Ерин Уот
Пясъчен замък (12)

Глава 12
Ела

— Искаш ли нещо по-специално от пекарната днес? — питам Рийд, докато спира на паркинга пред „Френска плитка“.

Обръща се и ме гледа сърдито.

— Опитваш се да ме подкупиш с храна ли?

— Не, просто се опитвам да съм добра приятелка — отвръщам… — Ще спреш ли да се мусиш? Погребението беше преди два дни. Не може още да ми се сърдиш.

— Не съм ти сърдит. Разочарован съм — заявява важно.

— О, Боже мой! — Ченето ми увисва. — Да не си посмял да ми пробутваш тия глупости — „не съм сърдит, разочарован съм“. Разбрах, не искаше да ходя. Но го направих, свърши се, преживей го. Пък и се добрахме до онзи списък.

Въпреки че книгата с гостите се оказа безполезна, защото Калъм ни каза, че детективите му вече са проверили шестимата, които не познавах, на погребението. Всичките имат алиби за вечерта, в която Брук е била убита.

Като разбрахме това, на двамата с Истън ни беше, меко казано, кофти.

— И това се оказа задънена улица — Рийд прекарва ръка през тъмната си коса. — Не ми харесва, че полицията се е появила — мърмори. — Това означава, че следят всички ни.

От изтерзаното му изражение сърцето ме боли.

— Знаехме, че ще наблюдават — припомням му и се приближавам, за да сложа брадичка на рамото му. — Адвокатът ти ни предупреди.

— Знам. Но това не значи, че трябва да ми харесва — гласът му е нисък и измъчен. — Честно? Става…

— Става какво? — подканвам го, когато спира.

Страданието на Рийд се превръща в терзание.

— Става ми все по-трудно да се убеждавам, че цялата тази бъркотия ще изчезне. Първо се появи доказателството с ДНК, а после съмнителната оферта на съдия Делакорт; полицията разпитва всички, дето познавам. Започва да става твърде истинско.

Прехапвам долната си устна.

— Истинско е. Това се опитвам да ти обясня.

— Знам, но се надявах…

Този път няма нужда да довършва, защото знам точно на какво се е надявал. Обвиненията магически да отпаднат. Човекът, който я е убил, да отиде в полицията и да признае. Но нищо такова не се случва и вероятно е време Рийд да разбере в каква беля всъщност се е забъркал.

Може да отиде в затвора.

Въпреки това, не мога просто така да стоваря още една доза реалност върху него, затова просто хващам брадичката му и извъртам главата му към моята. Устните ни се срещат в нежна, бавна целувка, а после се отдръпваме и подпираме чела.

Този път не се мъчи да се усмихва и да ми обещава, че всичко ще е наред. Правя го аз.

— Ще се справим — заявявам с убеденост, която не усещам.

Само кимва и сочи витрината на пекарната.

— Трябва да вървиш. Ще закъснееш за работа.

— Не се претоварвай с тежестите днес, става ли? — Докторът на Рийд му позволи да ходи на тренировка тази седмица, но с известни ограничения. Въпреки че прободната му рана заздравява добре, лекарят препоръча да не се претоварва.

— Няма — обещава.

Целувам го още веднъж набързо, скачам от колата и изтичвам до „Френска плитка“.

Когато влизам в кухнята, шефката ми меси тесто. Сивият цвят на стоманения плот почти не се вижда изпод поръсеното брашно. Зад нея една върху друга са наредени купи, които чакат да бъдат измити.

Закачвам сакото си и запретвам ръкави; май чак сега ме забелязва.

— Ела, ти си тук. — Издухва кичур коса от челото си. Игривата къдрица мигом пада отново и шефката ме гледа през къдрицата.

— Тук съм — отвръщам жизнерадостно, макар по тона й да ми става ясно, че „ти си тук“ не е поздрав, а по-скоро предупреждение. — Ще започна с чиниите, а после ще ми кажеш с какво да се заема.

Отивам бързо до мивката; това, че ръцете ми са мокри, едва ли ще й попречи да ми стовари лошите новини.

Надига се и изтрива ръцете в престилката си.

— Май е по-добре да поговорим.

Раменете ми се вкаменяват.

— Заради Рийд ли? — паника се прокрадва в гласа ми. — Не го е направил, Лус. Заклевам се.

Луси въздъхва и потърква брадичка с опакото на ръката си. Масата къдрици около лицето й й придават вид на разтревожен ангел.

