше по мраморните стълби с тромавата си походка и застанеше пред мен с масивните си обувки, широките си панталони и фланелка на Янките, воняща както винаги на пот, какво би ми казал? Може би: Виждаш ли? Сега разбираш, Фанинг. Най-накрая разбра, нали?

 

 

Прибрах се в Охайо за Коледа. Радвах се, че съм си у дома, но с радост, присъща на изгнаник; всичко ми изглеждаше чуждо, сякаш бях отсъствал с години, а не само няколко месеца. Харвард все още не беше мой дом, но и в Мърси, Охайо не се чувствах у дома. Мисълта за дом, за един-единствен истински дом, вече ми се струваше странна.

Майка ми не изглеждаше добре. Много беше отслабнала и кашлицата й се беше влошила. И при най-малкото натоварване по челото й избиваше пот. Не обърнах особено внимание на тези неща и приех обяснението на баща ми, че се е претоварила в подготовката за празниците. Прилежно изпълнявах сантименталните традиции: украсяването на елхата, приготвянето на пая, посещение на литургията в полунощ (само за нея ходехме на църква), отварянето на подаръците под погледите на родителите ми — неловка церемония, на която са обречени всички единствени деца — но го правех неохотно и си тръгнах два дни по-рано с оправданието, че ми предстоят изпити и трябва да уча. (Истина беше, но не истинската причина.) Също както през септември, баща ми ме закара до автогарата. Летният дъжд беше заменен от сняг и лют студ, топлият вятър, нахлуващ през прозорците — от сухия въздух, духащ от вентилационните отвори на таблото. Моментът бе идеален да си кажем нещо важно, но нито един от двама ни нямаше какво да каже. Когато автобусът потегли, не се обърнах назад.

До края на годината не се случи нищо съществено. Оценките ми бяха добри — дори отлични. Макар да знаех, че съм се справил добре, се изненадах, когато видях студентската си книжка с резултатите от първия семестър с колоната от шестици, всяка отпечатана релефно върху хартията на стар матричен принтер. Не използвах този факт като оправдание да се отпусна, а започнах да се старая още повече. Освен това за кратко се сдобих с приятелка, дъщерята на южноамериканския диктатор. (Всъщност се оказа, че е финансовият министър на Аржентина.) Нямам представа какво намираше тя у мен, но не възнамерявах да я разпитвам по въпроса. Кармен имаше много по-богат сексуален опит от мен — много по-богат. Тя беше от жените, за които думата „любовник“ означаваше човек, когото е избрала да й доставя наслада, и аз изпълнявах ролята си с огромен ентусиазъм. Кармен имаше късмета да е в единична стая, рядкост за първокурсник, и в тази обител на закачени навсякъде шалове и женски ухания тя ми показа какво е истинска еротика, като подбираше от богато меню с плътски наслади — от ордьоврите до десерта. Не се обичахме — тази свята емоция все още ми убягваше, а Кармен не се интересуваше особено от любов — пък и тя не беше традиционно красива. (Казвам го само защото и аз не бях традиционно красив.) Беше малко пълна и с мъжествено масивна челюст като на боксьор. Но гола и страстна, мълвяща палави думи на испански с аржентински акцент, тя беше най-чувственото създание на света, факт стократно по-въздействащ, тъй като напълно го съзнаваше.

Заради плътските наслади — с Кармен често тичахме в стаята й между лекции за час бурно съвкупление — и натоварената ми програма, и, разбира се, работата ми в библиотеката — виждах Лучеси все по-рядко. Той обикновено учеше нощем и подремваше през деня, но с напредването на семестъра се засичахме все по-малко. Когато преспивах при Кармен, се случваше да не го виждам по няколко дни подред. По това време вече бях разширил кръга от познатите си отвъд стените на Уигълсуърт и сега той включваше приятели на Кармен, далеч по-космополитни от мен. На Лучеси това явно не му се нравеше и опитите ми да го приобщя срещаха пълна съпротива. Личната му хигиена се влоши още повече; стаята ни вонеше на чорапи и се напълни с подноси мухлясала храна, които той носеше от столовата и забравяше да изхвърли. Често го заварвах седнал на леглото си полугол, да си мърмори под носа и да прави странни, подобни на тикове жестове с ръце, сякаш водеше задълбочен разговор с невидим човек. Преди да си легне — независимо дали беше посред бял ден — Лучеси мажеше лицето си с крем срещу акне, нанесен на дебел слой като грим на мим; започна да спи с нож за водолази в гумена ножница, завързана за крака. (Това обаче не ме притесняваше толкова, колкото би трябвало.)

