Ерин Уот
Пясъчен замък (13)

Глава 13
Ела

Когато се появявам, Стив чете таблото с обявите, пъхнал ръце в джобовете.

— Тук не се е променило особено — казва, когато стигам до него.

— Учил си тук? — озадачавам се аз.

— Не знаеше ли?

— Не. Не предполагах, че „Астор Парк“ е толкова старо училище.

— Стар ли ме наричаш? — Колеблива усмивка извива устата му.

Бузите ми поруменяват.

— Не. Просто имах предвид…

— Шегувам се. Ако не се лъжа, първият клас е завършил през трийсетте. Така че, да, училището е старо. — Изважда ръцете от джобовете и се извръща към мен. — Готова ли си да тръгваме?

— Защо? — Гърбът ми се вдървява.

— Защо какво? — Стив е объркан.

— Защо ме взимаш от часовете?

— Не може да се криеш зад Берингър, както правиш с Калъм и момчетата.

Направо съм смаяна. А Стив е достатъчно прозорлив, та да забележи.

— Мислиш, че не съм усетил, че ме отбягваш? — усмихва се той.

— Не те познавам. — И ме е страх. Много неща са извън контрола ми. Свикнала съм аз да командвам. Откакто се помня, майка ми разчиташе на мен да плащам сметките, да пазарувам, да се оправям в училище.

— Затова те взимам днес. Да тръгваме — този път усмивката му е обкована с желязо.

„Това съм аз“, осъзнавам потресена. Майка ми бе мекушава. Баща ми? Май не чак толкова.

Тръгвам след него навън, защото усещам, че няма да има измъкване. До тротоара седи спортна кола с ниско окачване и много извивки. Никога не съм виждала подобно нещо. Освен цвета. Същият като на моята кола — патентованото кралско, или както казва Калъм — роялскосиньо.

Удивлението трябва да е изписано на лицето ми, защото Стив пояснява:

— „Бугати Широн“.

— Нямам представа какво каза току-що — признавам. — Марка спагети?

Той се хили и ми отваря вратата.

— Немска кола. — Плъзва длан по покрива. — Най-добрата в света.

Може и да си измисля, но няма как да разбера. Не си падам по колите. Харесва ми независимостта, която предлагат возилата, но дори и аз виждам, че колата е специална. Кожата е по-мека от бебешко дупе, а циферблатът е от лъскав хром.

— Това летящ кораб ли е, или кола? — подмятам, след като Стив сяда пред волана.

— Може би и двете. Ускорява от нула до шейсет за две секунди и половина и развива скорост до четиристотин и двайсет километра в час. — Момчешката му усмивка блясва към мен. — Да не си от ония жени, дето си падат по коли?

— Полът ми ме обижда. Бас държа, че много жени харесват колите. — Закопчавам колана и му мятам колеблива усмивка. — Но аз не съм от тях.

— Жалко. Щях да ти дам да я покараш.

— Не, благодаря. Всъщност не обичам и да карам.

— Сигурна ли си, че си ми дъщеря? — Стив ме поглежда с насмешка.

„Не съвсем.“

— ДНК-то го показва — изричам.

— Така е — смотолевя той.

Неловко мълчание увисва помежду ни. Не понасям това. Искам просто да се върна в часовете и да се натискам с Рийд в междучасието за обяд. Уф, ще ми се по-скоро да си хвърляме обиди с Джордан, отколкото да съм тук със Стив.

Баща ми.

— Какво ще правим? — продумва най-сетне.

— Не си ли измислил нещо? — Играя си с лентата на колана. „Тогава защо ме взе от училище“, ще ми се да изкрещя.

— Реших да го оставя на теб. Дамите избират.

„Тази дама избира да се върне в час.“

Налага се обаче да си напомня, че ако продължавам да избягвам Стив, неловкото положение няма да изчезне. Предпочитам да се изправя лице в лице с него.

— Какво ще кажеш за пристана? — предлагам първото, което ми хрумва. Ноември е и ще ни е студено да седим отвън, но може да си направим кратка разходка или нещо такова. Май си купих някакви ръкавици.

— Ами чудесно. — Той включва двигателя, толкова мощен, та цялата кола се тресе.

Стив подкарва през огромните врати на училището, погледът ми се плъзва надясно към „Френска плитка“. И изведнъж се напрягам, защото споменът за това, което бе сторил, се връща с бясна сила.

— Защо ми забрани да работя? — изтърсвам.

— Разстроена ли си? — Хвърля ми учуден поглед.

— Да. Точно така — отвръщам и скръствам ръце. — Обичах работата си.

