Джъстин Кронин
Градът на огледалата (10)

Девет

Сградата на Капитолия, в която някога се помещавала Първа тексаска банка — името все още беше гравирано над входа — се намираше близо до училището. Във фоайето имаше табела, на която бяха изписани имената на отделните ведомства: Жилищна комисия, Здравеопазване, Селско стопанство и търговия, Печатарство. Кабинетът на Санчез се намираше на втория етаж. Питър изкачи стълбите до приемната, където зад бюро седеше офицер от Вътрешна сигурност с неестествено чиста униформа. Питър изведнъж се засрами от мърлявите си работни дрехи и чантата с инструменти в ръката си.

— Какво обичате?

— Идвам при президента Санчез. Имам уговорка.

— Име? — Офицерът сведе очи към бюрото; попълваше някакъв формуляр.

— Питър Джаксън.

Изражението на офицера се промени.

— Вие ли сте Джаксън?

Питър кимна.

— Да му се не види! — Мъжът го зяпна сконфузено. Питър скоро не се бе сблъсквал с подобна реакция. Но пък и напоследък рядко срещаше непознати хора. Всъщност изобщо не срещаше непознати.

— Бихте ли предали, че съм тук? — попита накрая Питър.

— Разбира се. — Офицерът скочи от стола си. — Един момент. Веднага ще им съобщя, че сте тук.

Местоимението „им“ му направи впечатление. Кой още щеше да присъства на срещата? А и защо изобщо го бяха повикали? След часове размишления върху бележката от президента не успя да измисли каква е причината. Може би Кейлъб беше прав и просто искаха да се върне в армията. В такъв случай разговорът щеше да е много кратък.

— Заповядайте, господин Джаксън.

Офицерът взе чантата с инструменти на Питър и го поведе по дългия коридор. Вратата на Санчез беше отворена. Тя стана от бюрото, когато Питър влезе: дребна жена с почти напълно побеляла коса, остри черти и твърд поглед. Срещу нея седеше мъж с къса четинеста брада. Изглеждаше му познат, но Питър не можеше да се сети откъде.

— Господин Джаксън, радвам се да ви видя. — Санчез заобиколи бюрото и му подаде ръка.

— Госпожо президент, за мен е чест.

— Моля ви, наричайте ме Вики. Това е Форд Чейс, началникът на кабинета ми.

— Мисля, че сме се срещали, господин Джаксън.

Сега Питър си спомни: Чейс участваше в разследването след разрушаването на Пътя на нефта. Споменът беше неприятен; Питър веднага беше изпитал силна неприязън към него. Недоверието му се засили от факта, че Чейс носеше вратовръзка — най-непонятния аксесоар на света.

— И, разбира се, познаваш генерал Апгар — каза Санчез.

Питър се обърна и видя от дивана да се изправя бившият му командир. Гунар беше остарял малко, късо подстриганата му коса беше прошарена, бръчките по челото бяха по-дълбоки. Малко шкембе опъваше копчетата на униформата му. Питър изпита силен порив да козирува, но се сдържа и му стисна ръка.

— Поздравления за повишението, сър. — Никой от служилите под командването му не се изненада, когато назначиха Апгар за генерал на армията след оттеглянето на Флийт.

— И до ден днешен съжалявам, че приех. Как е синът ти?

— Добре е, сър, благодаря, че попитахте.

— Ако исках да се обръщаш към мен със „сър“, нямаше да приема оставката ти. Между другото, за това съжалявам най-много след повишението ми. Трябваше да се постарая повече да те разубедя.

Питър харесваше Гунар; присъствието му действаше успокояващо.

— Така или иначе нямаше да успеете.

Санчез ги заведе до малък кът с диван и два кожени фотьойла около ниска масичка с каменен плот, върху който имаше хартия, навита на дълго руло. Чак сега Питър успя да огледа помещението: заемаща цяла стена етажерка с книги, прозорец без пердета, очукано бюро, отрупано с купчини документи. Зад него знамето на Тексас висеше от пилон — единственият церемониален предмет в стаята. Питър седна на единия от столовете срещу Санчез. Апгар и Чейс седнаха отстрани.

— Господин Джаксън, сигурна съм, че се чудите защо ви повиках — започна Санчез. — Искам да ви помоля за услуга. И за да ви дам малко контекст, ще ви покажа нещо. Форд?