Тревожех се за него, разбира се, но не кой знае колко; просто бях твърде зает. Въпреки новите си по-интересни приятели смятах, че с него ще продължим да бъдем съквартиранти. В края на годината всички първокурсници участваха в лотария за определяне на общежитието, в което ще живеят през следващите три години. В социално отношение този ритуал беше също толкова влиятелен, колкото за кого ще се ожениш, и в молбата си кандидатите трябваше да посочат две неща. Първо, в кое общежитие искат да живеят. Общежитията бяха дванайсет на брой, всяко със собствена репутация: елитното, артистичното, спортното и така нататък. Най-предпочитаните се намираха на брега на река Чарлз — изключително престижни сгради. Най-нежеланите общежития се намираха в стария Радклиф Куод в далечния край на Гардън стрийт. Да те изпратят там беше равносилно на изгнание; животът ти ставаше изцяло зависим от разписанието на автобусите, които правеха последния си курс далеч преди края на купона.

Второто и по-важно, разбира се, беше с кого ще делиш стая. Поради това имаше период от няколко неловки седмици, в които всеки подреждаше по приоритет приятелите си. Често се случваше някой да предпочете нов съквартирант пред онзи, с когото беше живял в първи курс, и отношенията помежду им ставаха неловки като при развод. Първоначално възнамерявах и аз да проведа подобен разговор с Лучеси, но установих, че сърце не ми дава. Та кой друг би се съгласил да дели с него една стая? Кой друг би понесъл особеностите му, необщителността му, неприятните миризми? Отгоре на всичко никой не беше изявил желание да живее с мен. Изглеждаше, че ще си остана с Лучеси.

Малко преди тегленето на лотарията го потърсих, за да поговорим. Казах му, че според мен може да кандидатстваме за Уинтроп или Лоуъл. Като резервен вариант Куинси. Тези общежития се намираха край реката, но не бяха от най-престижните. Разговорът се проведе в един топъл пролетен следобед, малко след като Лучеси беше станал от сън. Седеше на бюрото си по слипове и долна тениска и, докато говорех, въвеждаше на калкулатора си безсмислени числа с гумичката на молив. По устата му имаше изсъхнала паста за зъби.

— Е, какво ще кажеш?

Лучеси сви рамене.

— Аз вече се записах.

Не го разбрах.

— Моля?

— Подадох молба за единична стая в Радклиф Куод.

Наричаха ги психо стаите. Там настаняваха студентите, които не се разбираха добре с другите; хора, които не съумяваха да живеят със съквартиранти.

— Там всъщност е много приятно — продължи Лучеси. — По-тихо е. Както и да е, въпросът е приключен.

Слисах се.

— По дяволите, Лучеси, защо? Лотарията е следващата седмица. Мислех, че ще участваме заедно.

— Предположих, че не искаш. Имаш много приятели. Мислех си, че ще останеш доволен.

— И ти си ми приятел. — Започнах да крача ядосано из стаята. — Това ли е проблемът? Не мога да повярвам! Виж стаята. Погледни себе си. Нямаш други приятели. И се държиш така с мен?

Ужасни думи, които не можех да си взема обратно: изражението на Лучеси посърна.

— Божичко, извинявай. Не исках…

Той не ме остави да довърша.

— Не, прав си. Наистина съм жалка картинка. Повярвай ми, добре го знам.

