Метаданни
Данни
- Серия
- Проходът (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The City of Mirrors, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Катя Перчинкова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Апокалиптична фантастика
- Вампири и върколаци
- Зомби хорър
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джъстин Кронин
Заглавие: Градът на огледалата
Преводач: Катя Перчинкова
Година на превод: 2017
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Intense“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Алианс принт“
Редактор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-255-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3457
История
- —Добавяне
Дванайсет
Десет хода и Кейлъб успя да притисне Питър. Лъжлив ход с топа, коварно пожертван офицер и вражеските фигури го обкръжиха.
— Как успя да го направиш?
Питър нямаше нищо против, макар да му се щеше да печели поне от време на време. Последният път, когато успя да победи Кейлъб, момчето имаше тежка настинка и задряма по средата на партията. Дори така Питър едва успя да откопчи победата.
— Лесно е. Мислиш, че се защитавам, но се лъжеш.
— Залагаш капан.
Момчето сви рамене.
— По-скоро залагам капан в главата ти. Карам те да виждаш играта както аз искам. — Той започна да реди фигурите наново; една победа не беше достатъчна. — Какво искаше войникът?
Кейлъб умееше да сменя темата толкова рязко, че понякога хващаше Питър неподготвен.
— Предложиха ми работа.
— Каква?
— Да ти кажа честно, не съм съвсем сигурен. — Питър сви рамене и погледна към дъската. — Не е важно. Не се тревожи. Никъде няма да ходя.
— Все още искам да стана войник като теб — каза Кейлъб.
Момчето споменаваше това от време на време. Питър имаше смесени чувства по въпроса. От една страна, като всеки родител, искаше да предпази Кейлъб от всякаква опасност. Но също така се чувстваше поласкан. Все пак момчето проявяваше интерес към начина на живот, който той самият бе избрал.
— Ще бъдеш добър войник.
— Липсва ли ти?
— Понякога. Харесвах хората си, имах добри приятели. Но предпочитам да съм тук с теб. Освен това, изглежда, онези дни приключиха. Няма голяма нужда от армия, ако няма с кого да се биеш.
— Всяка друга професия ми се струва скучна.
— Хората подценяват скуката, повярвай ми.
Известно време играха мълчаливо.
— Питаха ме за теб — каза Кейлъб. — Един съученик.
— И какво те попита?
Кейлъб огледа внимателно дъската, посегна към офицера, спря и вместо това премести царицата с едно квадратче напред.
— Какво е да имам баща като теб. Той знаеше много за миналото ти.
— Кое е това дете?
— Казва се Хулио.
Това момче не бе от близките приятели на Кейлъб.
— А ти какво му отговори?
— Отвърнах, че по цял ден работиш по покривите.
Този път завършиха реми. Питър сложи момчето да спи и си наля алкохол от шишето на Холис. Думите на Кейлъб малко го засегнаха. Предложението на Санчез не го изкушаваше особено, но срещата остави лош вкус в устата му. Очевидно бе, че жената се опитва неприкрито да го манипулира — това беше гениалното в подхода й. Едновременно събуди чувството му за дълг и показа ясно, че с нея шега не бива. В крайна сметка ще ви убедя, господин Джаксън.
Ще видим, помисли си той. Аз ще съм тук и ще напомням на сина си да си измие зъбите.
Ремонтираха покрива на стар църковен приют близо до центъра на града. Пуст от десетилетия, сега го преустройваха в блок с апартаменти. Бригадата на Питър две седмици демонтира прогнилата камбанария и започна да маха старите керемиди. Покривът беше островръх; работеха върху широки трийсет сантиметра дъски, закачени с метални скоби в кофража, разположени през два метра. Две стълби, поставени върху покрива, свързваха дъските и служеха за стълбище.