— Не е заради Рийд, миличка, макар че и това не ми се понрави. Защо не си вземеш чаша кафе със сладкиш и да седнем?

— Не, добре съм си. — Защо да отлагаме неизбежното? Кофеинът няма да направи разговора по-малко неприятен.

Стисва устни малко недоволна, но нямам намерение да я улеснявам. Да, наистина я изоставих в критичен момент, когато преди няколко седмици изчезнах, но се върнах и не съм отсъствала и ден оттогава. Никога не съм закъснявала, въпреки че, за да съм тук в пет, означава, че трябва да стана преди първи петли.

Скръствам ръце на гърдите си, подпирам дупето си на мивката и чакам.

Луси отива до кафемашината и мънка на себе си как й трябват поне три чаши кафе, за да се свести. После се връща при мен.

— Не знаех, че са открили баща ти жив. Сигурно е било ужасно.

— Почакай, свързано е със Стив? — питам с изненада.

Тя кимва и отпива още глътка кураж.

— Снощи, преди да затворя, дойде да поговори с мен.

— Така ли? — Притеснение пърха в стомаха ми. За какво, по дяволите, му е на Стив да идва до пекарната?

— Сподели, че не иска да работиш — продължава Луси. — Според него, като идваш толкова рано сутрин, се отказваш от някои дейности и социализиране.

„Какво?“

— Не може да ти забрани да ме държиш на работа — възразявам.

Това е повече от нелепо. Какво му пука на Стив дали работя? Върнал се е преди по-малко от седмица и си мисли, че може да направлява живота ми? Пълни. Глупости.

Луси цъка с език.

— Не знам дали има право, но не мога да се противя. Адвокатите са скъпи… — Гласът й заглъхва, но очите й молят за разбиране.

— Заплашил е да те съди? — Ужасена съм.

— Не точно с тези думи — признава тя.

— Какво точно ти каза? — притискам я, защото не мога просто да оставя нещата така. Наистина не разбирам защо Стив би имал против да работя. Когато му го споменах след погребението на Брук, и дума не обели, че не е съгласен.

— Заяви само, че не бива да работиш толкова часове и да отнемаш работата от някого, който наистина има нужда от пари. Иска да се съсредоточиш върху ученето. Беше много учтив. — Луси изпива кафето си и оставя чашата. — Иска ми се да можех да ти помогна, Ела, но не мога.

— Ама аз не отнемам ничия работа! Самата ти каза, че няма кой да поеме сутрешната смяна.

— Съжалявам, миличка — в тона й има нотка окончателност.

Независимо колко ще споря, Луси вече е взела решение. И то още преди да дойда.

Разшетва се из кухнята и грабва бяла кутия.

— Защо не избереш няколко неща за съучениците си? Твоите, ъ, заварени братя харесват еклерите, нали?

За малко да й откажа, защото съм бясна, но решавам да приема всичко, което ми предложи, така и така ми взима работата.

Натъпквам около дузина сладкиша в кутията и грабвам сакото си.

— Ти си читав работник, Ела — окуражава ме Луси точно когато стигам до вратата. — Ако нещата се променят, ме уведоми.

Кимвам намръщено, твърде гневна да продумам нещо повече от „благодаря“ и „довиждане“. Пътят до училище не отнема много време. Пристигам, но по-голямата част от „Астор Парк“ е празна, за сметка на това, паркингът е учудващо пълен.

Твърде рано е повечето ученици да са тук. Единствените, които идват рано, са футболистите. Естествено, когато стигам до входа на главната сграда, чувам крещене и слаби подсвирквания от терена за тренировки. Мога да отида и да гледам как Рийд и Истън тренират, но ми се струва толкова забавно, колкото да гледам как съхне боя.

Вмъквам се в училище, набутвам сладкишите в шкафчето и пиша на Калъм.

Защо Стив определя къде да работя?

Не получавам отговор веднага. Сещам се, че и Калъм не искаше особено да работя в пекарната. Рийд също се ядоса, като научи; каза, че работата ми показва на всички, че семейство Роял не се отнася както трябва с повереницата си. Обясних и на двамата, че съм се хванала на работа, защото съм свикнала да се трудя и искам да имам собствени пари. Не знам дали са го разбрали, но в крайна сметка приеха.

Може би и Стив ще размисли. Но не съм особено обнадеждена.

