Джъстин Кронин
Градът на огледалата (12)

Единайсет

Сара се върна в сиропиталището за сутрешната смяна. Сестра Пег я посрещна на вратата.

— Как е тя? — попита Сара.

Жената изглеждаше необичайно притеснена; беше прекарала тежка нощ.

— Не е добре, страхувам се.

Пим се събудила с писъци. Виковете й били толкова силни, че събудили всички. Временно я бяха преместили в стаята на сестра Пег.

— И преди сме имали малтретирани деца, но този случай е най-страшният. Още една подобна нощ…

Сестра Пег заведе Сара до стаята си, спартански обзаведена само с най-необходимото. Единственото украшение беше голям кръст на стената. Пим беше будна и седеше на леглото, свила колене до гърдите си. Но щом Сара влезе, напрежението по лицето й се стопи частично. Тази жена е на твоя страна и знае какво ти е.

— Аз ще съм отвън, ако ти потрябвам — каза сестра Пег.

Сара седна на леглото. Момичето беше изкъпано, а сплъстената коса бе подстригана и сресана. Сестрите я бяха облекли с обикновена вълнена туника.

— КАК СЕ ЧУВСТВАШ ДНЕС? — написа Сара на черната дъска.

— ДОБРЕ.

— СЕСТРИТЕ КАЗАХА, ЧЕ НЕ СИ МОГЛА ДА СПИШ.

Пим поклати глава.

Сара й обясни, че трябва да смени превръзките. Момичето потрепери, когато Сара свали бинтовете, но не издаде и звук. Сара намаза раните с антибиотична паста и охлаждащ крем с алое и ги бинтова наново.

— ИЗВИНЯВАЙ, АКО ТЕ Е ЗАБОЛЯЛО.

Пим сви рамене.

Сара я погледна в очите и написа: НЕ СЕ СТРАХУВАЙ. След като момичето не реагира, добави: ЩЕ СЕ ОПРАВИШ.

— И НЯМА ДА ИМА КОШМАРИ?

Сара поклати отрицателно глава.

— Не.

— КАК?

Най-лесно, разбира се, щеше да е да каже: Трябва ти време. Но това не бе вярно, поне не беше цялата истина. Сара обаче знаеше, че болката отшумява благодарение на други хора — Холис и Кейт, семейството й.

— ПРОСТО ТАКА СТАВА — написа тя.

Почти 8:00 часа беше; Сара трябваше да тръгва, макар да не й се искаше. Тя прибра всичко в лекарската си чанта и написа:

— ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ. ОПИТАЙ СЕ ДА ПОСПИШ. СЕСТРИТЕ ЩЕ СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЕБ.

— ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ ЛИ? — написа Пим.

Сара кимна.

— ЗАКЛЕВАШ ЛИ СЕ?

Пим я гледаше съсредоточено. Цял живот я бяха изоставяли; защо Сара да е различна?

— Да — отвърна тя и се прекръсти. — Кълна се.

Сестра Пег чакаше Сара в коридора.

— Как е тя?

Едва осем сутринта беше, а Сара вече се чувстваше изцедена.

— Проблемът не е в раните по гърба й. Не бих се изненадала, ако има и други подобни нощи.

— Има ли вероятност да намерим някой роднина, който би я прибрал?

— Според мен това е най-лошият вариант за нея.

Сестра Пег кимна.

— Да, разбира се. Глупаво предложение.

Сара даде на монахинята ролка бинт, марля и бурканче с мехлем.

— Сменяйте превръзките на всеки дванайсет часа. Няма признаци на инфекция, но ако раните започнат да се възпаляват или ако вдигне температура, веднага пратете да ме повикат.

Сестра Пег гледаше намръщено предметите в ръката си. След миг изражението й се разведри и тя вдигна очи.

— Забравих да ти благодаря онази вечер. Приятно беше да изляза малко. Трябва да го правя по-често.

— Питър много се зарадва, че дойдохте.

— Кейлъб толкова е пораснал. Кейт също. Понякога забравяме какъв късмет извадихме. Но когато видиш нещо подобно… — Монахинята не довърши мисълта си. — Трябва да се връщам при децата. Какво ще правят без злобната стара сестра Пег?