Цяла сутрин работеха голи до кръста в жегата. Питър се намираше на най-горната дъска с двама колеги — Джок Алвадо и Сам Футополис, когото наричаха за кратко Фото. Фото работеше в строителството от години, но Джок беше при тях само от два месеца. Той беше млад, на около седемнайсет години, с тясно, осеяно с акне лице и дълга мазна коса, вързана на опашка. Никой не го харесваше; движенията му бяха твърде резки и говореше прекалено много. Бригадите, работещи по покривите, имаха неписано правило да не споменават опасността. Това бе един вид проява на уважение. Джок обичаше да поглежда надолу и да ръси глупости от сорта на: „Леле, падне ли някой, здраво ще се размаже“ или „Тук горе човек определено се побърква“.
По пладне спряха за обяд. Слизането отнемаше твърде дълго, затова се хранеха на покрива. Джок говореше за момиче, което видял на пазара, но Питър не го слушаше. Шумът на града долиташе горе сред лазурната мараня; от време на време наблизо прелиташе птица.
— Да се връщаме на работа — каза Фото.
Откъртваха старите керемиди с лостове и чукове. Питър и Фото се преместиха на третата дъска; Джок работеше под тях, малко вдясно. Продължаваше да дрънка за жената — за косата, за походката й, за погледа, който си разменили.
— Няма ли да млъкне? — измърмори Фото. Той беше едър мускулест мъж с прошарена черна коса.
— Едва ли.
— Кълна се, ще го хвърля от покрива — Фото вдигна очи и примижа на слънцето. — Изглежда, сме пропуснали няколко.
На върха имаше няколко останали керемиди. Питър пъхна лоста и чука в колана си за инструменти.
— Аз ще отида.
— Недей, влюбеният младеж може да се заеме — Фото се провикна надолу: — Джок, ела тук.
— Не съм ги пропуснал аз. Това е секторът на Джаксън.
— Вече е твоят сектор.
— Добре — изсумтя младежът. — Както кажеш.
Джок откачи обезопасителното си въже, качи се по стълбата до най-горната дъска и пъхна лост под една от керемидите. Щом вдигна чука, за да удари, Питър осъзна, че се намира точно над главите им.
— Чакай…
Керемидата се откърти и прелетя на сантиметър от главата на Фото.
— Идиот!
— Извинявай, не те видях.
— Къде си мислиш, че се намираш? — възмути се Фото. — Направи го нарочно. И си закачи въжето, за бога.
— Случайно стана — отвърна Джок. — Успокой се. Ще трябва да се преместите.
Дръпнаха се настрани. Джок свали останалите керемиди и тръгна да слиза, когато Питър чу изпукване. Джок извика. Последва второ изпукване и със силен трясък стълбата започна да се свлича по покрива с Джок върху нея. В последния момент той успя да се изтърколи настрани и започна да се пързаля надолу по покрива по корем. След първия вик не издаде и звук повече. Ръцете му панически търсеха нещо, за което да се хванат, пръстите на краката му се забиваха в керемидите, за да забавят падането. Питър не познаваше никой, който да беше падал от покрив. Изведнъж това му се стори не просто възможно, а неизбежно; Джок бе избраникът.
На три метра от ръба тялото му спря. Ръката му бе напипала нещо: ръждясало желязо.
— Помощ!
Питър откачи въжето си и слезе до най-долната дъска. Хвана се за една скоба и протегна ръка надолу.
— Хвани се.
Младежът се беше вцепенил от страх. Дясната му ръка бе вкопчена в желязото, а лявата стискаше края на една керемида. Прилепил беше всеки сантиметър от тялото си в покрива.
— Мръдна ли, ще падна.
— Няма.
Долу на улицата се бяха спрели хора и ги гледаха.
— Фото, подай ми обезопасителното въже — каза Питър.
— Няма да стигне. Ще трябва да преместя скобата.
Желязото се огъваше под тежестта на Джок.
— О, боже, изпускам го!
— Престани да мърдаш. Фото, побързай с въжето.
Фото му спусна въжето. Питър нямаше време да го закачи; момчето щеше да падне всеки момент. Докато Фото опъваше въжето на макарата, Питър го уви около ръката си и се хвърли към Джок. Желязото се откърши; Джок започна да се пързаля.