Тъй като няма какво да правя, се разхождам из коридорите, за да открия притежателите на всички онези коли отвън. В компютърната зала тайфа ученици са се струпали около един монитор. Към края на коридора чувам как метал се удря в метал. Хвърлям поглед през прозореца — двама ученици размахват рапири, настъпват, оттеглят се, ръгат се един друг. Наблюдавам няколко минути играта и продължавам нататък. Отсреща други ученици са вглъбени в друга битка — с шахматни дъски и фигури. Почти навсякъде има огромни плакати за зимните танци, както и декларации за записване в — струва ми се — милионите клубове и организации.

Давам си сметка, че не знам много за „Астор Парк“. Допусках, че е като всяко друго училище — футбол през есента, бейзбол през пролетта, по-заможни деца. Не обърнах внимание на извънкласните дейности и групи, тъй като нямах време.

Сега май имам само това.

Сигнал за съобщение. Отговорът на Калъм свети на екрана.

Той ти е баща. Съжалявам, Ела.

Сериозно ли? Преди два дни Калъм изнесе грандиозна реч как той се чувства като мой баща. А сега се оттегля? Какво се промени междувременно?

И какво дава право на Стив да постъпва така? Родителите наистина ли могат да забранят на децата си да работят? Мама не я вълнуваше какво правя, стига да я уверя, че съм в безопасност.

Бясна, му пращам още едно съобщение:

Няма право!

Калъм отговаря:

Води наистина важните битки.

Добър съвет, предполагам, но изпитвам болка в гърдите. Ако мама бе жива, нямаше да се налага сама да се справям със Стив. Но… щях ли да познавам Рийд? Истън? Близнаците?

Най-вероятно, не. Животът понякога е толкова несправедлив.

Спирам пред главния физкултурен салон. Двойните врати са открехнати, хип-хоп музика кънти. Откривам Джордан, която е по къси гащи и спортен сутиен. С гръб към мен е, едната й ръка елегантно се извива над главата й, после тя се завърта на един крак, а с другия се изтласква, за да направи пирует.

Отърквам единия си крак в другия. Преди с мама танцувахме из къщата. Бе споделила с мен, че си е мечтаела да стане професионална танцьорка. И по някакъв начин беше. Като танцьорките — движеше тялото си и й плащаха. С тази разлика, че никой от публиката не искаше да гледа пируети, нито би оценил грациозно извиване на ръка или крак.

А пък и трябваше да сваля всичките си дрехи.

Нямам истинско класическо обучение, не и такова, каквото, предполагам, е имала Джордан. Няколкото урока, които мама успя да си позволи, бяха по-скоро нещо между степ и джаз. Балетът бе твърде скъп, защото трябваше да се купят специални обувки и трико. Като видях унилото лице на мама, когато провери цената на приспособленията, я уверих, че намирам балета за глупав, макар че много ми се искаше да опитам.

Останалите уроци по танци изискваха просто да се появя по чорапи или боса и това ме радваше. Но… понякога седях пред вратата на салона по балет и гледах как момичетата танцуват с пастелните си трика и палци.

Не спирам да сравнявам онези сцени със ставащото пред очите ми, докато Джордан спира да се върти и бълва огнени погледи към мен. Жалко, че не мога да припиша убийството на нея.

— Какво, по дяволите, искаш? — сопва се тя.

Стои с ръце на хълбоците, сякаш готова да дойде и да ме срита по задника. За щастие, вече знам, че мога да се справя с нея. Сбихме се няколко седмици, след като се преместих тук.

— Само се чудя кого ли си изяла на закуска — отвръщам мило.

— Осмокласници, естествено — хили се тя. — Не знаеш ли? Обичам ги млади, крехки и слаби.

— Ама, разбира се. Някой по-силен би ти изкарал акъла. — Ето защо Джордан не ме харесва.

— Знаеш ли кое би ми изкарало акъла? Да легна в леглото на убиец. — Отмята тъмната си коса назад, отива до сака си и изважда шише вода. — Или така си се преситила от мъжете, с които си спала, та вече нормалните не те възбуждат?

— И ти го искаше преди — напомням й.

— Той е богат и секси и се предполага, че има хубав член. Защо да не го искам? — Джордан свива рамене. — Но за разлика от теб, аз имам стандарти. И за разлика от Роял, моето семейство е уважавано по тия места. Баща ми е печелил награди за благотворителност. Майка ми оглавява половин дузина комитети по благотворителност.

Завъртам очи.

— Какво общо има с това дали искаш Рийд?

