Джъстин Кронин
Градът на огледалата (14)

Тринайсет

Валеше дъжд, когато Алиша наближи града. Гледана отвисоко на меката утринна светлина, реката изглеждаше точно както си я бе представяла: широка и тъмна, лениво течаща. Зад нея се извисяваха сградите на града, скупчени нагъсто като гора. По бреговете имаше порутени докове и останки от кораби, изхвърлени в плитчините. За един век морското ниво се беше повишило. Части от южния край на острова изглеждаха наводнени; вълните плискаха в стените на сградите.

Алиша пое на север, като си проправяше път през отломките в търсене на място, където да прекоси реката. Дъждът спря, заваля отново, пак спря. Стигна до моста в късния следобед: две гигантски подпорни колони, като великани близнаци, държаха платформите, закачени със стоманени въжета. Мисълта да го прекоси, изпълни Алиша със силна тревога, която не смееше да покаже, но въпреки това Воин долови. В походката му се усети неохота: Пак ли?

Да, помисли си тя. Пак.

Продължи нататък и намери подхода към моста. Барикади, стойки за картечници, военни джипове, обрулени от природните стихии, някои преобърнати, други килнати настрани: тук се беше водила битка. Горното ниво на моста беше задръстено от автомобили, побелели от птичи курешки. Алиша слезе от Воин и го поведе през отломките. С всяка стъпка тревогата й се засилваше. Не можеше да пропъди усещането — то приличаше на алергия, на временно сподавена кихавица. Гледаше само напред и вървеше решително.

Някъде към средата стигнаха до място, където железопътната линия се бе срутила. На долното ниво имаше купчина от смачкани коли. Тясна пътека покрай парапета, широка не повече от метър, бе единственият възможен път напред.

— Няма страшно — каза Алиша на Воин. — Не се тревожи.

Проблемът не беше във височината; страхуваше се от водата. Отвъд пътеката зееше смъртоносната паст на бездната. Стъпка по стъпка, изтръпнала от страх, тя поведе Воин напред. Колко странно, помисли си Алиша, това да е единственият ми страх.

Слънцето остана зад гърба им, когато стигнаха от другата страна. Втора рампа ги отведе до нивото на улицата в район със складове и фабрики. Алиша яхна Воин и се отправи на юг по основната артерия на острова. Мина покрай номерираните улици и накрая фабриките дадоха път на жилищни блокове и къщи, между които имаше пустеещи парцели, някои празни, други наподобяващи миниатюрни джунгли. На места улиците бяха наводнени от мръсната речна вода, извираща от шахтите. Алиша никога не беше попадала на подобно място; плътно застроеният остров я стъписа. Долавяше и най-тихите шумове и движения: гукането на гълъби; пълзенето на плъхове; вода, капеща в сградите. Острият мирис на плесен. Сладникавата миризма на изгнило. Градът вонеше на гробница.

Настана вечер. В небето хвърчаха прилепи. Алиша беше на Ленъкс авеню, при сградите с номера от 110 до 120, когато на пътя й се изпречи стена от растителност. В сърцето на изоставения град беше избуяла гора. Алиша спря и вдигна очи към дърветата; виралите обикновено нападаха отгоре. Разбира се, нямаше да атакуват нея; Алиша бе една от тях. Но имаше опасност за Воин. Тя изчака няколко минути и след като се увери, че ще минат безпрепятствено, пришпори коня.

— Да вървим.

Градът изчезна. Сякаш се намираха в древна гора. Стъмнило се беше напълно и единствената светлина идваше от тънкия сърп на луната. Стигнаха до широка поляна от изсъхнала трева, стигаща до бедрата на Алиша; след това отново навлязоха сред дървета.

Излязоха при каменните стълби на Петдесет и девета улица. Тук сградите имаха имена. Хемсли Парк Лейн. Есекс Хаус. Риц-Карлтън. Плаза. Алиша препусна на изток към Медисън авеню и там отново зави на юг. Сградите станаха по-високи, извисяваха се над улиците; номерата продължаваха да намаляват неумолимо. Петдесет и шеста улица. Петдесет и първа. Четирийсет и осма. Четирийсет и трета.

Четирийсет и втора.

Алиша слезе от коня. Сградата приличаше на крепост, по-малка от небостъргачите наоколо, но с царствена осанка. Като царски дворец. Високите сводести прозорци се взираха мрачно в улицата; под покрива, в центъра на фасадата, каменна фигура беше разперила ръце приветствено. Под нея на лунната светлина проблясваше надписът: Гара Гранд Сентръл.

Алиша, тук съм. Лиш, толкова се радвам, че дойде.

