Ерин Уот
Пясъчен замък (7)

Глава 7
Рийд

Мига, в който минавам през входната врата, баща ми подава глава в салона и насочва пръст към мен.

— Налага се да дойдеш в кабинета ми. Веднага.

С Ела разменяме погледи, притеснени. Не е нужно да си ракетен инженер, та да се сетиш, че мълвата за сбиването ми с Ричмънд е стигнала до баща ми. По дяволите. Надявах се сам да му кажа.

— Да дойда ли с теб? — пита Ела и прави гримаса.

След секунда поклащам глава.

— Не. Качи се горе и пиши домашното си или нещо от сорта. Това тук няма да е забавно. — Тъй като тя се колебае, леко я побутвам. — Отивай. След малко ще дойда.

Изчаквам в салона, докато тя изчезне на горния етаж, после изпускам тягостната въздишка, заклещена в гърдите ми цял ден. Днес бе кошмар в училище, и то не само защото счупих носа на съотборник. Шушукането и погледите влязоха под кожата ми. Обикновено не давам и грош за това какво мислят съучениците ми за мен, но днес напрежението във въздуха бе направо задушаващо.

Всички се чудят дали аз съм убил Брук. Повечето вярват, че е така. Дори някои от съотборниците ми. Мамка му, понякога мисля, че може и Ела да мисли същото. Не го е казвала, но на обяд я хванах да се взира в мен, докато си мислеше, че не я гледам. Имаше онова особено изражение. Дори не мога да го опиша. Не точно съмнение, но опасение, може би. И искрица тъга.

Повтарях си, че просто е уплашена от всичко, което се случва, но част от мен се чуди дали тя се чуди. Може би ме гледа така, защото се опитва да разбере дали ходи с убиец.

— Рийд.

Острият тон на баща ми ме кара да се размърдам. Крача по коридора към кабинета му, а когато забелязвам Гриър зад командното бюро, гемиите ми потъват още повече. Баща ми седи на креслото до него.

— Какво не е наред? — питам на мига.

— И питаш? — Изражението на баща ми е мрачно и заплашително. — По-рано днес ми се обади директорът. Разказа ми всичко за детинското ти избухване в съблекалнята.

Наежвам се.

— Не е детинско избухване. Ричмънд говореше глупости за мама.

За първи път след споменаването на мама баща ми не омеква.

— Не ме интересува, ако ще да е обидил и самия Христос, не може да се биеш в училище, Рийд! Вече не, особено когато си на прага да те обвинят в убийство втора степен!

Срам и гняв ми натежават отвътре. Лицето на баща ми е зачервено, юмруците му са здраво стиснати отстрани, но през мъглата от ярост в очите му улавям нещо още по-лошо — разочарование.

Не си спомням кога за последен път ми е пукало дали баща ми е разочарован от мен, или не. Но… сега някак ми пука.

— Седни, Рийд — моли ме Гриър, чиято вярна златна писалка лежи на бележника му. — Трябва да обсъдим някои неща.

Колебливо отивам до едно от креслата и сядам.

— След малко ще говорим за сбиването. Първо трябва да ми обясниш защо твоето ДНК е открито под ноктите на Брук.

Залива ме ужас.

— Какво?

— Днес говорих с държавния обвинител и полицаите, които водят следствието. Изчаквали са да мине ДНК тестът, преди да ни съобщят подробности. Но сега резултатите са налице и, повярвай ми, нямаха търпение да ги споделят. Кожни клетки са открити в материала, събран изпод ноктите на Брук. ДНК-то съвпада с твоето. — Лицето на Гриър се вкаменява.

— Откъде са взели моя ДНК проба? — питам. — Не съм им давал.

— Имат я от предишния ти арест.

Свивам се. „Предишен арест“. Хич не звучи добре.

— Могат ли да направят това?

— Щом веднъж си в системата, там си завинаги. — Гриър рови из листовете, а баща ми все така да гледа мрачно. — Ще прегледаме отново онази нощ стъпка по стъпка, секунда по секунда. Не пропускай нищо. Ако си минал покрай бензиностанция, искам да знам. Какво прави, след като отиде да видиш Брук?

— Прибрах се вкъщи.

— Веднага?

— Да.

— Сигурен ли си? — Чертите на Гриър се изострят.

— Аз… мисля, че да — отвръщам и свъсвам вежди.

— Грешен отговор. Охранителната камера показва, че си пристигнал час след това.

— Пристигнал къде?

— Тук — сумти Гриър, изглежда изнервен. — Домът ти има камери, Рийд, или си забравил?

Поглеждам баща си, който кимва строго.

— Проверихме записите, докато беше на училище — пояснява той. — Камерите показват, че си се прибрал в десет вечерта.

— Цял час, след като си напуснал апартамента на О’Халоран — натъртва Гриър.

Сканирам мозъка си отново, опитвайки да си спомня онази нощ.

— Карах малко из града — изричам. — Още бях бесен заради разговора с Брук. Исках малко да се успокоя, преди да…

— Не — прекъсва ме татко.

— Какво не? — Ужасно съм объркан.

— Няма да казваш подобни неща, чуваш ли ме? Не може да споменаваш, дори пред нас, че онази нощ си бил в състояние, което е изисквало „успокоение“. Скарал си се с Брук, но не е било кой знае какво — отсича татко. — Бил си спокоен, когато си отишъл, и спокоен, когато си си тръгнал.

Гняв се надига у мен.

