Ерин Уот
Пясъчен замък (25)

Глава 25
Ела

Точно в седем от рецепцията ни звънят в апартамента на хотела да ни уведомят, че Уейд Карлайл е долу.

— Пуснете го да се качи — обявява Стив по телефона и оглежда тоалета, който съм избрала за „срещата“.

Спрях се на по-прилично облекло — тесни джинси и широк сив пуловер, черни ботуши без токчета. Косата ми е спусната и прихваната назад с две зелени шноли, за да не влиза в лицето ми. Много съм сладка.

— Изглеждаш добре — одобрява Стив.

— Благодаря — правя се на притеснена и си играя с края на пуловера. — Не съм сигурна за срещата.

— Ще се забавляваш — казва уверено. — Ще ти се отрази добре.

На вратата се чука и двамата се запътваме натам. Стив стига пръв, отваря. Там е Уейд с учтива усмивка на красивото си лице.

— Здравей — обръща се към баща ми. — Аз съм Уейд. Тук съм да взема Ела.

— Стив о’Халоран.

Двамата стискат ръце и забелязвам, че Стив е впечатлен от изрядния външен вид и мъжката му красота. Няколко минути си говорят за плейофите, после с Уейд потегляме, а Стив ми показва недотам дискретно вдигнати палци.

Щом влизаме в асансьора, завъртам очи.

— Толкова се старае да се държи като баща — въздишам.

— Той е баща — подсмихва се Уейд.

Докато се спускаме към лобито, се старая да стоя поне на метър от Уейд. По някаква тъпа причина се паникьосвам, че Стив може да има достъп до камерите в асансьора, та внимавам да не направя или изръся нещо странно.

Но когато сме в безопасност в мерцедеса на Уейд, мятам ръце около него.

— Толкова ти благодаря, че правиш това.

— Няма проблем — отвръща той. Усмивката му леко потрепва. — Говори ли с Вал?

Кимвам.

— Да, каза да й се обадиш, след като ме оставиш.

— Така ли? — лицето му грейва с надежда.

— Да — пресягам се и го потупвам по ръката. — Не прецаквай нещата, Карлайл. Вал е от добрите.

— Знам — въздиша той раздразнено. — Имам предвид, че преди да ти стане приятелка, съм я възприемал като бедната братовчедка на Джордан, разбираш ме.

— О, Боже — зяпвам. — Това е ужасно!

— Но е вярно. — Включва двигателя и потегляме. — Тя не беше на радара ми, преди да се преместиш в града и да се забиеш с Рийд. А после тя започна да сяда с нас на обяд и… — свива рамене. — Много е готина. И секси.

— Наистина ли я харесваш, или за теб е само игра?

— Харесвам я — уверява ме той — Наистина.

— Добре. Тогава повтарям — не прецаквай това.

После пътуването минава бързо. Уейд паркира на алеята у Роял, а аз вече съм топка от нерви. Излитам от мерцедеса още преди да е спрял и Уейд избухва в смях.

— Не съм виждал мацка, толкова нетърпелива да я огрее — казва и ме съпровожда по стълбите на двореца на Роял.

— Нямам търпение да видя приятеля си — отвръщам стеснително. — Няма нищо общо с огряването.

— Аха. Не спирай да си го повтаряш.

Входната врата се отваря широко точно когато стигаме до нея и внезапно се озовавам в ръцете на Рийд; заравя лице в шията ми.

Бързо се отдръпвам и притеснено надзъртам в салона.

— Калъм вкъщи ли е?

— Обади се да каже, че ще работи до късно — отвръща Рийд и пак ме притегля към себе си.

Устните ни се сливат, а целувката ни е толкова гореща, че може да затопли салона. Зад нас Уейд стене жално.

— Хора! Престанете! Не мога да повярвам, че аз го казвам, но си вземете стая.

Прихвам върху устните на Рийд и се обръщам към Уейд.

— Мислех, че си падаш по публичните прояви — закачам се.

— Тъй като никой от вас не ми позволява да се присъединя към играта, не ми е забавно — цупи се той.

— Благодаря, че ми помогна. — С една ръка все така около кръста ми, Рийд се пресяга със свободната, за да плесне дланта на Уейд.