Тя свъсва вежди.

— Вече ти казах, не го искам. Няма да е добре за имиджа ми.

Хиля се.

— Приказваш си, сякаш е възможно да забиеш Рийд, а не е. Той не се интересува от теб, Джордан. Изобщо. Съжалявам, че трябваше да спукам балона ти от заблуждения.

Страните й пламват.

— Ти си тази, която е заблудена. Чукаш се с убиец, сладурче. Може би трябва да си нащрек. Ако го ядосаш, може ти да си следващата в ковчега.

— Проблем ли има?

Господин Берингър, директорът на „Астор Парк“, се появява изневиделица. Макар да е въздух под налягане (виждала съм Калъм да го подкупва неведнъж), не искам да мътя водата.

— Никакъв. — Лъжа. — Джордан е в страхотна форма. Просто й се възхищавах.

Той ме поглежда подозрително. Последния път, когато ни видя заедно, бях залепила тиксо на устата на Джордан и я влачех пред цялото училище с окървавен нос.

— Е, ще трябва да го отложите за друг път — отсича строго. — Баща ти е тук. Свободна си за днес.

— Какво? Но аз имам часове — бръщолевя.

— Баща ти? — повтаря Джордан невярващо. — Не трябваше ли да е мъртъв?

Мамка му. Забравих, че е тук.

— Не е твоя работа.

Джордан се взира в Берингър, а после и в мен. Накрая се свлича на пода и така силно се смее, та се налага да притисне с ръце стомаха си.

— О, Боже! Това е невероятно! — Тя си поема въздух между кискането. — С нетърпение очаквам следващия епизод, в който ти си бременна, но не се знае дали детето е на Рийд, или на Истън.

— Щом си помисля, че си човешко същество, ти отваряш уста и разваляш всичко — мръщя се аз.

Директорът ми хвърля злобен поглед заради забележката.

— Госпожице Карингтън, подобно поведение е излишно.

Джордан се залива от смях.

Стиснал зъби, директорът ме хваща за лакътя и ме повежда далеч от вратата.

— Елате с мен, госпожице Роял.

Не го поправям за фамилното име, но измъквам ръката си от хватката му.

— Напълно сериозна съм. Имам часове.

Той ме удостоява с мазна усмивка, каквато сигурно пробутва на възрастните дами, подканвайки ги да направят дарение за фондацията на „Астор Парк“. Намеква, че ми прави услуга.

— За всичко сме се погрижили. Съобщих на учителите ти, че ще отсъстваш. Даже няма да се наложи да наваксваш с уроците.

Определено смята, че ми прави услуга.

— Какво е това загубено училище, дето ръководите? Освобождавате от часове ученик в последна година, а и не трябва да наваксва?

— Госпожице Роял — казва той и свива устни неодобрително, — само защото баща ви се е завърнал от мъртвите, не означава, че можете да ми държите такъв тон.

— Ами накажете ме тогава — подигравам се аз. Или може би се моля. — Ще си го понеса.

— Няма да го направя. Все едно вече си наказана — той се усмихва самодоволно.

Мразя всички в това училище. Отвратителни хора. Чудя се какво ли би ми сторил Берингър, ако откажа да изляза през входната врата. Дали ще извика полиция, та да ме изведат насила?

Директорът спира пред кабинета си и кимва към фоайето.

— Баща ти те чака. — Леко поклаща глава. — Не разбирам защо не ти е приятно да бъдеш с него. Странно момиче си ти, Роял.

После изчезва в кабинета си, сякаш не иска да остане и минута повече със странното дете, което не иска да види баща си.

Подпирам глава на едно шкафче, опитвайки се да приема истината, която отбягвам, откакто Стив се появи.

Не искам да съм край него, защото ме е страх.

Ами ако не ме хареса? Все пак е зарязал майка ми. Каквито и качества да е имала тя, явно не са били достатъчни, за да го задържи. А Маги Харпър бе ангел — красива, сладка и мила.

Ето ме мен… Досадна, трудно се сближавам, лош език, правя каквото си искам, и то на прекрасните седемнайсет години. Задължително ще изтърся нещо, дето ще го обиди, а после ще ме е срам.

Колкото и да ми се иска да се скрия в пропитите с отрова коридори, Стив ме чака. Имам два варианта — да остана и да го опозная или да избягам и да загубя Рийд.

И щом това са единствените възможности, няма какво толкова да му мисля.

Поемам към фоайето.