Ерин Уот
Пясъчен замък (21)

Глава 21
Ела

Дори като загрявам с момичетата, очаквам някой да ме нападне от засада. Хвърлям бдителен поглед към Джордан след всяко упражнение, но тя е съсредоточена върху собствените си разтягания. Може би наистина? Тоест, цяла седмица репетирах с тези момичета и не забелязах нищо, което да подсказва, че са намислили нещо. Моля се, докато се премятам, да не ме залеят със свинска кръв.

С Хейли отиваме към пейката да пием вода.

— Около стотина момичета те зяпат — прошепва ми тя.

Мръщя се и проследявам погледа й. Наистина има доста женски очи върху мен. Мъжки — също, заради късите гащи и късата тениска, с които съм облечена. Но момичетата не ме заглеждат, а ме гледат със завист?

Отначало не разбирам защо, но после минавам край няколко момичета с тениски на отбора, които седят на първите редове, и пъзелът започва да се подрежда.

— Това е гаджето му — съска една достатъчно силно, за да чуя.

— Много е красива — прошепва приятелката й, но ми се струва искрена, а не заядлива.

— По-скоро е късметлийка — отвръща първата. — Умирам да изляза на среща с Рийд Роял.

Това е заради Рийд? Леле. Явно момичето в автобуса бе право — лошите момчета наистина са много харесвани. Поглеждам към пейката на отбора гост, където Рийд седи с Истън, а после към публиката. Разбирам, че тълпа момичета гледат жадно Рийд.

Джордан се промъква до мен.

— Стига си чукала с поглед гаджето си — мърмори. — Скоро излизаме.

— Почти съм сигурна, че всяка мацка на стадиона прави същото — поглеждам я. — Май всички мечтаят да се натискат с убиец.

Смъртния ми враг пръхти развеселено, а после се плясва по устата, сякаш осъзнала какво е сторила. Аз също съм изненадана, тъй като с Джордан не сме приятели, които си разменят шеги. Всъщност изобщо не сме приятели.

Нетоксичното общуване сигурно е уплашило Джордан, понеже започва да ми се зъби.

— Гащетата ти са се вдигнали. Виждам половината ти задник. Би ли се оправила, ако обичаш?

Старая се да не се изхиля, гледайки я как изчезва, защото и двете знаем, че двойно залепващата се лента на дупето ми означава, че шортите ми не са мръднали и сантиметър. Може би греша, като я обиждам и дразня, трябва просто да съм мила с нея. Това ще я побърка.

Поглеждам отново към пейките, за да открия Вал. Забелязвам я няколко реда зад нашия отбор и й махвам весело.

— Успех — изкрещява тя и също ми махва.

Засмяна до уши, се присъединявам към отбора и пружинирам на пръсти, за да се подготвя психически за танца. Знам го наизуст, но да се надяваме, че няма да забравя стъпките, когато застана в центъра на прожекторите.

Тъй като това са първите плейофи, шоуто преди мача е ужасно ексцентрично. Има представление с барабани, високи колони бълват огън от двете страни на игрището, последвани от кратки фойерверки. Мажоретките на „Гибсън Хай“ клатят задници и кършат бедра, а момчетата стават на крака и започнат да им подсвиркват и подвикват. След това е наш ред. С момичетата изтичваме на терена. Зървам Рийд, докато заемам позиция до Хейли.

Вдига ми палци, отвръщам с широка усмивка.

Пускат музиката и започваме.

Мигът, в който ритъмът се влива във вените ми, притеснението ми се изпарява. Заковавам всяко завъртане и всяка стъпка. Убийствена съм на кратката част с премятанията, които правя рамо до рамо с Хейли. Адреналин бушува в мен, сърцето ми ще хвръкне от вълнение, когато публиката посреща с възторжени викове бързия ни танц. Движим се прецизно и щом приключваме, всички стават на крака.

Сега разбирам защо „Астор Парк“ е спечелил онези национални шампионати. Тези момичета наистина са талантливи. И макар това да бе само причина да отида на мача, не мога да кривя душата си — горда съм, че бях част от спектакъла.

Дори Джордан е в приповдигнато настроение. Лицето й сияе, докато прегръща и поздравява съотборничките си, включително и мен. Плясваме си ръцете и знам, че е искрено. Вероятно адът е замръзнал.

Всички мисли за убийства, присъди и затвори са забравени. Никой, изглежда, не се притеснява за това.

Излизаме от игрището, следва обсъждане между реферите и треньорите, мятат монета и играта започва. Пръв напада отборът на „Райдърс“. Следя с поглед Уейд, който тича към терена. Той е висок, но с униформата и шлема изглежда още по-голям.