Стив примигва няколко пъти, сякаш недоумява какво му говоря. Чудя се дали да му го кажа на друг език, но той се събужда от унеса си.

— Мм… Реших, че Калъм те е принудил да работиш. — Стив поклаща глава, слисан. — Понякога прави странни неща, за да научи децата си на отговорност.

— Няма такова нещо — отвръщам, усещайки, че трябва да защитя Калъм.

— О, преди все заплашваше момчетата, че ще ги прати във военно училище.

— Работата в пекарната няма нищо общо с военно училище — контрирам аз и направо се вбесявам.

— Смяната ти започва в пет сутринта, Ела. А ти си на колко? Шестнайсет? Със сигурност би предпочела да се наспиваш.

— На седемнайсет съм и съм свикнала на труд — отвръщам язвително, а после смекчавам тона. Мама все ми повтаряше, че с мед се хващат повече пчели, отколкото с оцет. — Но няма как да знаеш това. Сега обаче знаеш, че обичам работата си и можеш да кажеш на Луси, че няма проблем да работя там. — Гласът ми става още по-ласкав.

— Не — отсича той с ръка. — Дъщеря ми няма нужда да работи. Аз ще се грижа за теб.

Натиска газта и колата отпрашва напред. Едва се сдържам да не забия нокти в таблото; страхът за живота ми надделява над раздразнението от коментара му.

— Сега, разкажи ми малко за себе си — подканва ме той и продължава да кара като луд.

Прехапвам устни недоволно. Не ми харесва начинът, по който прекрати разговора за пекарната. „Няма да работиш. Край.“ Трябва да поработи над родителските си умения. Дори Калъм, който по никакъв начин не би спечелил награда за баща на годината, поне бе склонен да обсъждаме работата ми.

— Това е предпоследната година в училище, нали? Какво си правила, преди да дойдеш тук?

Стив е в пълно неведение за моите нещастия. Сините му очи са втренчени в предното стъкло, ръцете му ловко сменят скоростите, докато се промушва между колите.

Усещам се някак дребнава, затова му казвам със захаросан глас:

— Калъм не ти ли каза? Бях стриптийзьорка.

Едва не излезе от пътя.

Мамка му. Може би трябваше да държа устата си затворена. Държа се здраво, докато той прави маневра, за да влезе отново в лентата.

— Не. Явно е забравил — ломоти Стив.

— Е, такава бях. — Взирам се в него предизвикателно, очаквайки да ми изнесе лекция.

Не го прави.

— Не съм във възторг от чутото, но понякога се налага да направиш едно или друго, за да оцелееш. — Прави пауза. — Била си сама, преди Калъм да те намери?

Кимам.

— А сега живееш в храма на Мария. Изненадан съм, че Брук не е наредила да свалят онзи портрет.

Има огромна картина на Мария, окачена над камината, и когато Калъм и Брук обявиха годежа си, Брук седеше под нея с доволна усмивка. Момчетата бяха бесни — заради годежа, начина, по който го обявиха, дори заради пръстена на Брук — копие на онзи, с когото Мария бе на портрета. Всичко това приличаше на огромен среден пръст.

— Не й стигна времето — мънкам под нос.

— Явно не. Първото, което би направила, е да обзаведе отново къщата. Всяка вещ там носи следите на Мария. — Той поклаща глава — Момчетата я боготворяха Калъм — също; но в края на краищата никой не е светец. — Плъзва поглед към мен. — Не е хубаво да издигаш жена на пиедестал. Не се обиждай, скъпа.

Това да не би да е… ненавист? Не съм сигурна.

— Не се обиждам — отвръщам.

Ако Стив е възнамерявал да направи разговора ни още по-тегав, значи е избрал подходящата тема.

— Колата наистина е бърза — отбелязвам, стараейки се да го откъсна от разговора за Мария.

Лека усмивка извива устата му.

— Схванах. Без повече въпроси за Мария. Ами майка ти? Тя каква беше?

— Мила, любеща. — „Ти какво помниш за нея?“, ми се ще да попитам, но преди да успея, той продължава.

— Харесва ли ти училището? Как са оценките?

Този мъж е тежък случай на СДВХ (Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност). Не може да се спре на една тема повече от две секунди.

— Училището е наред, предполагам. Оценките — също.

— Добре. Радвам се да го чуя. Излизаш с Рийд? — хвърля ми още една бомба.

Зяпвам от изненада.

— Аз… ами… да — признавам най-сетне.

— Добре ли се държи с теб?

— Да.

— Обичаш ли морска храна?

Боря се с желанието да разтъркам смутените си очи. Не разбирам този човек. Знам само, че кара твърде бързо и води светкавични разговори, от които свят ми се вие.