Чейс разгъна рулото хартия и притисна четирите й краища, за да не се свиват. Топографска карта: Кървил се намираше в центъра с ясно обозначени стени и периметър. На запад покрай река Гуадалупе имаше три големи области, маркирани с щрихи и с обозначения: П31, П32, П33.

— С риск да прозвучи помпозно, това тук е бъдещето на Тексаската република — каза Санчез.

Чейс обясни:

— ПЗ е съкратено от Парцел за заселване.

— Тези райони са най-подходящи за преместване на част от населението, поне за начало. Има вода, плодородна почва и пасища. Ще действаме на етапи и ще избираме заселниците чрез жребий.

— Всички ще поискат да се махнат оттук — добави Чейс.

Питър вдигна очи от картата. Всички очакваха реакцията му.

— Не изглеждаш впечатлен — отбеляза Санчез.

Питър потърси подходящи думи.

— Предполагам, че… просто не очаквах този ден да настъпи.

— Войната свърши — каза Апгар. — От три години никой не е забелязвал вирал. За това се борих толкова време.

Санчез се приведе напред. Имаше нещо изключително привлекателно в нея, някаква неоспорима сила. Питър беше чувал слуховете — говореше се, че на младини е била голяма красавица с един куп ухажори — но съвсем друго бе лично да изпита чара й.

— Питър, делата ти ще се помнят вечно.

— Не бях сам.

— Знам. Героите са много. Съжалявам за приятелите ти. Загубата на капитан Донадио е тежка. А Ейми… — Санчез се замисли. — Ще бъда честна. Историите за нея… така и не съм сигурна на какво да вярвам. Дори сега не ги разбирам напълно. Знам обаче, че изобщо нямаше да водим този разговор, ако не бяхте ти и Ейми. А това те прави изключително важен. Може да се каже, че си неповторим. — Приковала го бе с поглед; имаше способността да те накара да се чувстваш, сякаш в стаята сте само двамата. — Кажи ми, харесва ли ти работата на строежа?

— Доволен съм.

— И така имаш възможност да прекарваш повече време със сина си.

Питър усети, че Санчез прилага някаква стратегия. Кимна.

— Аз нямам деца — продължи Санчез малко натъжено. — Част от цената, която плащам за позицията си. Но разбирам как се чувстваш. Затова веднага искам да отбележа, че съм взела това предвид и предложението ми няма да попречи по никакъв начин. Ще прекарваш достатъчно време с него, както правиш сега.

Питър познаваше кога някой говори полуистини, но, от друга страна, подходът на Санчез бе толкова добре обмислен, че нямаше как да не й се възхити.

— Добре.

— Питър, какво ще кажеш да станеш част от кабинета ми?

Мисълта бе толкова абсурдна, че Питър едва не се изсмя.

— Простете, госпожо президент…

— Моля те — прекъсна го тя с усмивка, — наричай ме Вики.

Питър трябваше да признае, че жената е изкусна.

— Идеята е толкова абсурдна, че дори не знам откъде да започна. За начало например аз не съм политик.

— Не ми трябва политик. Ти си лидер и хората го знаят. Прекалено ценен си, за да стоиш настрана. Не отваряме портите само за да освободим място, макар да е крайно наложително. Това представлява фундаментална промяна в начина ни на живот. Все още трябва да уточним много детайли, но през следващите деветдесет дни възнамерявам да отменя военното положение. Ще отзовем Експедиционния корпус от териториите, за да помага при разселването, и постепенно ще преминем към изцяло цивилно управление. Преходът ще е тежък, но е наложителен, а подходящият момент е сега.

— При цялото ми уважение, не виждам какво общо има това с мен.

— Всъщност ти си основна фигура в плана. Поне се надявам да бъдеш. Позицията, в която се намираш, е уникална. Военните те уважават. Народът те обича, особено хората от Айова. И това са само две от колоните на обществото ни. Третата е търговията. Тифти Ламонт е мъртъв, но приятелството ти с него ти дава достъп до главатаря им. Нямаме намерение да спираме дейността им; не бихме могли, дори да опитаме. Пороците са неразделна част от живота — грозна, но неизменна част. Познаваш Дънк Уитърс, нали?

Питър кимна.

— Срещали сме се.

— Ако източниците ми са достоверни, се познавате доста добре. Чувала съм историята с клетката. Интересна случка.

Говореше за първата среща на Питър с Тифти в подземния му комплекс на север от Сан Антонио. За забавление и заради тръпката ръководителите на търговията влизаха в ръкопашен бой с вирали, а останалите залагаха кой ще спечели. Дънк бе влязъл пръв в клетката и победи един дремльо сравнително лесно, след което дойде ред на Питър, който се изправи срещу истински драк, за да осигури на Тифти договор да ги придружи до Айова.