В първата игра той подава къс пас на играч с името „Блекуд“ на тениската. Блекуд хваща топката, но следва дълга, скучна пауза, защото реферите се опитват да решат дали е преодолял достатъчно метри за нов сет от четири дауна. Хейли ми помогна с терминологията в автобуса, понеже разбра колко малко знам за този спорт. Някакъв човечец изтичва и мери разстоянието от топката до линията, вдига ръце и дава сигнал, който не разбирам. С Хейли не обсъдихме сигналите с ръце.

Феновете на „Астор Парк“ се радват одобрително. А аз съм от цялото мотаене, за да разберат дали нашите момчета са изминали няколко мизерни метра. Оглеждам страничните линии и откривам Рийд. Или поне си мисля, че е той. Двама играча имат РОЯЛ на екипа си и са един до друг; може пък да гледам влюбено задника на Истън вместо на Рийд. Завърта глава и виждам профила му. Супер, Рийд е.

Дъвче протектора си за уста и сякаш усетил, че го гледам, рязко извръща глава. Изплюва протектора и ми се ухилва. Това е предизвикателна, интимна усмивка, запазена само за мен.

Вълнението, което се носи на стадиона, се засилва, когато „Гибсън“ изравняват точно преди полувремето. В контраатака Рийд и Истън повалят куотърбека на „Гибсън“ и момчето изпуска топката. Някой от защитата на „Астор Парк“ тутакси я грабва и отбелязва тъчдаун.

Феновете на „Астор Парк“ направо откачат. Феновете на домакините освиркват така силно, та чак пейките се тресат. Някой от момчетата в „Гибсън“ започват да крещят „Убиец, убиец“, но ръководителите бързо ги усмиряват. Изглежда, вербалното насилие още повече нахъсва отбора на „Астор Парк“.

В края на краищата „Райдърс“ печелят мача, което означава, че се придвижват към следващия кръг на плейофите. Подсмихвам се, когато треньорът Луис плясва футболистите по дупетата след победата. Футболът е странно нещо.

Двата отбора се подреждат в две редици и се здрависват. Няколко от играчите от противниковия отбор не се здрависват с Рийд. За секунда се чудя дали ще настане бой, но на него май не му пука. В мига, в който приключват, Истън хуква към мен. Вдига ме във въздуха, занася ме до игрището и започва да ме върти.

— Видя ли онова поваляне във второто полувреме? — възкликва.

Извивам глава към Вал, която бързо слиза по стъпалата и идва към нас.

— Изчакай Вал! — карам му се, но той ме повлича по страничните линии и не ме пуска чак до входа на тунела, който води към съблекалните.

Там е Рийд, с шлем в ръка; косата му лепне от пот.

— Хареса ли ти играта? — пита ме, преди да наведе глава и да ме целуне.

Вал най-сетне ни настига и двамата с Истън издават звуци като при повръщане, когато целувката на Рийд не спира.

— Хайде де, хора, точно тук сме — обявява Вал. — Роял, престани да мляскаш най-добрата ми приятелка и да тръгваме към хотела най-сетне.

Освобождавам се от целувката.

— Не си карала? — питам я.

— Десет минути пеша е дотук — поклаща глава тя. — Пък и предположих, че наоколо няма да има места за паркиране.

— Не искам да ходите сами до хотела. — Рийд ме гледа строго. — Изчакайте ни пред стадиона и ще идем заедно.

— Да, сър — отвръщам и отдавам чест.

Устните му отново откриват моите. Този път има нещо различно в целувката. Наситена е с обещание. Отдръпва се и виждам в сините му очи познат блясък. Далече сме от имението на Роял. Няма вероятност Калъм или Стив, или който и да било да ни прекъсне. Каквито и намерения да е имал Рийд да се пази, докато приключи разследването, са останали в Бейвю. Има само една причина да вляза в отбора на Джордан — не е за да се гушкаме.

И двамата знаем какво ще се случи тази вечер.

 

 

С Рийд тръгваме към хотела, с нас идват и Истън и Вал… и Уейд. Няма нужда да споменавам, че Вал никак не е щастлива от развоя на събитията.

Още щом стигаме паркинга, тя се изтъпанчва и скръства ръце.

— Той защо е тук? — укорителният й поглед е насочен като лазер към мен. — Обеща, че ще бъдат само Рийд и Истън.

— Не знаех — вдигам ръце в защита.

Уейд изглежда необичайно огорчен. Винаги съм смятала, че нищо не трогва това момче, но откритото недоволство на Вал от присъствието явно го натъжава.

