Ерин Уот
Пясъчен замък (31)

Глава 31
Ела

В петък вечер Стив ме закарва до имението на Роял и през цялото време мърмори.

— По мое време момчето караше до дома на момичето. Не ходеше до най-добрия си приятел да я вземе.

— Така е по-лесно, а не Уейд да кара чак до града заради мен — свивам рамене. Пък и наистина исках да зърна Рийд с костюм. Но му го спестявам.

Минаваме през портите на Роял и няма как да не се замисля какъв е животът ми сега и какъв бе, когато пристигнах. Преди няколко месеца правех стриптийз в долнопробния клуб „Деди Джи“. Днес седя в някаква безбожно скъпа кола, нося рокля, която според Вал струва повече от годишната такса в „Астор Парк“, и обувки, покрити с ценни кристали. Вал три пъти повтори името на създателя на кристалите, но така и не го запомних. Същинска Пепеляшка съм — с бална рокля и стъклени обувки. Не съм сигурна обаче дали в случая феята кръстница е Калъм, или Стив.

Стив обръща колата около фонтана към двора. Когато паркира, отварям вратата, но колата е толкова ниска, че ми е трудно да сляза от стотиците слоеве шифон.

— Почакай. Ще ти помогна — киска се Стив.

Вдига ме и ме оставя на десетсантиметровите ми токчета.

— Какво мислиш? — питам го и разпервам ръце.

— Изглеждаш прекрасно.

Усещам, че се изчервявам. Толкова нереално ми се струва, че това наистина е баща ми, който ме гледа възхитен.

Поема ръката ми и ми помага да се кача по широките стълби. Влизаме и веднага забелязвам Рийд, който слиза от втория етаж. Изглежда чудесно с черния костюм, та се налага да внимавам да не ми потекат лигите.

— Здравей, Рийд. Изглеждаш добре — поздравявам го приветливо, защото Стив стои до мен.

— Ти също — отвръща със същия безразличен тон. Но нажеженият му поглед говори друго.

— Ще съм в кабинета на Калъм — уведомява ни Стив. — Ела, викни ме, когато пристигне кавалерът ти.

Изчезва по коридора, което ме учудва, тъй като знам, че не обича да оставам сама с Рийд. И има причина за това. В същата секунда Рийд се навежда и ме целува по врата. Коленете ми омекват.

Притиска ме до стената и продължава да сипе целувки по местата, които удобно са разголени от сърцевидното деколте без презрамки. Ръцете ми потъват в материята на официалната му риза. С всяка изминала секунда ми иде да сваля дрехите му. За съжаление, ръмженето на двигател отвън прекъсва бляновете ми.

След бибиткането на клаксона Рийд колебливо вдига глава от гръдта им.

— Кавалерът ти пристигна.

— Без целувка по устата? — усмихвам се, опитвайки да си поема дъх.

— Не исках да размажа червилото ти — слага палец в ъгълчето на устата ми.

— Размазвай на воля — предлагам.

Ухилва се.

— Има още толкова места по тялото ти, които искам да докосна с устни. — Плъзва ръце по деколтето ми, където още е влажно от целувките му. Ахвам, когато дългият му пръст се пъхва под стегнатия корсаж и напипва зърното ми.

— Хей, да не се мляскаш с дамата ми? — казва Уейд, който се втурва през входната врата, без да почука.

Рийд въздъхва, изважда ръката си и отпуска пети на пода.

— Изразявам признателността си за невероятното тяло на приятелката ми.

Поемам си дълбок, успокояващ дъх. Добре че корсажът на роклята е плътен, та не личи колко развълнувано е тялото ми.

— Ако ще си ми кавалер, дано да си ми донесъл страхотен букет. Някой бе казал, че можеш да познаеш колко голям е членът на момче по цветята, които е купило.

Уейд спира на място и свежда очи към дългата бяла кутия в ръцете си.

— Наистина ли?

Рийд и Уейд се споглеждат стреснато, а аз едва не припадам от смях.

— Ти си една зла жена — Уейд крачи покрай мен, без да ми даде кутията.

По стълбите се чуват стъпки и всички се обръщаме. Истън и близнаците се появяват, изтупани с костюми.

Сойер кимва, забелязал мен и Уейд.

— Най-сетне. Да започваме с представлението. Трябва да вземем Лорън.

Тъкмо излизаме навън и Истън перва роклята ми, ухилен.

— Мислех, че ще избереш нещо впито и секси.

— Носила съм курвенски дрехи. Но никога не съм била облечена като принцеса — поклащам роклята, в която се влюбих в мига, в който я извадих от кутията. С разголени рамене съм адски привлекателна, но дори роклята да стигаше до врата ми и да беше с дълги ръкави, пак щях да харесвам разперената пола и слоевете шифон, които шумолят, като вървя.