— Хванах те! — извика Питър. — Дръж се.
Сграбчи го за китката. Ходилата на Джок бяха на сантиметри от ръба.
— Хвани се за нещо — каза му Питър.
— Няма за какво!
Питър не знаеше колко ще издържи.
— Фото, можеш ли да ни изтеглиш?
— Твърде тежки сте!
— Завържи въжето и донеси няколко скоби.
На улицата се събираше тълпа. Много хора сочеха нагоре. Разстоянието до земята приличаше на бездънна бездна, която щеше да ги погълне. Минаха няколко секунди, след което Фото се появи на дъската над тях.
— Какво да направя?
— Джок, на ръба точно под нас има малък перваз — каза Питър. — Опитай се да го напипаш с крака.
— Няма перваз!
— Напротив, има, виждам го с очите си.
След секунда Джок рече:
— Готов, намерих го.
— Поеми си дълбоко въздух. Ще трябва да те пусна за момент.
Джок стисна китката на Питър още по-силно.
— Шегуваш ли се?
— Иначе няма да мога да те изтегля. Просто не се движи. Уверявам те, ако не мърдаш, первазът ще издържи.
Младежът нямаше избор и бавно пусна ръката му.
— Фото, хвърли ми скобата.
Питър я хвана със свободната си ръка, пъхна я в пролука между керемидите, извади пирон от колана с инструменти и го натисна, докато влезе в дупката. Заби го с три удара на чука. Закова и втория пирон и се спусна с метър надолу.
— Подай още една.
— Моля те, побързай — изстена Джок.
— Дишай дълбоко. След минутка всичко ще приключи.
Питър закова още три скоби.
— Добре, внимателно протегни ръка нагоре и наляво. Намери ли я?
Джок се вкопчи в скобата.
— Да. Божичко.
— Сега се набери и се хвани за следващата. Не бързай.
Джок се изкачи постепенно по скобите. Питър го последва. Джок седна на дъската и отпи голяма глътка вода от една манерка. Питър клекна до него.
— Добре ли си?
Джок кимна замаяно. Лицето му бе пребледняло, ръцете му трепереха.
— Почини си малко — каза Питър.
— По дяволите, почини си до края на деня — рече Фото. — Даже не се връщай повече.
Джок гледаше с празен поглед.
— Успокой се — посъветва го Питър.
Джок погледна към колана на Питър.
— Не си се закачил за въжето.
— Нямаше време.
— Значи… направи всичко това само с въжето в ръка?
— Но успях, нали?
Джок извърна очи.
— Убеден бях, че ще умра.
— Знаеш ли кое ме вбесява? — каза Фото. — Онова лайно дори не ти благодари.
Приключиха работа по-рано и сега седяха на предните стъпала и си подаваха шише с алкохол. Повече нямаше да видят Джок; той върна колана си с инструменти и напусна.
— Хрумването ти за скобите беше велико — продължи Фото. — Аз нямаше да се сетя.
— Вероятно щеше да се сетиш. Просто аз се сетих пръв.
— Момчето извади страшен късмет. А ти дори не изглеждаш стреснат.
Вярно беше: почувствал се бе неуязвим, напълно концентриран, с бистър ум. В действителност в края на покрива нямаше перваз; повърхността бе напълно гладка. Карам те да виждаш играта както аз искам.
Фото завъртя капачката на шишето и стана.
— Е, ще се видим утре.
— Всъщност мисля, че тази работа не е за мен — отвърна Питър.
Фото го погледна изненадано и се засмя тихо.
— Ако беше друг човек, щях да си помисля, че те е страх да умреш. Сигурно ти се ще някой да пада от покрива всеки ден, за да го спасиш. С какво ще се занимаваш?
— Предложиха ми работа. Първоначално отказах, но може пък да приема.
Фото кимна с разбиране.
— Каквато и да е работата, ще е по-интересна от тази. Онова, което говорят за теб, е вярно. — Двамата си стиснаха ръце. — Успех, Джаксън.
