Ерин Уот
Пясъчен замък (2)

Глава 2
Ела

Стаите на момчетата Роял са в южното крило, а апартаментът на баща им е от другата страна на имението, затова взимам остър десен завой след стълбите нагоре и профучавам през лъскавия дървен под към стаята на Истън. Не отговаря на лекото ми почукване. Кълна се, това момче може да проспи и ураган. Чукам по-силно. Отново не чувам нищо, отварям вратата и заварвам Истън проснат по лице на леглото.

Марширувам до него и го побутвам по рамото. Мънка нещо.

Разтърсвам го, паника се надига в гърлото ми. Как може все така дълбоко да спи? Как е проспал цялата врява, която току-що се разрази долу?

— Истън! — изкрещявам. — Събуди се!

— Какво има? — измърморва дрезгаво. — Мамка му, време за тренировки ли е?

Обръща се по гръб, издърпвайки завивката заедно със себе си и излагайки на показ много повече плът, отколкото ми се иска да видя. На земята е захвърлен анцуг, взимам го и му го мятам на леглото. Пада върху главата му.

— Стани — моля го.

— Защо?

— Защото небето се разпада!

— А? — премигва сънено.

— Нещата са много зле! — крясвам и се опитвам да си поема дъх, за да се успокоя. Не върши работа. — Просто ме изчакай в стаята на Рийд, ясно? — сумтя.

Сигурно долавя уплаха в гласа ми, защото, без да се бави и минута, се вдига от леглото. Виждам още един проблясък от гола кожа, преди да се втурна през вратата.

Вместо да отида в стаята на Рийд, спринтирам през широкия коридор към моята стая. Тази къща е невероятно голяма, невероятно красива, но всички в нея са ужасно объркани. Включително и аз.

Май наистина съм Роял.

Но не, не съм. Мъжът долу е живо доказателство. Стив о’Халоран. Моят, не особено мъртъв, баща.

Вълна от емоции ме залива и едва не парализира краката ми; на път съм да изпадна в истерия. Чувствам се ужасно, че го оставих долу. Дори не се представих, преди да се завъртя на пети и да хукна нагоре. Особено след като Калъм Роял стори същото. Беше така притеснен за Рийд, че само извика: „Не мога сега да се занимавам с това Стив, чакай ме тук“. Въпреки чувството за вина, избутвам Стив в малка кутийка в мислите си и я затварям със стоманен капак. Не мога в момента да се тревожа за него. Трябва да се съсредоточа върху Рийд.

В стаята си не губя време и тутакси изваждам раницата изпод леглото. Винаги я държа на леснодостъпно място. Разкопчавам я, виждам коженото портмоне с месечната сума, която получавам от Калъм, и въздъхвам от облекчение.

Отначало, когато се преместих тук, Калъм обеща да ми плаща по десет хиляди на месец, ако не се опитвам да избягам. Колкото и да мразех имението на Роял, скоро след това го обикнах. Напоследък не мога да си представя да живея другаде, бих останала тук дори и без да ми дава пари. Но тъй като години наред живеех без пари и по принцип съм доста недоверчива, така и не казах на Калъм да спре да ми плаща.

Сега съм признателна за това поощрение. В чантата има достатъчно в брой да се издържам с месеци, а може би и повече.

Нарамвам раницата и крача към стаята на Рийд; в това време Истън се появява в коридора. Тъмната му коса стърчи на всички посоки, но поне сега е с панталони.

— Какво, по дяволите, става? — настоява да узнае, докато влиза след мен в стаята на по-големия си брат.

Отварям вратите на стаята гардероб на Рийд, погледът ми хаотично се стрелка из широкото пространство. Откривам това, което търся, на нисък рафт в дъното на гардероба.

— Ела? — подканва ме Истън.

Не му отговарям. Намръщва се, като вижда как влача морскосин куфар по кремавия килим.

— Ела! Мамка му, ще ми кажеш ли нещо?

Мръщенето се превръща в ококорване, когато започвам да хвърлям дрехи в куфара. Тениски, любимия зелен суитчър на Рийд, джинси, няколко бели потника. Какво друго би му потрябвало… А, боксерки, чорапи, колан…

— Защо стягаш багажа на Рийд? — Истън почти крещи, острият му тон ме изважда от паниката.

Износената сива тениска в ръцете ми пада на килима. Сърцето ми изскача, критичността на ситуацията ме връхлита отново.

— Арестуваха Рийд за убийството на Брук — продумвам. — Баща ти е в полицейското управление с него.

Истън зяпва.

— Какво, по дяволите? — изругава. — Ченгетата са идвали, докато сме били на вечеря?

— Не, след като се върнахме от Вашингтон.

Всички, без Рийд, отидохме до Вашингтон за вечеря. Така правят Роял. Фрашкани са с пари и Калъм има няколко лични самолета на разположение. Вероятно и фактът, че притежава компания за проектиране на самолети, също помага, но все пак е твърде сюрреалистично. Летяхме от Северна Каролина до Вашингтон за вечеря — истинска лудост, присъща на богаташите. Рийд остана, защото го болеше раната от нападението.