— Какво значение има дали съм карал из града час, три или десет? — бълвам. — Техните записи показват, че съм си тръгнал двайсет минути, след като съм пристигнал в апартамента. И какво, ако съм се прибрал вкъщи чак след час?

— Ще конфискуват охранителните записи. — Гриър предупреждава баща ми, сякаш нищо не съм казал. — Въпрос на време е.

— Пак питам, какво значение има? — настоявам аз.

Гриър сочи с писалката си към мен.

— Има значение, защото си излъгал. Ако излъжеш дори веднъж от свидетелското място, ще те разпънат на кръст.

— Свидетелско място? Ще трябва да свидетелствам? — Вихър от чувства ме връхлита и стомахът ми става на топка. Все си повтарях, че по време на разследването полицията ще открие истинския убиец, но, изглежда, смятат, че аз съм истинският убиец.

— Полицаите са забелязвали, че по време на разпита си опипвал кръста си и по тениската ти е имало кръв.

— Мамка му — измърморвам. Сякаш току-що някой уви въже около врата ми.

— Как се е случило това? — притиска ме Гриър.

— Не знам. Вероятно, докато съм карал? Или пък съм се пресегнал за нещо?

— И как точно се сдоби с тази рана?

Не е нужно да съм адвокат, та да знам, че следващото ми признание ще прозвучи зле.

— Наръгаха ме на доковете.

— И си бил там, заради…?

— Сбиване — мънкам под нос.

— Я пак?

— Бих се.

— Бил си се — повтаря той.

— Няма закон срещу сбиване. — Един от типовете на доковете е син на прокурор. Твърди, че ако всички участваме доброволно, не правим нищо нередно. Да искаш някой да те удари, не е престъпление.

Но, предполагам, е доказателство, че някой е склонен към насилие и вероятно към убийство.

— И не е било за пари? Има един Франклин Дойтмайър, познат като Дебелия Дюс, който твърди, че с Истън Роял залагат на футболни мачове. Искаш да ми кажеш, че никога не залага на твоите сбивания? — Гриър не изчаква лъжата ми. — Разпитахме Джъстин Марковиц и той сподели, че се разиграват много пари.

Струва ми се, че не се нуждае от отговор, и съм прав, понеже Гриър пердаши напред, сякаш е готов да даде последния аргумент, с който ще ме прати в затвора.

— Биеш се за пари. Защото така се чувстваш добре. Пратил си дете в болницата без основателна причина…

— Обиди майка ми. — Този път го прекъсвам.

— Като Ричмънд, чийто нос счупи днес? И той ли обиди майка ти?

— Да — отвръщам кратко.

— Ами Брук? И тя ли обиди майка ти?

— Какво говориш? — изръмжава баща ми.

— Доказвам, че синът ти има буен нрав — сопва се Гриър. — Дори само да въздъхнеш над гроба на майка му…

Баща ми потръпва.

— И той вече губи самообладание. — Гриър мята писалката си на бюрото и ме гледа свирепо. — На областния прокурор наистина му се нрави този случай. Не знам защо. Заринати са до уши с нерешени престъпления от търговията с наркотици, букмейкъри като Дебелия Дюс, които обикалят наоколо и взимат парите на децата, но този случай им допада, харесва им ти да си извършителят. Нашите детективи се поразровиха и попаднаха на слухове, че Дейна о’Халоран може да е имала връзка с областния прокурор Пат Меролт.

— По дяволите — ругае баща ми този път.

Въжето се затяга.

— Ще разпитват всеки от съучениците ти. Ако имаш разправии с някои от тях, по-добре веднага ми кажи.

— Трябваше да си един от най-добрите адвокати в щата — отсича баща ми сухо.

— Искаш от мен да сътворя чудо — озъбва се Гриър.

— Не — намесвам се. — Искаме да разкриеш истината. Макар и да не ми пука дали ще отнеса някоя и друга незаслужена плесница, определено ме вълнува дали ще вляза в затвора за нещо, което не съм извършил. Задник съм, спор няма. Но не удрям жени и със сигурност никога не бих убил жена.

Татко идва до мен и слага ръка на рамото ми.

— Ще спечелиш този случай, Гриър. Не ме интересува какво друго те чака на бюрото ти. Нищо друго не е от значение, докато Рийд се освободи от това.

„Или не знам какво те очаква“, подразбира се от тона му.

Гриър стисва устни, но не възразява. Просто става, прибира записките си и казва:

— Захващам се за работа.

— Какво да правим, докато тече разследването? — пита баща ми, когато изпраща Гриър до вратата.

Прикован съм в креслото, чудейки се как, по дяволите, животът ми се обърна така. Поглеждам ръцете си. Убил ли съм я? Сънувал ли съм, че съм си тръгнал от пентхауса? Да не би да имам някаква странна загуба на памет?

— Усмихвай се, дръж се естествено, сякаш не си виновен.

— Аз не съм виновен — повишавам тон.

Гриър спира насред коридора.

— Областният прокурор се нуждае от начин, мотиви и възможност, за да докаже престъплението. Брук е ударила главата си в камината доста силно, та да се прекъсне връзката между мозъка и гръбначния й стълб. Ти си едър и силен и обичаш да удряш хора. Имат те на запис в златния час. И вече имат мотив. О, ами Ела?

— Какво за нея? — питам и се сковавам.

— Стой далеч от нея — заповядва Гриър. — Тя е най-голямата ти слабост.