Фото си тръгна, а Питър се запъти към Капитолия. Санчез вдигна очи от документите на бюрото, когато Питър влезе в кабинета й.
— Господин Джаксън, бързо се върнахте. Мислех, че ще трябва да се постарая повече.
— Имам две условия. Всъщност три.
— Първото е свързано със сина ви, разбира се. Дадох ви дума. Какво друго искате?
— Искам да говоря директно с вас, без посредници.
— А Чейс? Той е началник на кабинета ми.
— Директно с вас.
Тя се замисли за момент.
— Щом настоявате. Какво е третото условие?
— Не ме карайте да нося вратовръзка.
По залез-слънце Майкъл почука на вратата на колибата на Гриър. Вътре не светеше и цареше пълна тишина. Вървях твърде дълго, за да чакам отвън, помисли си той. Лушъс няма да възрази.
Остави чантата си на пода и запали лампата. Огледа се. Картините на Гриър: Колко бяха на брой? Петдесет? Сто? Огледа ги по-отблизо. Да, паметта не го лъжеше. Някои бяха направени набързо скици; други очевидно бяха отнели часове съсредоточена работа. Майкъл избра една от картините, свали я от стената и я постави на масата: скалист остров, облян в зеленина, гледан от носа на кораб, който се виждаше в долния край. Небето над острова беше тъмносиньо, а в центъра, под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо хоризонта, се виждаше съзвездие от пет звезди.
Вратата се отвори. Гриър се появи на прага с пушка, насочена към Майкъл.
— Рояци! Махни това нещо! — възкликна Майкъл.
Гриър свали пушката.
— И без това не е заредена.
— Добре, че ми каза — Майкъл потупа картината с пръст. — Помниш ли, че исках да ми разкажеш за рисунките?
Гриър кимна.
— Сега можеш да го направиш.
Съзвездието беше Южен кръст — най-отличителната черта на нощното небе южно от екватора.
Майкъл показа на Гриър вестника и той го прочете, без да показва каквато и да било реакция, сякаш статията не го изненадваше; разказа му за Бергенсфиорд и за труповете, които намери там; прочете на глас писмото на капитана — правеше го за пръв път. Усещането да изговаря думите на глас бе различно, все едно не просто дочуваше чужд разговор, а участваше в него. Чак сега разбра защо мъжът беше написал писмо, което никога нямаше да изпрати — думите и емоциите върху хартията бяха неподвластни на времето. Това не беше обикновено писмо, а епитафия.
Майкъл остави данните от навигационния компютър на Бергенсфиорд за накрая. Крайната цел на кораба се намираше в южната част на Тихия океан, някъде по средата между Нова Зеландия и островите Кук; Майкъл показа на Гриър мястото в атласа. Двигателите на кораба отказали на около 2500 километра североизточно от целта, някъде из екваториалните течения.
— Как се е озовал в Галвестън? — попита Гриър.
— Не би трябвало да е стигнал дотам. Трябвало е да потъне, както пише капитанът.
— Но не е потънал.
Майкъл се намръщи.
— Възможно е теченията да са го отнесли дотам. Не знам как е станало, но това доказва едно. Няма бариера и никога не е имало.
Лушъс отново погледна вестника и посочи към пасаж по средата на страницата.
— Това тук за източника…
— Означава, че източникът са птици.
— Знам, но означава ли че вирусът все още съществува?
— Възможно е, ако все още има преносители. Но, изглежда, властите така и не са успели да установят.
— „В редки случаи — зачете Гриър на глас — жертвите на заболяването проявяват симптомите на трансформация, типични за северноамериканския щам, включително повишена агресивност, но досега не е известно някое от засегнатите лица да е оцеляло след 36-те часа.“
— Това привлече и моето внимание.
— За вирали ли става въпрос?
— Дори да са вирали, щамът е различен.
— Което означава, че все още може да са живи. Смъртта на Дванайсетте не ги е засегнала.