— Налагаше се.

Санчез се усмихна.

— Точно за това говоря. Ти си човек, който прави необходимото. Що се отнася до Дънк, той, за съжаление, не е и наполовина умен, колкото покойния Ламонт. Споразумението ни с Ламонт беше простичко. Той разполагаше с най-добре запазеното военно оборудване, което бяхме виждали от години. Без него нямаше как да въоръжим армията. Казахме му да държи под око най-опасните оръжия, да ни снабдява редовно с пушки и муниции, а в замяна ние не му пречехме да върти бизнеса си. Ламонт разбираше напълно духа на договорката, но се съмнявам че с Дънк ще е същото. Той е опортюнист и е неприятна личност.

— Защо тогава не го хвърлите в затвора?

Санчез сви рамене:

— Може и дотам да се стигне. Според генерал Апгар трябва да ги заловим всичките, да завземем бункера и залите за залагания и да сложим край веднъж завинаги. Но друг ще заеме мястото му още преди мастилото да е изсъхнало и няма да постигнем нищо. Тук става въпрос за търсене и предлагане. Има търсене — кой ще доставя стоките? Масите за комар, алкохола, проститутките? Не ми харесва, но поне ще си имаме работа с човек, когото познаваме.

— Значи искате да говоря с него.

— Да, след известно време. Важно е да имаме контрол върху търговията, както и пълната подкрепа на военните и цивилното население по време на прехода. Имаш уважението и на трите групи. Да му се не види, ако поискаш, вероятно можеш да заемеш и моя пост, макар да не го пожелавам и на най-големия си враг.

Питър имаше тревожното усещане, че вече се е съгласил на нещо. Той погледна към Апгар, чието изражение казваше: Повярвай ми, напълно те разбирам.

— Какво точно искате от мен?

— Засега искам да те назнача за съветник. За посредник, ако щеш. По-нататък може да ти измислим конкретна длъжност. При всички случаи обаче те искам пред погледите на всички. Хората трябва да чуват първо твоя глас. И ти обещавам, че всеки ден ще си у дома навреме за вечеря със сина си.

Изкушението беше голямо: край на дните под палещото слънце с чук в ръка. Но Питър бе уморен. Напуснала го беше някаква жизнена енергия. Достатъчно беше направил и сега искаше тих и спокоен живот. Искаше да води сина си на училище и след това да ходи на работа, вечер да го приспива и да прекарва осем прекрасни часа на съвсем различно място — на единственото място, където бе истински щастлив.

— Не.

Санчез се стъписа; не беше свикнала да й отказват толкова лаконично.

— Не?

— Това е отговорът ми.

— Несъмнено има нещо, което да те накара да размислиш.

— Поласкан съм, но не желая да се занимавам с тези проблеми. Съжалявам.

Санчез не изглеждаше ядосана, а само озадачена.

— Разбирам. — Чаровната усмивка се завърна на лицето й. — Длъжна бях да попитам.

Тя стана и всички се изправиха с нея. Сега дойде ред на Питър да се изненада; осъзна, че е очаквал да го увещава. На вратата Санчез му стисна ръка.

— Благодаря ти за отделеното време, Питър. Предложението ми остава в сила и се надявам, че ще размислиш. Би могъл да помогнеш много. Обещай ми, че ще си помислиш?

Реши, че поне за това може да се съгласи.

— Обещавам.

— Генерал Апгар ще те изпрати.

Значи това беше всичко. Питър малко се учуди и се замисли дали е взел правилното решение.

— Питър, още нещо — обади се Санчез.

Той се обърна на прага. Жената се бе върнала на бюрото.

— Забравих да попитам, на колко години е синът ти?

Въпросът изглеждаше безобиден.

— На десет.

— И се казва Кейлъб, нали?

Питър кимна.

— Прекрасна възраст. Животът е пред него. Като се замисли човек, правим всичко в името на децата, нали? Ние ще си отидем, но решенията, които вземем през следващите няколко месеца, ще определят в какъв свят ще живеят те. — Санчез се усмихна. — Помислете за това, господин Джаксън. Благодаря, че дойдохте.

Питър последва Гунар навън и някъде по средата на коридора го чу да се киска тихичко.

— Добра е, нали?

— Да — призна Питър. — Много е добра.