— Стига де, Вал — проговаря той дрезгаво. — Не бъди такава.

Тя прехапва устни.

— Моля те — добавя. — Не може ли просто да идем някъде и да поговорим?

— Така или иначе, ще останеш с нас — чурулика Истън. — Защо вие двамата не сключите примирие, преди да е започнал пижаменият купон.

— Няма да спиш при мен? — обръщам се към Вал, изненадана.

Искрица хумор проблясва в мрачното й изражение.

— Не ти ли казах? С Рийд се споразумяхме. Съгласих се да нощувам при Истън.

Поглеждам подозрително Рийд, а после и Вал. Кога са решили това?

Смехът изчезва от лицето на Вал и то отново посърва.

— Не съм се съгласявала да остана с него.

— Вал… — започва Уейд тъжно.

— Уейд — имитира го тя.

Истън въздиша тежко.

— Добре, писна ми от тая кавга между влюбени. Отивам в бара на хотела, докато се разберете — казва и се ухилва на Вал. — И ако решите, че искате да бъдете насаме, ми пишете и ще си взема друга стая.

После бавно влиза в хотела и ни оставя на паркинга.

— Вал? — подканвам я.

Дълго се чуди. После въздиша.

— Ами хубаво. Ще говоря с него — обръща се по-скоро към мен, отколкото към Уейд, който направо засилва. — Но трябва първо да взема чантата си.

Качваме се на третия етаж и отварям вратата с картата. Вал влиза да вземе багажа си; тримата висим на прага. Уейд решава да ми даде съвет, който не съм искала.

— Погрижи се момчето да не икономисва от любовната игра. Важно е. Девственото ти тяло ще се отпусне на мига.

— Казал си му, че съм девствена? — завъртам се светкавично към Рийд.

— Не, Ийст го направи — Уейд отвръща вместо него. Шибаният Истън. Това момче изобщо не може да държи устата си затворена.

— Също така, не откачай, ако не получиш оргазъм първия път — добавя важно. — Ще бъдеш доста напрегната и притеснена. Пък и Рийд няма да издържи повече от двайсет секунди…

— Уейд — предупреждава го Рийд ядно.

— Остави ги на мира — казва Вал и нарамва чантата. — Трябва да се притесняваш за собствената ти техника. От това, което видях в онова хранилище в училище, трябва доста да поработиш.

Слага ръка на сърцето си, сякаш го е пронизала със стрела.

— Как смееш, Карингтън. Аз съм модерният Ромео.

— Ромео умира — отвръща лаконично Вал.

Опитвам да не се усмихвам, гледайки как изчезват към стълбището. На Уейд му предстои тежка вечер. Вал очевидно не смята да го улеснява.

С Рийд си разменяме усмивки и влизаме в стаята. Той се настанява на леглото и ме приканва да седна до него.

Топка от нерви трепти в стомаха ми.

— Ами… — преглъщам мъчително. — Ще ми дадеш ли секунда?

Втурвам се към банята, преди да е отговорил. Щом оставам сама, се взирам в отражението си в огледалото — лицето ми е алено. Чувствам се тъпо. Искам да кажа, с Рийд и друг път сме правили разни неща. Не би трябвало да съм притеснена, но е така.

Поемам дълбоко въздух, взимам плика, скрит под мивката, за да се погрижа за външния си вид. Оправям косата си. Намествам презрамките на сутиена, така че да са идеално изправени. Поглеждам отново в огледалото — не мога да отрека, страшно съм секси.

Рийд е съгласен, тъй като въздиша, след като излизам от банята.

— По дяволите, бейби.

— Реших да се преоблека в нещо малко по-неудобно — обяснявам шеговито.

Почти се задавя от смях. Свалил е тениската и сега застава прав, гол до кръста и невероятно красив.

— Харесва ли ти? — питам свенливо.

— Много повече.

Тръгва към мен като гладно животно, сините му очи тършуват из цялото ми тяло и всеки сантиметър от мен става все по-жарък и копнеещ. Приближава се, толкова е висок. Силни ръце ме издърпват. Устните му откриват шията ми.

— За твое сведение — прошепва срещу пламналата ми плът, — не трябва да се гласиш специално за мен. Красива си независимо с какво си облечена. — Изправя глава и ми пуска лукава усмивка. — Още по-красива си, когато не носиш нищо.

— Не разваляй всичко — скастрям го. — Твърде притеснена съм. Имам нужда да се чувствам хубава.