Предната вечер го наръгаха на пристана и заяви, че е доста замаян от болкоуспокояващите, за да дойде с нас.

Но не е бил толкова замаян, та да иде да види Брук…

Боже. Какво е правил тази вечер?

— Стана преди десетина минути — добавям едва. — Не чу ли баща ти как крещеше на полицаите?

— Нищо не съм чул. Аз… уф… — срам се прокрадва в сините му очи. — Може и да съм изгълтал бутилка водка в Уейд. Прибрах се вкъщи и се проснах на леглото.

Нямам сили да му чета конско за пиенето. Проблемите на Истън с алкохола са сериозни, но в момента проблемът на Рийд с убийството е направо неотложен.

Свивам длан в юмрук. Ако Рийд сега бе тук, щях да го ударя, задето ме излъга и задето полицията го изведе.

Истън най-сетне нарушава оглушителната тишина.

— Мислиш ли, че го е направил?

— Не. — Но колкото и уверено да го казах, вътрешно съм разбита.

Когато се върнахме от вечеря, видях, че шевовете на Рийд са се отворили и има кръв по корема. Но за всеки случай спестявам тези уличаващи подробности на Истън. Имам му доверие, обаче той рядко е трезвен. Най-важното е да предпазя Рийд, а кой знае какво би могло да излезе от устата на Истън, когато е пиян или напушен.

Преглъщам с мъка и отново се съсредоточавам върху задачата — да предпазя Рийд. Мятам още малко дрехи в куфара и го затварям.

— Не ми обясни защо стягаш багаж — казва Истън раздразнено.

— Ако ни се наложи да избягаме.

— Ние?

— Аз и Рийд. — Скачам на крака и изтичвам до шкафа за чорапите на Рийд. — Искам да съм подготвена, за всеки случай, ясно?

Единственото нещо, в което съм ненадмината — да съм подготвена за бягство. Не знам дали ще се стигне дотам. Може би Рийд и Калъм ще влязат и ще обявят: „Всичко е уредено! Свалиха обвиненията!“. Въпреки че може да не пуснат Рийд под гаранция или залог, или както там се нарича, и да не се върне изобщо вкъщи.

Ала в случай че нито едно от тези неща не се случи, искам да мога да напусна града на секундата. Раницата ми винаги е готова с всичко, от което имам нужда. Рийд обаче никога не прави планове за бъдещето като мен. Той е импулсивен. Невинаги мисли, преди да действа.

„Преди да убие?“

Оставям ужасната мисъл настрана. Не. Рийд не може да е сторил това, в което го обвиняват.

— Защо крещите? — сънен глас идва откъм вратата. — Чуваме ви чак от дъното на коридора.

Шестнайсетгодишните близнаци Роял влизат в стаята. Всеки е със завивка около кръста. Никой ли в това семейство не носи пижама?

— Рийд е убил Брук — обяснява Истън на братята си.

— Истън! — избухвам.

— Какво? Не ми ли е позволено да уведомя братята ми, че другият ни брат е бил арестуван за убийство?

Сойер и Себастиан пуфтят.

— Сериозно ли? — пита Сойер.

— Ченгетата го отведоха преди малко — прошепвам.

Истън изглежда малко нервен.

— Само казвам, че не биха го направили, ако нямаха доказателства срещу него. Може това да е заради… — очертава кръг около стомаха си.

Близнаците премигват недоумяващо.

— Какво? Заради бебето? — обажда се Себ. — Какво му пука на Рийд за демонското изчадие на Брук?

Мамка му. Забравих, че близнаците не са просветени. Знаят, че Брук беше бременна, всички присъствахме на ужасното оповестяване, но нищо не подозират за другото й изявление.

— Брук заплаши, че ще разпространи, че Рийд е бащата на детето — признавам.

Два чифта еднакви сини очи се опулват.

— Не е той — отсичам твърдо. — Спал е с нея само няколко пъти, и то преди повече от шест месеца. Бременността й не беше напреднала.

— Както и да е — Себ свива рамене. — Значи казваш, че Рийд е надул корема на невръстното гадже на татко и се е отървал от нея, защото не иска един малък Рийд да тича наоколо?

— Не е негово! — крясвам.

— Значи наистина е на татко? — пита Сойер.

— Мисля, че не — колебая се.

— Защо не?

— Защото…

Ох. Тайните в това семейство биха изпълнили половината океан. Но на мен вече ми писна да ги пазя. Досега това никому не е помогнало.

— Направил си е вазектомия.

— Татко е споделил това с теб? — Себ присвива очи.

Кимвам.

— Спомена, че го е направил, след като вие момчета сте се родили, защото майка ви е искала още деца, но не е трябвало да има повече по някаква медицинска причина.

Близнаците се споглеждат, общувайки безмълвно.