— Играете ролята си превъзходно.

— Личи ли си? Дълбоко в себе си съм просто мекушава старица.

Тя изпрати Сара. На входа Сара спря.

— Искам да ви попитам нещо. По колко деца биват осиновявани, да речем, за една година?

— За година? — жената се изненада от въпроса. — Нито едно.

— Изобщо ли не ги осиновяват?

— Случва се, но много рядко. И никога не осиновяват по-големите деца, ако това питаш. Понякога оставят бебе при нас и някой роднина идва да го прибере след няколко дни. Но след като децата прекарат известно време тук, вероятността някой да ги вземе е минимална.

— Не знаех.

Монахинята погледна Сара замислено.

— Двете с теб си приличаме. Работата ни е такава, че ни идва да се разплачем поне по десет пъти на ден. Но въпреки това не го правим. Ако плачехме, нямаше да сме полезни за никого.

Сара бе съгласна, но не й олекна.

— Благодаря, сестро.

Отправи се към болницата в мрачно настроение. Щом влезе в сградата, Уенди я повика на регистратурата.

— Чакат те.

— Пациент ли?

Уенди се огледа, за да се увери, че никой няма да я чуе, и прошепна:

— Каза, че е от статистическата служба.

Много са бързи, помисли си Сара.

— Къде е?

— Казах му да изчака, но той отиде да те търси в отделението. Джени го придружи.

— Оставила си Джени да говори с него? Полудя ли?

— Нищо не можах да направя! Тя беше тук, когато той попита за теб! — Уенди отново сниши глас. — Заради онази родилка е, нали?

— Да се надяваме, че не е.

На вратата на отделението Сара взе чиста престилка от етажерката. Две неща щяха да са в нейна полза. Първото бе длъжността й. Тя беше лекар и макар да не обичаше да го прави, можеше да използва този факт. Властен тон; завоалирани и по-директни намеци за неназовани хора със завидно влияние; бронята на длъжността й, натовареният ден, хората, чийто живот спасява: Сара знаеше триковете. Второ, не бе направила нищо незаконно. Пропускът да попълни нужните документи не беше престъпление — по-скоро грешка. Тя в общи линии нямаше да пострада, но това нямаше да помогне на Карлос и семейството му. Щом разкриеха измамата, щяха да им вземат Грейс.

Сара влезе в отделението. Джени стоеше до мъж с типичния вид на бюрократ: отпуснат, оплешивяващ и припрян, с бледа кожа, която рядко виждаше слънце. Джени я погледна с едва прикрита паника: Помощ!

— Сара, това е…

Сара не остави момичето да довърши.

— Джени, би ли отишла до пералното за одеяла? Тези тук свършват.

— Нима?

— Да, моля те.

Джени бързо се отдалечи.

— Аз съм доктор Уилсън — обърна се Сара към мъжа. — По каква работа сте тук?

Мъжът се покашля. Изглеждаше малко нервен.

— Преди четири дни една жена е родила момиче тук. — Той започна да прелиства документите, които носеше. — Сали Хименез? Вие сте били на дежурство.

— А вие кой сте?

— Джо Инглиш от статистиката.

— Имам много пациенти, господин Инглиш. — Сара се престори на замислена. — А, да, спомних си. Здраво момиченце. Някакъв проблем ли има?

— Сертификатът за раждане не е подаден заедно с формуляра. Жената вече има двама сина.

— Убедена съм, че го приложих. Ще трябва да проверите отново.

— Вчера цял ден го търсих. Със сигурност не е пристигал в службата.

— Вашата служба никога ли не допуска грешки? Не се ли губят документи?

— Много внимаваме, доктор Уилсън. Според сестрата на регистратурата госпожа Хименез е била изписана преди три дни. Винаги говорим първо със семейството, но не можем да ги открием в дома им. Съпругът не е ходил на работа, откакто се е родило бебето.

Глупав ход, Карлос, помисли си Сара.

— Не отговарям за пациентите след изписването им.