— Всичко е наред. Ще се върна след няколко часа. Стига ли ви?

Не, но ще трябва да се примирим.

— Идеално — отвръщам. — Сега иди и се обади на Вал.

Уейд отдава чест приповдигнато и бързо излиза. Рийд заключва вратата и ме вдига на ръце.

— Къде отиваме? — питам и го прегръщам през врата.

— Реших, че може да гледаме филм с Истън. — Взима стъпалата по две наведнъж.

— Сериозно ли? — Гемиите ми потъват. Бях сигурна, че се виждаме, за да си прекараме приятно.

— Ами не — отвръща със смях. — Шегувах се.

Стигаме до площадката, но Рийд не спира пред стаята ми, а ме завлича в неговата. Там ме оставя. Чакам да ме докосне, да свали блузата ми, да свали тениската си, но нищо такова не се случва.

— Нещо не е наред ли? — оглеждам се неловко.

— Исках да поговоря с теб за случая. И… за други неща — признава. Преплита пръсти зад тила си и ме поглежда нещастно.

— Значи няма да се забавляваме? — питам, разочарована. Не че трябва непременно да правя секс с него, но когато съм в обятията му, лошото в живота ни не съществува. Оставаме само ние.

— Още не. — Опитва да се усмихне, но без особен резултат. Вероятно знае, че престорени усмивки не ми минават. — Седни.

В стаята на Рийд няма много мебели — легло колкото лодка, гардероб, малко канапе пред огромния телевизор. Пльосвам дупе на леглото, мечтаейки да се заровя под завивките, докато всичко това отмине.

— Пристигнаха резултатите от теста за бащинство на бебето на Брук — започва той.

Сърцето ми спира. О, не. Мрачният му поглед ми подсказва, че новините не са добри, и просто ми прилошава. Няма начин бебето да е негово…

— Детето е на баща ми — довършва.

— Какво? Наистина ли? — Връхлита ме спокойствие и в същото време страх.

Кимва.

— Явно вазектомията не е била успешна.

— Това възможно ли е?

— В редки случаи, да — пъхва ръце в джобовете си. — Както и да е, баща ми го понесе тежко. Не искаше да е с Брук, но щеше да й помага за детето. Мисля, че скърби за бебето, след като знае, че е негово.

— Толкова ми е жал за него. — Слагам ръка на сърцето си. — Горкият човек.

— И на мен. Тъжното е, че няма значение кой е бащата, защото Брук заплашваше мен и пак аз съм единственият с мотив. И единственият, заснет как влиза в пентхауса онази вечер.

Прехапвам устни.

— Кога дойде резултатът?

— Вчера.

— И си мълча досега? — свъсвам вежди.

— Изчаквах баща си. Още не е казал на Ийст и близнаците. Обясних ти, някак не е на себе си. Но трябваше да ти кажа. Обещах ти да не пазя повече тайни, помниш ли?

Буца застава на гърлото ми.

— Цял ден ме отбягваше в училище — обвинявам го аз.

— Да — въздъхва той. — Знам. Съжалявам. Просто се чудех как да ти съобщя за… другото.

— Кое друго? — Подозрение пълзи по гърба ми.

— Процесът е насрочен за май — съобщава той.

— Това е след шест месеца! — Ставам на крака.

— Гриър ми разясни, че по конституция имам право на бърз процес — усмихва се безрадостно.

— Кажи ми, че момчетата на Калъм са намерили нещо. Намериха мен, за бога. — Стомахът ми се свива.

— Нищо. — В изражението на Рийд няма надежда. — Върнаха се с празни ръце. — Прави пауза. — Според Гриър може и да загубя.

Вече мразя изреченията, започващи с „Гриър“.

— И сега какво? — Горещи сълзи напират в очите ми, затова съм приковала поглед в килима. Не искам да прибавя собствените си терзания към мъката, която долавям в гласа му.

— Иска да пледирам виновен.

Не сдържам болезнения си стон.

— Не.