Вече усещаше присъствието на братята и сестрите си. Намираха се под краката й, многобройни, спящи в подземията на града. Дали и те усещаха присъствието й? Алиша осъзна, че от момента на раждането си всеки върви към своя решителен момент. Плетеницата от решения, всички възможности, които смяташ, че животът би могъл да ти предостави, всъщност бяха поредица от стъпки по дълъг път и когато стигнеш до крайната си цел и се обърнеш назад, виждаш само пътя, който ти е бил отреден.

Алиша завърза въже за юздата на Воин. Преди две вечери, когато спряха да пренощуват в покрайнините на Нюарк, беше направила факла от боров клон. Сега клекна на тротоара, настърга малко прахан, запали го с огнивото и допря края на факлата до пламъка, докато се разгори. След това стана и вдигна клона. Щеше да гори часове наред с оранжева светлина, обгърната от пушек. Алиша стегна ремъците с ножовете на гърдите си и протегна дясна ръка през лявото рамо, за да извади меча. Острите ръбове, закалената стомана, износената от дълги тренировки дръжка — предметът нямаше символично значение, а беше просто инструмент. Замахна бавно с него и усети как силата му се слива с нейната. Воин я наблюдаваше. Когато реши, че моментът е подходящ, Алиша прибра оръжието в ножницата и отвори вратата на гарата.

— Време е.

Поведе коня вътре. Под краката й хрущяха счупени стъкла; чуваше се писукането на плъхове. На три метра от входа трябваше да реши накъде да тръгне: направо по наклонен надолу коридор до пероните или наляво през сводест портал.

Тръгна наляво.

Озова се в просторно помещение — чакалнята, която приличаше на църква. Място, където огромни тълпи от хора се събираха, за да общуват един с друг в присъствието на някаква висша сила. Снопове лунна светлина нахлуваха през високите прозорци и се разливаха по пода като бледожълта течност. Тишината беше напрегната; Алиша чуваше бученето на кръвта в ушите си. Вдигна очи нагоре и осъзна, че всъщност не гледа небето, а картина. Звезди осейваха тавана, а сред тях имаше фигури — бик, овен, мъж, изливащ вода от ведро.

— Алиша. Здравей.

Алиша се стресна. Неговият глас. Реален, напълно човешки глас.

— Тук съм.

Звукът идваше от другия край на чакалнята. Алиша тръгна към него с Воин след себе си. Пред себе си видя постройка. Приличаше на малка къща. На върха й като корона се извисяваше часовник с четири циферблата. С приближаването й първото, което отрази светлината от факлата, беше часовникът — дори не толкова я отразяваше, колкото я поглъщаше — и обагри циферблатите с оранжево сияние.

— Тук горе съм, Лиш.

Широко стълбище водеше до балкон. Алиша отвърза въжето и постави ръка на врата на Воин. Козината му беше мокра от пот. Тя го погали успокоително: Чакай тук.

— Не се тревожи, няма опасност за приятеля ти. Той е прекрасен спътник, Лиш. По-прекрасен, отколкото си представях. Истински воин, като теб. Като моята Лиш.

Алиша се качи по стълбите, без да прави опит да се прикрива — нямаше смисъл. Що за създание я очакваше? Гласът беше човешки, немощен до известна степен, но тялото със сигурност нямаше да е немощно. Щеше да е гигантско, като на чудовище с исполински размери, титан за расата си.

Стигна до балкона. Отдясно имаше бар с високи столове, по-нататък имаше маси, някои прекатурени, по други все още имаше чинии и прибори.

На една от масите седеше мъж.

Номер ли й правеха? Нещо с ума й ли бяха сторили? Той седеше спокойно, с ръце в скута, облечен с черен костюм и бяла риза с разкопчана яка. Руса, почти рижава коса, стесняваща се назад от челото му в остър връх; леко увиснали бузи; очи, блестящи загадъчно. Изведнъж всичко наоколо й се стори нереално. Това беше безумна шега. Той изглеждаше като обикновен човек, който с нищо не би се отличавал сред тълпа от хора.

— Видът ми изненадва ли те? — попита той. — Май трябваше да те предупредя.

Гласът му я пришпори към действие. Тя хвърли факлата и тръгна към него като извади меча си в движение; замахна настрани, изви тяло, вложи сила във всички мускулни групи — рамене, таз, крака — и спря полета на оръжието на сантиметри от врата му.

— Що за същество си ти?

Той не трепна. Дори изражението му беше спокойно.

— На какво ти приличам?

— Не си човек. Не е възможно.

— Запитай се какво означава да си човек. — Той кимна към меча. — Ако ще го използваш, действай.

— Това ли искаш?

Той вдигна леко брадичка. В ъгълчетата на устата му проблеснаха остри като нож зъби. Това бяха зъби на хищник и въпреки това лицето му изглеждаше кротко.