— Винаги правиш обратното на това, което всички очакват — усмихва се Истън. — Момичетата ще умрат.

— Просто правя каквото искам. — Избрах роклята, не за да подразня някого от „Астор“. А просто защото е като извадена от сън и ако това ще е единственият зимен бал, на който ще съм с Рийд, макар да не е мой кавалер, пак искам да съм с най-красивата рокля на света.

— Няма значение. Ако беше с тясна рокля, щяха да ти викат курва, а сега ще те наричат друго, но аз ще се погрижа за теб, когато Рийд го няма.

Обещанието на Истън сгрява душата ми. Не че имам нужда някой да се грижи за мен, а понеже усещам, че е пораснал. В изблик на просветление осъзнавам, че се нуждае от някого, за когото да се грижи и да наглежда. Няма да съм този човек, но докато си намери, може да се пазим един друг.

— И аз ще се грижа за теб — заявявам.

— Имаме сделка.

Стискаме си ръцете.

Стив и Калъм излизат точно когато стигаме до двора.

— Тръгвате ли вече, деца? — пита Калъм.

— Ами да — отвръща Истън.

Уейд спира до бугатито на Стив. Гали капака, като внимава да не докосне стоманата.

— Май трябва да ни дадете да отидем с това, господин О’Халоран. Заради дъщеря ви.

— А ти спри да дишаш над автомобила ми за два милиона, господин Карлайл.

Пресвета Дево. Взирам се, зяпнала в баща си.

— Два милиона? — повтарям.

Всички мъже ме поглеждат, сякаш не съм в ред, та питам, но май те не са добре. Два милиона за кола? Тези хора имат страшно много пари.

— Струваше си да опитам — Уейд се ухилва, хуква към спортната си кола и ми отваря вратата. — Каляската ви е готова.

 

 

— Хей, слушай — казва Уейд петнайсет минути по-късно, когато се тътрим на дългата опашка от коли, чакащи да завият към кънтри клуба. — Искам да знаеш, че можеш да ме потърсиш, ако имаш проблеми.

— Какво имаш предвид? — мръщя се.

— Другият срок — пояснява. — Когато… Рийд го няма.

— Какви проблеми да имам? Например, ако свършат тампоните ми, ще имаш ли резервни в шкафчето?

Извръща се към мен.

— Рийд има тампони в шкафчето си?

— Не, тъпако, просто изказването ти е глупаво. Мога да се грижа за себе си. — Думите му обаче по особен начин ми напомнят за казаното от Истън и почвам да се съмнявам. — Рийд ли те накара да го направиш?

— Да направя кое? — гледа през прозореца.

— Не се прави на тъп.

— Добре, може би — отпуска рамене.

— Ще издава заповеди от килията си като шеф на мафията ли?

Свръхзакрилата на Рийд вероятно ще се разпростре още повече, когато не ме вижда всеки ден. Би следвало това да ме задушава и сигурно някои момичета биха се почувствали така, но за мен е успокояващо. Няма да допусна да контролира живота ми, но нямам нищо против жеста.

— Не знам. Може би. — Явно това не го притеснява. Намества се и ми хвърля лукав поглед. — Значи… брачни посещения?

— Какво ви става с тия брачни посещения? — въртя очи.

— Не знам — казва. — Звучи перверзно. — Зарейва поглед, вероятно унесен във фантазии за затворнически килии и секс-игри.

Не ми се ще точно сега да превърта порно в ума си и го питам:

— Като говорим за перверзно, какво става между теб и Вал?

Изпъва устни.

— Да не си глътна езика? — подмятам с насмешка, но устата му остава плътно затворена.

Би говорил за всичко освен за Вал, така ли? Много, много интересно.

— Хубаво, не ми казвай, но да знаеш, че Вал е невероятно момиче. Не си играй с нея. — Не го заплашвам, но ме познава добре и знае, че няма да му простя, ако я нарани.

— Това ли си мислиш? — избухва. — Че аз съм проблемът? Жени — смотолевя, а после мрънка нещо под нос, което не чувам.

Вдигам вежди, но той усилва музиката и аз зарязвам темата, защото избухването му ми стига.

Докато завием към „Бейвю Кънтри Клуб“, възвръща обичайното си чувство за хумор. Безгрижната му усмивка отново е на лицето му.

— Съжалявам, че ти се развиках. При нас с Вал е… сложно.

— Съжалявам, че си пъхам носа. Просто обичам Вал и искам да е щастлива.

— Ами аз? — прави се на обиден. — Не искаш ли и аз да съм щастлив?

— Разбира се — пресягам се и стисвам ръката му. — Искам всички да са щастливи.

— Дори Джордан?

— Особено тя. — Пристигаме пред входа на клуба. — Ако тя е щастлива, според мен по-малко ще тормози другите.

Пуфти неодобрително.

— Съмнявам се. Тя се храни от страха и нещастието на другите.