— Присъдата е двайсет години, но държавният обвинител ще препоръча десет. Но понеже затворите са пренаселени, Гриър смята, че може да изляза и след пет. Мисля, че трябва да…

Втурвам се към него и слагам ръка на устата му. Не искам да го изрича. Ако каже, че ще приеме споразумението, че ще ме остави, няма да успея да го разубедя. Затова притеглям главата му, допирам устни до неговите, запушвайки устата му по единствения начин, който знам.

Разтваря устни и тутакси го атакувам — с език, с ръце, с всичко.

— Ела, спри — изстенва до устните ми. Ала единствената слабост на Рийд, ако въобще има, съм аз и безпощадно се възползвам от нея.

Ръцете ми са на панталона му. Заставам на колене и поемам члена му с уста. Взирам се в него, предизвиквайки го да ме спре.

Не го прави. Тласка навътре, стене, вдига ме и ме мята на леглото.

Открива ме желаеща и нуждаеща се от него.

— Това ли искаш? — ръмжи.

— Да — отвръщам свирепо, обвивам крака около кръста му. — Покажи ми колко ме обичаш.

Сласт пламва в очите му. Може да е искал да говорим, но сега всичко е забравено.

Когато миг по-късно влиза в мен, очаквам удоволствието да измести тъгата, но болката не изчезва. Изпълнила е сърцето ми и дори успокояващата тежест на силното му тяло върху мен не може да я прогони.

Прави любов с мен по свиреп, безумен начин, сякаш за последен път сме заедно. Буквално ме е приковал. Изпълва ме дълбоко и ме оставя без дъх. Но и аз се държа дивашки. Забивам нокти в раменете му, краката ми са около хълбоците му. Малка част от мозъка ми, тази, която в момента е на власт, вярва, че ако го обичам достатъчно много и дълго, ще го задържа завинаги.

И когато ме пронизва светкавица и блаженството най-сетне надделява над болката, забравям яда си и оставям приятното чувство да ме разтърси.

Когато се приземявам от небесата, потна, но не и заситена, протягам ръце към него; искам да остана в тези емоционални висини, където съществуваме само аз и Рийд. Но за разлика от онази нощ, той се отдръпва.

— Ела — заговаря нежно и плъзва ръка по блузата ми, която така и не си направихме труда да свалим. — Нищо няма да решим, като правим секс.

— Извинявай, че искам да съм близо до теб — сопвам се, жегната от думите му.

— Ела…

Сядам, с ясното съзнание, че съм гола от кръста надолу. Пресягам се под леглото, грабвам джинсите си и ги обувам.

— Все пак, като толкова нямаш търпение да те тикнат в затвора за двайсет години, не може ли да си получа секса, дето ми се полага сега? После ще ме топлят само спомените.

— Ще ме чакаш? — Рийд прехапва устна.

— Естествено — гледам го тъпо. — Че какво друго да правя?

Тогава ми светва. Не е обмислил изцяло нещата. Не е преценил последиците от пледирането виновен. Окуражена, решавам да го притисна.

— Точно така. Ще бъдем разделени двайсет години.

— Пет — поправя ме разсеяно.

— Пет, ако сме късметлии. Пет, ако затворническата система, или който там е начело, прецени, че заслужаваш да те пуснат. Спомена, че присъдата е двайсет години. Ще съм почти на четиридесет, когато излезеш.

Рийд е първият човек, когото наистина обичам, освен майка ми. Преди да се запозная с него, в плановете ми за бъдещето не присъстваше мъж. От опита ми с гаджетата на мама реших, че сама ще ми е по-добре. А сега не мога да си представя бъдеще без Рийд. Ала пътят пред нас е потискащ, а смазващата самота, с която живеех след смъртта на майка ми, витае над мен.

Ако загубя и Рийд, не знам как ще го понеса.

Борейки се с пристъпа на паника, коленича на леглото до него.

— Да тръгваме. Веднага. Ще вземем раницата ми и ще се махнем оттук.

— Не мога — очите му се изпълват с разочарование. — Обичам те, Ела, но вече ти обясних — бягството няма да заличи това. Ще стане още по-зле, ако изчезна. Никога повече няма да видим семейството ми. Непрекъснато ще се тревожим, че може да ни хванат. Обичам те — повтаря, — но не можем да избягаме.