— Но отговаряте за подаването на съответните документи. Без валиден сертификат за раждане ще трябва да направя този случай приоритетен.

— Сигурна съм, че приложих сертификат. Вие сте в грешка. Това ли е всичко? Много съм заета.

Мъжът се взря в нея притеснително дълго.

— Засега, доктор Уилсън.

 

 

Независимо къде беше отишло семейство Хименез, Сара знаеше, че статистическата служба скоро ще ги открие. Нямаше кой знае колко места, на които да се скриеш.

Опита се да не мисли за тях. Направила бе всичко по силите си, за да им помогне. Сестра Пег беше права; трябваше да си върши работата. Работата й беше важна, а тя бе добър лекар. Това беше най-важното.

Събуди се посред нощ с чувството, че е сънувала нещо. Стана и отиде да нагледа Кейт. Убедена беше, че дъщеря й присъстваше в съня, макар и периферно; не беше главно действащо лице — по-скоро свидетел, едва ли не съдник. Сара приседна на крайчеца на леглото и се взря в спящото лице на дъщеря си. Момичето спеше дълбоко, с леко разтворени устни, а гърдите й се надигаха и спускаха от дълбокото дишане, което изпълваше въздуха с неповторимото й ухание. В Отечеството, преди Сара да я открие отново, именно уханието на Кейт й даваше сили да живее. Държала бе кичур от косата й в плик, скрит под дюшека, и всяка вечер го изваждаше и притискаше до лицето си. За Сара това беше един вид молитва — не се молеше Кейт да е жива, защото бе абсолютно убедена, че дъщеря й е мъртва, а се молеше където и да се намира духът й, да се чувства като у дома си.

— Всичко наред ли е?

Холис стоеше зад нея. Кейт се размърда, обърна се и отново притихна.

— Ела да си легнеш — прошепна той.

— Сутринта мога да поспя до късно. Втора смяна съм.

Холис не каза нищо.

— Добре — съгласи се накрая Сара.

Събуди се призори. Холис й каза да не става, но въпреки това тя стана; щеше да отиде в болницата чак след вечеря и сега искаше да заведе Кейт на училище. Замаяна беше от умора, но това не влияеше върху преценката й, дори избистряше мисълта й. На входа на училището прегърна силно дъщеря си. Струваше й се, че съвсем наскоро се налагаше да коленичи, за да стори това; сега главата на Кейт стигаше до гърдите й.

— Мамо?

Сара я бе държала в обятията си твърде дълго.

— Извинявай — каза тя и я пусна. Другите деца минаваха покрай тях. Сара осъзна какво изпитва. Щастие; от плещите й беше паднал товар. — Хайде, върви. Ще се видим довечера.

Регистрационната служба отваряше в девет часа. Сара седна да изчака на стълбите под шарената сянка на един дъб. Сутринта беше приятна; наоколо минаваха хора. Колко бързо може да се промени животът, помисли си тя.

Щом служителката отключи вратата, Сара стана и я последва вътре. Тя беше по-възрастна, с приятно, осеяно с бръчки лице и ред искрящо бели изкуствени зъби. Чак след като зае мястото си на гишето, погледна към Сара и се престори, че едва сега я забелязва.

— Какво обичате?

— Искам да прехвърля право на раждане.

Служителката наплюнчи пръсти, извади формуляр от шкаф с отделения, постави го на бюрото и потопи перодръжката в мастилото.

— Чие?

— Моето.

Писалката застина над хартията. Служителката вдигна загрижено очи.

— Изглеждаш млада, миличка. Сигурна ли си?

— Моля ви, не ме разпитвайте.

Сара изпрати формуляра в статистиката с прикачена бележка — Извинявайте, намерих формуляра! — и отиде в болницата. Денят мина неусетно; Холис все още беше буден, когато се прибра у дома. Изчака да си легнат, преди да му съобщи.

— Искам още едно дете.

Холис се надигна на лакти и се обърна към нея.

— Сара, говорили сме по въпроса. Добре знаеш, че не можем.

Тя го целуна нежно и се отдръпна, за да го погледне в очите.

— Всъщност това не е съвсем вярно.