Напълно неразбираем.

 

 

— Това. Беше. Отвратително.

Часове по-късно връхлитам в стаята на Рийд и се мятам на леглото.

Той се надига и се подпира на таблата.

— Е, хайде де. Не може да е било чак толкова зле.

— Не ме ли чу? — роптая. — Беше отвратително.

— Кое е било отвратително? — Истън пита от прага, а после влиза.

— Пич, трябва да се научиш да чукаш — скастря го гневно Рийд. — Ами ако бяхме голи?

— Ако сте голи, значи, че правите секс. А всички знаем, че изобщо не правите секс.

Потискам въздишка. Трябва да съм свикнала с прямотата, с която Истън обсъжда сексуалния ни живот с Рийд, но не съм.

— Нямаше те по химия — казва ми той, сякаш не знам. — Да не сте се чупили с Вал?

— Не — стисвам зъби. — Стив ме освободи от училище, за да се сближим.

— А. Ясно. — Истън се пльосва на леглото до мен. — Не мина добре, а?

— Не — отвръщам, начумерена. — Не го разбирам.

— Какво има да му разбираш? — Истън свива рамене.

— Него — прекарвам гневно ръка през косата си. — Той е хем мъж, хем дете. Закусвахме на пристана, после ходихме до брега и ядохме в ресторант на върха на скала. Кълна се, че през цялото време говореше за коли и колко обича да кара самолети. Разказа ми за случаите, когато е бил на косъм от смъртта в лудешките си приключения и че още му се иска да е тюлен, защото му харесва да взривява.

Рийд и Истън се хилят. Бързо ще секне смехът им, само да чуят какви ги говореше Стив за Мария, но не искам да накърнявам реномето му, та им разказвам за другите странни неща. А имаше доста странности.

— Толкова бързо сменя темите, че не мога да ги следя — оплаквам се безпомощно. — Изобщо не разбирам какво си мисли — захапвам буза и се обръщам към Рийд. — Знае, че сме заедно.

— Да, предположих — кимва той. — Не сме се старали да крием.

— Знам, но… — преглъщам. — Имам усещането, че това не му харесва. И това не е най-лошото от всичко.

— Само на мен ли се струва, че денят е бил суперяк? — чурулика Истън. — И аз искам да ям на скала.

— Иска да се преместя при него и Дейна.

Истън млъква. И двамата с Рийд се сковават.

— Няма да стане — отсича Истън.

— Според Стив ще стане — изстенвам жалко и се настанявам в скута на Рийд. Силната му ръка се плъзва на кръста ми и ме закотвя. — Не настоява да отида при тях, но спомена, че в мига, в който полицията напусне пентхауса, очаква да се нанеса. Пита ме дали имам идеи за вътрешния дизайн. Ще наеме някого да обзаведе стаята ми!

Рийд прибира кичур коса зад ухото ми.

— Татко няма да позволи това да се случи, скъпа.

— Баща ти няма думата. — Гърлото ми така се стяга, че чак ме боли. — Стив решава, а той иска да живея с него.

— Няма значение какво иска — Истън издава гърлен звук. — Мястото ти е при нас.

Прав е. Принадлежа на този дом. За жалост, Стив не е съгласен. На обяд дори предложи да сменя фамилията си от Харпър на О’Халоран. Ако ще я сменям, ще е с Роял, но не му го казах. Само кимнах, усмихнах се и го оставих да плямпа. Май обича да слуша собствения си глас.

— Не се притеснявай — съветва ме Рийд и ме гали по гърба.

— Не мога. Не искам да живея с него и оная кучка.

— Няма да се стигне до там — обещава той. — Работата е там, че Стив само говори, а не действа.

Истън кима пламенно.

— Истина е. Много точно го описа, като каза, че хем е мъж, хем е дете. Чичо Стив е голямо дете.

— Истън е прав. Винаги е осенен от велики идеи, но не довършва нито една — вметва Рийд. — Разсейва се.

— Да, освен с оная си работа — подмята Истън и ме хваща срам. — Може да е насред среща на борда, но ако се появи някоя яка мацка, дим да го няма.

Да. Баща ми изглежда готин тип. Ама друг път.

— Моля ви не говорете за пениса на баща ми пред мен. Гадно е.

— Сега е обсебен от идеята „аз съм баща“ — продължава Истън и свива рамене. — Щом му мине, тутакси ще забрави, че те има.

Знам, че се опитва да ме убеди, но ми става още по-гадно. Науча ли нещо ново за Стив, стомахът се превръща в кълбо от нерви.

И сега пак ме е страх, но не защото Стив може да не ме хареса.

Страх ме е, че може аз да не го харесам.