Истън потърква брадичка.

— Мама винаги е искала момиче. Често говореше за това; смяташе, че едно момиче би ни придало повече мекота. Но според мен момичетата не ме правят по-мек — извива устни той.

Гняв се надига в гърлото ми. Естествено, че Истън ще направи сексуален намек. Винаги го прави.

Сойер прикрива смеха си зад дланта си, а Себ се ухилва широко.

— Да предположим, че и Рийд, и татко казват истината — кой е бащата на детето тогава?

— Може пък да няма? — предполага Истън.

— Трябва да има — настоявам. Нито Рийд, нито Калъм се усъмниха в твърдението на Брук, че е бременна, следователно трябва да е истина.

— Не е задължително — възразява Истън. — Може да е лъгала. Вероятно е намислила да направи фалшив спонтанен аборт, след като се омъжи за баща ни.

— Извратено, но възможно — кима Себ, очевидно съгласен с предположението.

— Защо смяташ, че Рийд не я е убил? — пита ме Истън, любопитство присветва в сините му очи.

— А ти защо мислиш, че е способен на това? — контрирам го аз.

Той свива рамене и извръща очи към близнаците, вместо към мен.

— Ако е заплашила семейството, има вероятност. Може да са се скарали и да е станал инцидент. Има много обяснения.

Гаденето в стомаха ми е на път да изригне. Картината, която Истън така нехайно описва, е… възможна. Шевовете на Рийд бяха се отворили. Имаше кръв по себе си. Ами ако…

— Не — отказвам сподавено. — Не го е направил. И не искам повече да го обсъждаме. Невинен е. Точка по въпроса.

— Тогава защо се стягаш да напуснеш града?

Тихият въпрос на Истън увисва в стаята. Преглъщам болезнен стон и разтърквам очи с двете си ръце. Прав е. Част от мен вече е решила, че Рийд може и да е виновен. Нали затова съм приготвила куфара му и раницата си?

Тишината се проточва, докато чуваме шум от стъпки някъде под нас. Тъй като Роял нямат прислуга, която да живее с тях, момчетата мигом застават нащрек, долавяйки признаците на живот долу.

— Това входната врата ли беше? — пита Себ.

— Върнаха ли се? — чуди се Сойер.

Прехапвам устна.

— Не, това не беше вратата. Беше…

Гърлото ми се стяга. Боже. Стив. Как можах да го забравя?

— Това беше? — подканва Истън.

— Стив — довършвам.

Всички се кокорят към мен.

— Стив е долу. Появи се на вратата точно когато отвеждаха Рийд.

— Стив — повтаря Истън, леко смаян. — Чичо Стив?

— Мъртвият чичо Стив? — Себастиан издава грачещ звук.

Стисвам зъби.

— Не е мъртъв. Но прилича на Том Ханкс в „Корабокрушенецът“. Без волейболната топка.

— За бога. — Истън тръгва към вратата, но аз го хващам за китката и се опитвам да го издърпам. Нямам физическата сила да го направя, но допирът го спира.

Обръща глава към мен, за да види изражението ми.

— Не искаш ли да слезеш да поговориш с него? Това е баща ти, Ела.

Паниката ми се завръща с цялата си тежест.

— Не. Той е просто някакъв тип, който е надул корема на майка ми. Не мога сега да се занимавам с него. Аз… — преглъщам отново. — Май не осъзнава, че съм му дъщеря.

— Не си му казала? — възкликва Сойер.

Бавно поклащам глава.

— Може ли един от двама ви да иде долу и… Не знам… да го заведе в някоя гостна или нещо от сорта?

— Аз ще ида — приема Себ.

— Идвам с теб. Трябва да видя това — приглася брат му.

Близнаците се надбягват до вратата и аз подвиквам след тях:

— Момчета, не издавайте нищо за мен. Сериозно, не съм готова за това. Да изчакаме да се върне Калъм.

Близнаците отново разменят един от онези погледи, в които се води разговор за секунда.

— Разбира се — уверява ме Себ, а после изчезват, галопирайки по стълбите да поздравят неумрелия си чичо.

Истън се приближава до мен. Погледът му попада на куфара до гардероба. Тутакси хваща ръката ми и вплита пръсти в моите.

— Няма да бягаш, сестричке. Би трябвало да знаеш, че това е глупаво.

Гледам преплетените ни пръсти.

— Аз съм беглец, Ийст.

— Не. Ти си борец.

— Мога да се боря за другите. За майка ми, за Рийд, за теб, но… Когато проблемът чука на моята врата, не мога да се справя. — Хапя още по-силно долната си устна. — Защо Стив е тук? Трябваше да е мъртъв. И как можаха да арестуват Рийд? Ами ако наистина влезе в затвора? — гласът ми трепери неудържимо.

— Няма. — Ръката му се затяга около моята. — Рийд ще се върне, Ела. Татко ще се погрижи за всичко.

— Ако не може?

— Ще се справи.

Ами ако не може?