— Ти си хубава. И няма защо да си притеснена. Няма да правим нещо, което не искаш.

— Отказваш ли се?

— И дума да не става. — Плъзва ръка по ребрата ми и спира на талията ми. — Никой и нищо не може да ме спре.

Толкова много желая това, че едва дишам. Никога не съм обмисляла как ще бъде първият път. Не съм си представяла розови листенца и свещи. Нито че ще е с някого, когото обичам, ако трябва да съм честна.

— Добре. Защото не искам да чакам и минута повече — заявявам.

— Легни — гласът му е дрезгав; побутва ме към леглото.

Без да продумам, се изпъвам по гръб и слагам глава на възглавницата.

Той застава до леглото. Събува панталона си.

Дробовете ми отказват да работят, когато Рийд се плъзва до мен. Свежда устните си до моите, първо ме целува нежно, а след като ги разтварям, става по-настойчив.

Твърдият му член опира в бедрото ми, а мелодията на сластта, която цяла седмица звучеше отсечено на заден фон, когато си представях тази нощ, сега мощно тупти в главата ми. Проследява с език устните ми, шепне в лицето ми. Ръцете му се реят по тялото ми, картографират с еднакъв интерес и падините, и възвишенията.

Ток ме разтърсва, когато слага палец на зърното ми; наслада облива тялото ми от целувката му зад ухото ми.

Натискаме се, струва ми се, е часове, докато и двамата оставаме без дъх и болезнено възбудени.

Внезапно Рийд отделя устни от моите.

— Обичам те — мълви.

— И аз те обичам. — Отново притискам устни в неговите и разговорът спира. Сърцето ми бие лудо. Неговото също. Ръцете му треперят, когато бавно се спускат надолу.

Досадно е, защото не ми дава да го докосвам. Щом понеча, избутва ръцете ми.

— Само за теб е — прошепва след третия ми опит да го награбя. — Затвори очи и му се наслади.

Божичко, така е. Наслаждавам се на всяка мъчителна секунда. Не след дълго чисто новото ми бельо е махнато. Не мога да мисля за нищо друго, освен за усещанията, които той буди у мен. И друг път ме е докосвал там, със същата интимност, но тази вечер е различно. Това е началото на нещо, не краят. Всеки негов допир, всяко докосване на устните му върху кожата ми е обещание, че ще последват и други. И нямам търпение.

Два твърди пръста се спускат надолу и влизат в мен; удоволствието светкавично ме връхлита и изстенвам. Усещането ме разтърсва отвътре навън. Устните му посрещат моите, поглъщат скимтенето ми, милват ме, докато достигна до края. Извивам гръб, за да посрещна пръстите му, улавя вълната заедно с мен, докато се треса върху леглото.

Дори не ми оставя време да се съвзема. Още треперя, когато всичко започва отначало. Този път се плъзва между краката ми и с устни ме праща във висините. Ближе, целува и дразни и вече нямам сили. Твърде много е, твърде хубаво. Но недостатъчно.

Недоволно пъшкане изсвистява.

— Рийд — моля го, стиснала здраво широките му рамене, за да го изтегля нагоре.

Тежестта от тялото му ме приковава към леглото.

— Готова ли си? — пита. — Наистина готова?

Кимвам безмълвно.

Оставя ме за малко, за да прерови джоба на джинсите си. Връща се с презерватив.

Сърцето ми спира.

— Добре ли си?

Дълбокият му глас е като меко одеяло.

— Добре съм — отвръщам и протягам ръце към него. — Обичам те.

— И аз те обичам — прошепва той и ме целува, когато прониква в мен.

И двамата издаваме сподавени звуци, защото мястото е ужасно тясно. Изпитвам болка и странно усещане на празнота.

— Ела — въздиша, сякаш него го боли.

Колебае се и аз забивам нокти в раменете му, за да го подканя.

— Добре съм. Всичко е наред.

— Може да те заболи за секунда.

Изтласква ханша си напред. Болката ме стряска, макар да я очаквам. Рийд спира рязко, очите му внимателно ме изучават. Пот избива на челото му и ръцете му треперят от напрежение, докато тялото ми приеме блаженото нашествие.

Изчакваме болката да отслабне, чувството на празнота да изчезне и остане само невероятното усещане за пълнота. Вдигам ханша си и той изстенва.

— Толкова е приятно — изрича сподавено.

Наистина е така. После започва да се движи и става още по-хубаво. Усещам лека болка само когато го изкарва и инстинктивно обвивам крака около него. И двамата изстенваме в унисон. Движи се по-бързо. Мускулите на гърба му се свиват под дланите ми, когато го вкарва, отново и отново.