Портиерът отваря вратата; преценката на Уейд е потискащо точна. Май Джордан наистина е най-щастлива, когато всички около нея са нещастни.

— Бъди внимателен. Това е бебчето ми — обяснява Уейд на портиера и му подава ключовете. Потупва капака и ми намига. — Колите не са сложни като жените.

— Колата няма да ти идва на брачни посещения — контрирам го.

— Имаш право — хили се.

Не съм идвала в кънтри клуба и не знам как изглежда без украсата на „Астор Преп“ в синьо и златно. Но тази вечер е красиво. Широки ивици бял плат висят от средата на тавана към ъглите и помещението прилича на огромна луксозна шатра. Наред с белия плат са окачени и коледни лампички. Кръглите маси са покрити с бели покривки, а столовете са украсени с големи лъскави панделки в синьо и златно. Въпреки дългата редица коли отвън тук е учудващо празно.

— Къде са всички? — питам кавалера си.

— Ще видиш — отвръща той загадъчно и ме повежда към маса до входа.

Мъж и жена с черни костюми стават прави, когато стигаме.

— Добре дошли на зимния бал на „Астор Парк Преп“ — чурулика дамата. — Имената, моля?

— Уейд Карлайл и Ела… — спира и ме поглежда въпросително. — Роял? Харпър? О’Халоран?

— Имам Ела Харпър тук. — Жената ми подава копринена торбичка и малка бутилка със сайдер, върху която е изписано името ми.

— Какво е това? — питам.

Уейд грабва всичко и леко ме избутва, за да може двойката зад нас също да си вземе нещата. Прибира шишетата в единия си джоб, а торбичките — в другия.

— Дават ти чипове на стойност пет хиляди долара, за да играеш тук.

„Тук“ се оказва стая с игрални маси, покрити с филц, около които е тъпкано с хора, та имам чувството, че ще се задуша. Момичетата са облечени прелестно, повечето с рокли по тялото и цепки отстрани. Момчетата са с черни костюми. Като във филм.

— Иска ми се Вал да беше тук — прошепвам.

Мисля, че Уейд казва: „И на мен“, но не съм сигурна.

— Значи с чиповете може да играя на тези игри? — соча игралните маси. Опитвам се да отвлека вниманието и на двама ни от мисълта за липсващата ни приятелка.

— Да, и после наддаваш за разни работи.

Обикаляме наоколо. Има две маси — една, на която ученици играят покер, и друга, на която се играе блекджек.

— Какви работи?

— Пътувания, бижута, преживявания.

— Кой плаща за тях?

— Всичките са дарени. Но чиповете ги плаща родител или настойник, поне така мисля.

— Затова ли няма танци? — Навътре в помещението виждам маса, отрупана с чанти, хартиени пликове и кошници. Прилича на предметна лотария в зала за бинго, само че много по-изискана.

— Танците са в салона за вечеря.

Смътно си спомням малкия квадрат в средата между масите.

— Но мястото е твърде малко.

— Никой не танцува.

Ама, естествено. Кой ще иска да танцува, като може да залага?

— Кога е започнало всичко това?

— Вероятно преди десет години — Уейд плясва ръка в дланта на футболист, с когото се разминаваме. — Момчетата не танцували и вече никой не идвал, затова някой умник направил казиното. Бум, и момчетата се върнали в града.

Спираме пред една маса. Предметите са най-различни — от чанти до бижута и афиши, на които е написано: Аспен, Лас Вегас и Пуерто Валярта. Сигурно това са преживяванията, за които спомена Уейд.

— Нито едно нещо не струва пет хиляди — показвам му удебелените цифри в края на всеки лист с обяснения.

— Да, но трябва да спечелиш чипове и накрая кавалерът ти дава и своите.

— Това е сексистко — мърморя под нос.

Уейд пуфти.

— „Астор Преп“ не е особено просветено училище. Чак сега ли разбираш?

Чудя се дали заради това Вал не дойде. Освен за роклята се налага да харчиш пари за чипове на стойност пет хиляди долара, с които се купуват безполезни неща.

— Сигурно е гадно да си на стипендия.

— Не е нужно да играеш — свъсва вежди той.

Оглеждам помещението.

— Не виждам и Лиъм Хънтър. Май и той е стипендиант като Вал…

— Хм — отвръща Уейд и очите му се ококорват, понеже си дава сметка кои всъщност посещават благотворителните танци.

Цялата постановка вони на богаташчета, които държат настрани бедните, и така вълшебната мрежа над това място лека-полека се разпада.

Нетърпеливо поглеждам към вратата.

— Къде е Рийд? — Всичко е по-поносимо, когато е наоколо. Само че ако направи това, което е решил, дълго няма да е наоколо.

Опитвам се да не мисля за това.

Уейд свива рамене.

— Ще закъснее. Джордан обича грандиозното влизане.