— Не говори така за себе си. — Изпитвах смазващо чувство за вина. Седнах на леглото и се опитах да го накарам да ме погледне. — И аз не биваше да говоря така. Просто бях разстроен.

— Няма нищо. Забрави. — Лучеси гледаше калкулатора намръщено. — Казвал ли съм ти, че съм осиновен? С нея дори не сме кръвни роднини.

Думите му така ме изненадаха, че ми трябваше момент да осъзная, че има предвид Ариана.

— Всички си мислят, че е обратното. Виж я само как изглежда. Но не. Родителите ми ме взели от някакво сиропиталище. Мислели, че не могат да имат деца. Единайсет месеца по-късно обаче се ражда госпожица Съвършенство.

Не бях чувал по-съкрушителна изповед. Как да реагирам? И защо ми го казваше точно сега?

— Тя ме мрази истински. Да я чуеш само с какви епитети ме нарича.

— Сигурен съм, че грешиш.

Лучеси сви примирено рамене.

— Всички го правят. Мислят, че не зная, но аз съм наясно. Добре, смотан съм. Много добре го знам. Но Ариана… Виждал си я, знаеш за какво говоря. Това ме убива.

— Сестра ти е истинска кучка. Вероятно се държи така с всички. Просто забрави за нея.

— Да, но проблемът не е в това. — Той вдигна глава и ме погледна в очите. — Ти се отнасяш добре с мен, Тим, и съм ти благодарен. Говоря сериозно. Обещай, че ще останем приятели.

Осъзнах какво прави Лучеси. Онова, което първоначално бях взел за завист или самосъжаление, всъщност беше един вид великодушие. Също като баща ми, Лучеси прекъсваше всякакви връзки с мен, защото смяташе, че е за мое добро. Най-лошото в случая беше, че е прав.

— Разбира се — отвърнах аз. — Оставаме си приятели.

Той ми подаде ръка.

— Да си стиснем ръцете? Искам да се уверя, че не ми се сърдиш.

Стиснахме си ръце, макар и двамата да знаехме, че не означава нищо.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Да, така мисля.

 

 

Той беше влюбен в нея, разбира се. Макар да го бе намекнал, ми отне най-дълго — прекалено дълго — да прозра точно тази истина. Той я обичаше и я мразеше, и това го убиваше. Другото, което Лучеси ми бе казал завоалирано, беше че възнамерява да се провали по всички предмети. Не го беше грижа къде ще живее, защото нямаше да се върне.

Междувременно аз трябваше да видя какво ще правя с общежитието. Чувствах се предаден и се ядосвах на себе си задето бях изтълкувал толкова погрешно ситуацията. В същото време се бях примирил със съдбата си, защото ми се струваше, че я заслужавам. Сякаш бях изгубил игра на музикални столове с космически измерения; музиката беше спряла, а аз не си бях намерил стол и просто нямаше какво да направя. Разпитах дали някой си търси трети или четвърти съквартирант за апартамент, но никой не търсеше и вместо да продължа да разпитвам всевъзможни познати и да се унижавам, просто се отказах. В общежитията край реката нямаше единични стаи, но все още можех да участвам в лотарията като „плаващ“; щяха да ме включат в списъка на чакащите за трите избрани от мен общежития и ако някой студент се откажеше през лятото, университетът щеше да ме настани на негово място. Попълних в молбата си Лоуъл, Уинтроп и Куинси, като вече не ме беше грижа къде ще попадна, и зачаках резултатите.