Прошепва колко много ме обича. Сграбчвам го с две ръце и си поемам дъх с всеки тласък и с всяко отстъпление.

Знае точно от какво се нуждая. Леко се надига от мен, пъхва ръка между краката ми и натиска мястото, което копнее за него. Секундата, в която го прави, се възпламенявам.

Нищо не съществува. Нищо, освен Рийд и начинът, по който ме кара да се чувствам.

— Боже, Ела — грубият му глас едва се промъква през блаженото сияние, което ме обгръща.

Последен тласък и той трепери над мен, устните му са притиснати в моите, телата ни са споени.

След цяла вечност сърцето ми възвръща нормалния си ритъм. Дотогава Рийд вече се е отдръпнал и се е погрижил за презерватива. Връща се и ме притегля към гърдите си. И той диша тежко. Когато най-сетне усещам крайниците силни да издържат тежестта ми, се подпирам на лакът и се усмихвам на чистата наслада, изписана на лицето му.

— Добре ли беше? — закачам се.

Пуфти.

— Трябва да махнеш думата „добре“ от речника си, скъпа. Това беше…

— Съвършено — прошепвам щастливо.

— Съвършено — съгласява се той и ме прегръща по-силно.

— Може ли да го направим пак? — питам, обнадеждена.

— Да не би да създадох чудовище? — Смехът му гъделичка лицето ми.

— Май да.

Смеем се, той ме целува пак, но не започваме нищо. За кратко само се целуваме, а после се гушкаме; Рийд си играе с косата ми, а аз галя гърдите му.

— Беше невероятна — насърчава ме той.

— Като за девственица?

— Не — сумти. — Това бе повече от невероятно. Говорех за танците. Не можех да сваля поглед от теб.

— Беше забавно — признавам. — По-забавно, отколкото предполагах.

— Смяташ ли да останеш в отбора? Тоест, ако можеш да изтърпиш да си близо до Джордан, може би трябва да останеш. Изглеждаше толкова щастлива, там, под прожекторите.

— Бях щастлива — хапя долната си устна. — Танцуването е… тръпка. Най-любимото ми нещо на света. Винаги съм… — спирам малко засрамена да споделя глупавите си надежди.

— Винаги си какво? — подканва ме.

Въздъхвам.

— Винаги съм си мечтала един ден да ходя на истински уроци. Да получа истинско обучение.

— Има колежи по изкуствата. Трябва да опиташ в някой — предлага Рийд.

— Наистина ли? — Отново се подпирам на лакът.

— Определено. Толкова си талантлива, Ела. Имаш дарба и не си струва да я похабиш.

Топлина се спуска като панделки в стомаха ми. Освен майка ми, никой друг не ми е казвал, че имам талант.

— Може би ще го направя — продумвам през насъбралите се в гърлото ми чувства. После го целувам и питам: — Ами ти?

— Какво аз?

— Каква е мечтата ти?

— В момента? Мечтата ми е да не вляза в затвора. — Лицето му посърва.

И спокойствието в стаята се превръща в напрежение. Мамка му. Не трябваше да питам. В този единствен идеален момент съвсем забравих за смъртта на Брук и полицейското разследване и че бъдещето на Рийд е несигурно.

— Съжалявам — прошепвам. — Забравих.

— Да, и аз — отвръща и плъзва огромната си длан по хълбока ми. — Ако над мен не тегнеха обвинения… бих искал да работя в „Атлантик Авиейшън“.

— Сериозно ли? — зяпвам от почуда.

Стеснителност проблясва в очите му.

— Да не си посмяла да кажеш на баща ми — нарежда. — Сигурно банкет ще вдигне.

— Знаеш ли, няма нищо лошо, ако угодиш на Калъм — казвам. — Стига на теб да ти е приятно, иначе на кого му пука? — Изучавам лицето му. — Наистина ли искаш да участваш в семейния бизнес?

Рийд кимва.

— Струва ми се прекрасно. Не искам да се занимавам с проектиране, а с бизнес. Ще уча бизнес в колежа. — Лицето му се изопва от болка. — Но няма да стане. Не и ако…

Не и ако го признаят за виновен за убийството на Брук.

Не и ако отиде в затвора.

Опитвам се да прокудя тези мисли. В момента искам да се съсредоточа върху хубавите неща. Като например колко щастлива съм да лежа тук с Рийд и колко невероятно беше всичко. Затова се изтягам върху него и приключвам разговора с целувка.

— Втори рунд? — пита той.

— Втори рунд — потвърждавам.

И започваме.