— Чакам тук от много дълго време. За сто години имаш възможност да размишляваш за всичко. За делата си, за хората, които си познавал, за допуснатите грешки. За книгите, които си чел, за музиката, която си слушал, какво е усещането на слънчевите лъчи и дъждовните капки по кожата ти. Всичко това е в спомените ти. Но не е достатъчно, нали? В това е проблемът. Миналото никога не е достатъчно.

Мечът беше съвсем близо до врата му. Колко простичко би било, колко лесно. Той я гледаше с напълно спокойно изражение. Един бърз удар и Алиша щеше да е свободна.

— С теб си приличаме — гласът му бе тих, почти като на търпелив учител. — Съжаляваме за толкова много неща. Изгубили сме толкова много.

Защо не го беше посякла преди малко? Усети, че не може да се движи — не физическа парализа, а по-скоро отслабване на волята.

— Не се съмнявам, че си напълно способна да го направиш. — Той докосна врата си. — Ето тук мисля, че ще е най-удачно.

Нещо не беше наред. Трябваше само да замахне с меча, но не намираше сили.

— Не можеш, нали? — Той се намръщи; в гласа му прозвуча нотка на разочарование. — Отцеубийството все пак е непростим грях.

— Убих Мартинез. Той умря пред очите ми.

— Да, но ти не принадлежеше на Мартинез, Лиш. Принадлежиш на мен. Виралът, който те ухапа, бе един от моите. Ейми е само една част от теб; аз съм другата. Не можеш да ме посечеш с този меч, както не можеш да посечеш и нея. Изненадан съм, че не си се досетила.

Алиша усети, че той казва истината. Мечът, мечът; не можеше да помръдне меча.

— Мисля обаче, че не си дошла, за да ме убиеш. Изобщо не си тук с тази цел. Виждам го. Имаш въпроси. Искаш да научиш някои неща.

Тя отговори през зъби:

— Не искам нищо от теб.

— Нима? Тогава нека аз те попитам, Алиша, какво постигна в човешки облик?

Почувства се дезориентирана; не разбираше какво става.

— Въпросът е съвсем простичък. В крайна сметка почти всичко на света е съвсем просто.

— Имах приятели — отвърна Алиша с разтреперан глас. — Хора, които ме обичаха.

— Нима? Затова ли ги изостави?

— Говориш глупости.

— Напротив. Съзнанието ти е като отворена книга за мен. Питър, Майкъл, Сара, Холис, Гриър. И Ейми. Великата и могъща Ейми. Знам всичко за тях. Дори за момчето, Маратонката, което умря в ръцете ти. Ти му обеща, че ще го пазиш. Но в крайна сметка не успя да го спасиш.

Алиша имаше чувството, че се разпада; мечът тежеше като наковалня в ръката й.

— Какво биха казали приятелите ти сега? Аз ще ти отговоря. Ще те нарекат чудовище. Ще те прокудят, ако първо не те убият.

— Затваряй си устата!

— Ти не си една от тях. Не си още от деня, в който Полковника те изведе извън стените и те остави там. Седя под дърветата и плака цяла нощ, нали?

Откъде знаеше всичко това?

— Той успокои ли те, Алиша? Извини ли се? Ти беше малко момиченце, а той те остави съвсем сама. Винаги си била… сама.

Напускаха я и последните капчици решителност; едва държеше меча вдигнат.

— Знам, защото познавам теб, Алиша Донадио. Знам съкровените ти тайни. Не разбираш ли? Затова дойде при мен. Аз съм единственият, който те познава толкова добре.

— Моля те, замълчи.

— Кажи ми, как я кръсти?

Алиша бе изгубена; нищо не й бе останало. Която и да бе преди и която и да искаше да бъде, тази личност я напускаше.

— Лиш, кажи ми името на дъщеря си.

— Роуз. — Името излезе от устата й задавено. — Кръстих я Роуз.

Плачеше. Някъде далеч мечът падна на земята с издрънчаване. Мъжът стана и я прегърна топло. Тя не оказа съпротива, нямаше сили. Можеше само да плаче. Дъщеричката й. Нейната Роуз.

— Затова дойде тук, нали? — каза той тихо в ухото й. — За да изречеш на глас името на дъщеря си.

Алиша кимна и промълви:

— Да.

— О, милата ми Алиша. Знаеш ли къде се намираш? Скитанията ти приключиха. Какво е домът, ако не мястото, където те познават истински? Кажи го заедно с мен. „Прибрах се у дома.“

У нея проблесна искрица съпротива, но тя я пропъди.

— Прибрах се у дома.

— „И никога няма да си тръгна.“

Изведнъж й се стори толкова лесно.

— И никога няма да си тръгна.

След миг той се отдръпна назад. През сълзи тя се взря в благото му, изпълнено с разбиране лице. Той придърпа стол към масата.

— Седни при мен. Разполагаме с неограничено време. Поседни и ще ти разкажа всичко.