Годината приключи. С Кармен се разделихме. Един от преподавателите ми предложи работа в лабораторията си. Заплащането беше нищожно, но поканата бе голяма чест и ми даваше възможност да остана в Кеймбридж през лятото. Взех си стая под наем в Олстън при старица на осемдесет години, която предпочиташе наематели от Харвард; с изключение на огромното количество котки — така и не успях да разбера колко точно са на брой — и силната миризма на котешки тоалетни, квартирата беше почти идеална. Излизах рано и се прибирах късно, обикновено се хранех в някоя от многобройните евтини закусвални в покрайнините на Кеймбридж и рядко се засичах с хазяйката. Всичките ми приятели бяха заминали за лятото и очаквах, че ще се чувствам самотен, но грешах. Учебната година ме бе изтощила и пренаситила, сякаш бях преял с прекалено мазно ястие, и спокойствието ми се отрази добре. Можех да върша работата си, която се състоеше в съпоставяне на данни за биологичната структура на плазмени клетки на мишки, буквално без да общувам с други хора. Понякога дни наред почти не говорех.

Със срам трябва да призная, че през онова изпълнено с мълчание лято съвсем забравих за родителите си. Нямам предвид, че не им обръщах внимание, а че напълно забравих за съществуването им. Изпратих им писмо, в което им съобщавах, че ще остана тук през лятото, за да работя, но не им дадох телефонен номер, защото по онова време нямах такъв — и после просто забравих. Не им се обаждах и те нямаше как да се свържат с мен, а с течение на лятото това недоглеждане се превърна в психологически буфер, който ги изличи от мислите ми. Несъмнено подсъзнателно съм знаел какво правя и че ще трябва да им се обадя преди есента, за да попълня документите за стипендията си, но на съзнателно ниво напълно ги забравих.

И тогава майка ми почина.

Баща ми съобщи новината в писмо. Месец преди да замина за Харвард й открили рак на яйчниците. Тя беше отложила операцията — пълна хистеректомия — докато замина, за да не помрачава радостта ми. Биопсиите след операцията показали, че ракът е агресивен и рядък аденосарком, от който няма надежда да се излекува. През зимата вече имала метастази в белия дроб и костите. Нищо не можело да се направи. Баща ми пишеше, че последното желание на майка било обичният й син да не се разсейва от осъществяването на надеждите й: с други думи да не ми се казва нищо. Починала беше преди две седмици, погребали праха й скромно, без фанфари, както пожелала. Баща ми пишеше сухо, че не страдала много и че си отишла с любящи мисли за мен.

В заключение пишеше:

Вероятно си ми ядосан, може би си ядосан и на двама ни, задето пазихме всичко това в тайна. Не знам дали ще ти донесе утеха, но аз настоявах да ти кажем, майка ти обаче беше против. Онова, което ти казах на автогарата, бяха нейни думи, а не мои, макар че в крайна сметка разбрах, че е права. С майка ти бяхме много щастливи заедно, но нито за миг не съм се съмнявал, че ти си голямата любов на живота й. Тя искаше най-доброто за теб, Тимъти. Вероятно искаш да се прибереш у дома, но те съветвам да почакаш. Аз съм сравнително добре предвид обстоятелствата и няма смисъл да прекъсваш учението си заради гостуване, което ще ти донесе само болка. Обичам те, синко. Надявам се да го знаеш и да ми простиш — да простиш и на двама ни, — и следващия път, когато се видим, да не скърбим за смъртта на майка ти, а да празнуваме постиженията ти.

Прочетох писмото с котки, увъртащи се около краката ми, в коридора на жена, която почти не познавах, в десет часа една топла августовска вечер, когато бях на осемнайсет години. Не мога да опиша как се почувствах и дори няма да се опитвам да го изразя с думи. Прииска ми се да звънна на баща си; исках да му крещя, докато гласните ми струни се скъсат и от гърлото ми рукне кръв. Прииска ми се да се кача на автобус за Охайо, да отида право вкъщи и да го удуша в леглото — в леглото, което бе делил с майка ми трийсет години и където несъмнено бях заченат. Но не направих нищо подобно.

Осъзнах, че съм гладен. Тялото има нужди — полезен урок — и се възползвах от продуктите в килера на хазяйката, за да си направя сандвич със сирене и вчерашен хляб. Налях си и от млякото, което тя оставяше в чинийки из цялата къща. Беше се вкиснало, но го изпих и това помня най-ясно от всичко: вкусът на прокисналото мляко.