Майкъл мълчеше.
— Мили боже!
— А знаеш ли кое е любопитното? — попита Майкъл. — Може би „любопитно“ не е подходящата дума. Останалият свят ни постави под карантина и ни остави да измрем. А това, оказва се, е единствената причина да оцелеем.
Гриър стана от масата и извади бутилка уиски от шкафа. Наля в две чаши, подаде едната на Майкъл и отпи от другата. Майкъл също отпи.
— Помисли само, Лушъс. Този кораб е дошъл от другия край на света, без да се натъкне на нищо, без да се разбие в някой бряг, без да потъне в буря. Някак е успял да стигне непокътнат до залива Галвенстън под носа ни. Какъв е шансът това да се случи?
— Много малък.
— Обясни ми какво става тук. Ти си авторът на картините.
Гриър си сипа още уиски, но не го изпи. Той се замисли за момент и отвърна:
— Това видях.
— Как така си го видял?
— Трудно ми е да обясня.
— На никой от нас не му е лесно, Лушъс.
Гриър се взираше в чашата и я въртеше по масата.
— Бях в пустинята. Не ме питай как съм се озовал там — дълга история. Не бях ял и пил нищо от дни. През нощта се случи нещо. Не знам как да го нарека. Предполагам, че е било сън, макар да изглеждаше много по-реален, по-въздействащ.
— За острова и за петте звезди ли говориш?
Лушъс кимна.
— Аз бях на кораба. Усещах го как се движи под краката ми. Чувах вълните, вдишвах морския въздух.
— Корабът Бергенсфиорд ли беше?
Той поклати глава.
— Знам само, че беше голям.
— Сам ли беше?
— Може и да е имало други хора, но не виждах никого. Не можех да се обърна. — Гриър го погледна красноречиво. — Досещам ли се какво си мислиш?
— Зависи.
— Мислиш, че корабът е предназначен за нас. Мислиш, че трябва да отидем на острова.
— А как иначе би обяснил всичко това?
— Нямам обяснение. — Гриър се намръщи скептично. — Не е в твой стил да имаш вяра в рисунка на луд човек.
Смълчаха се за момент. Майкъл отпи от чашата си.
— Корабът в изправност ли е? — попита Гриър.
— Не знам какви са щетите по подводната част. Долните палуби са наводнени, но машинното отделение е сухо.
— Можеш ли да го поправиш?
— Може би, но ще ми трябват много хора. Както и много пари, с каквито не разполагам.
Гриър потропа с пръсти по масата.
— Има начини. Ако разполагаш с нужните работници, колко време би отнело?
— Години. Може би дори десетилетия. Ще трябва да изпомпаме водата, да построим сух док, да преместим кораба до него. И това е само началото. Проклетията е дълга близо двеста метра.
— Но е възможно.
— На теория.
Майкъл погледна приятеля си изпитателно. Още не бяха повдигнали темата за липсващото парче от пъзела, едничкия въпрос, от който произтичаха всички останали.
— Според теб с колко време разполагаме? — попита Майкъл.
— Докога?
— Докато се върнат виралите.
Гриър не отговори веднага.
— Не съм сигурен.
— Но те ще се върнат, нали?
Гриър вдигна очи и в тях Майкъл видя облекчение; прекалено дълго бе единственият, който знаеше тази тайна.
— Кажи ми, как разбра?
— Това беше единственият логичен отговор. Въпросът е, как разбра ти?
Гриър пресуши чашата си, наля си отново и отново я изпи до дъно. Майкъл чакаше търпеливо.
— Ще ти кажа нещо, Майкъл, но не бива да споменаваш пред никого, че знаеш. Нито пред Сара, нито пред Холис, нито пред Питър. Особено пред Питър.
— Защо?
— Съжалявам, не аз определям правилата. Искам да ми дадеш дума.
— Добре.
Гриър си пое дълбоко дъх и издиша бавно.
— Знам, че виралите ще се върнат, защото Ейми ми каза.