Ерин Уот
Пясъчен замък (11)

Глава 11
Ела

— Коя монахиня си убила за този тоалет? — пита Истън, след като сядам в пикапа му в събота сутрин.

— Мълчи и карай — удрям по таблото.

Послушно включва двигателя и подкарва по алеята към огромните стоманени порти, които отделят имението от главния път.

— Защо? Кой ни следи? Стив ли?

Макар Стив да живее с Дейна в апартамент от хотелски стаи в „Холоу Оукс“, все се навърта около имението. Вдига настроението на Калъм, но с него ми е неловко и се старая да не съм наоколо. Май това никому не е убягнало.

— Рийд — отвръщам. — Не искаше да отида на погребението.

— Да, не беше въодушевен, че и аз ще ходя.

Надзъртам през задния прозорец, за да се уверя, че Рийд не тича след камиона. Не беше доволен, когато тръгнах, но както му обясних и онази вечер — много жалко. Възнамерявам да огледам всеки, който дойде днес на литургията за Брук.

Пък и някой трябва да бъде с Калъм, докато заравят годеницата му. Не мога да го зарежа да преживее това сам. Рийд изобщо не е подходящ в случая, а близнаците отказаха, тъй че оставаме само аз и Истън. Калъм тръгна преди нас с шофьора си Дюранд, понеже има работа след службата.

— И какво направи? Чука го, докато се предаде? Да не е припаднал от оргазмено блаженство?

— Млък. — Откривам в телефона микса, възпяващ женската сила, и го пускам.

Но това не пречи на Истън. Напротив, започва да крещи с музиката.

— Още ли не му пускаш? Горките топки на момчето, сигурно са посинели.

— Няма да обсъждам сексуалния си живот с теб — казвам и усилвам още музиката.

Следващите пет минути Истън се залива от смях.

Тъжната истина е, че Рийд измъчва и двама ни. Последните три нощи отново спа в леглото ми и доста се позабавлявахме. Няма нищо против да го пипам където и да било. Обича, когато съм на колене, и откликва също толкова великодушно. Дявол да го вземе, би прекарал часове с глава между краката ми, ако го оставя. Но последната крачка? И дума не може да става, докато „нещото с Брук“, както го нарича, спре да тегне над нас.

Намирам се в някакво странно състояние на удовлетворение и очакване. Рийд ми дава почти всичко, но не е достатъчно. И все пак, знам, че ако разменим позите, той ще се съобрази с желанията ми. Затова и аз трябва да уважа неговите. Което е гадно.

Когато пристигаме на мястото на погребалната церемония, Калъм ни чака на входа. Облечен е с черен костюм, който вероятно струва повече от колата ми, а косата му е зализана назад и изглежда по-млад.

— Не биваше да ни чакаш — казвам, когато стигаме до него.

Той поклаща глава.

— Чу Халстън — трябва да покажем семейно единство. Така че, щом идваме тук заедно, всички ще си тръгнат с мисълта, че сме една щастливо, невинно цяло.

Не го изричам на глас, но съм убедена, че никому не би допаднала проявата на силата на Роял, имайки предвид и факта, че всички сме част от семейството на предполагаемия убиец.

Тримата влизаме в мрачната сграда и Калъм ни повежда към една арка вляво. Вътре се намира малка църква с лъскави дървени пейки, подиум и…

Ковчег.

Пулсът ми се ускорява от гледката. О, Боже. Не мога да повярвам, че Брук наистина е в него.

Мрачна мисъл ми хрумва, надигам се на пръсти и прошепвам на Калъм:

— Правили ли са й аутопсия?

Той кимва сковано.

— Още няма резултати. — Спира. — Допускам, че ще направят ДНК тест и на, ъ, зародиша.

От мисълта ми се повдига, защото за първи път, откакто започна всичко, внезапно ме осенява, че в онзи апартамент са умрели двама души. Брук… и едно невинно бебе.

Преглъщам прилива на жлъч и се накарвам да извърна поглед от гладкия черен сандък. Взирам се в огромната снимка, поставена на триножник до него.

Брук бе ужасен човек, но дори и аз не мога да отрека, че беше хубава. На снимката тя е с лятна рокля на красиви шарки и се усмихва. Русата й коса е пусната, сините й очи блестят и направо сияе към фотоапарата. Изглежда страхотно.

— Мамка му. Това е депресиращо — мънка Истън.

И то много.

Докато растях, бях толкова бедна, че не можех да си позволя подобна церемония за майка си. Литургията струваше два пъти повече от кремацията, така че реших да няма служба. И бездруго никой нямаше да дойде. На мама обаче би й харесало.

— Идваш ли? — подканва ме Истън и посочва с глава напред.

Проследявам погледа му до ковчега. Отворен е, отказвам да ида до него. Така че, поклащам глава и си намирам място по средата. Истън бавно крачи по пътеката с ръце в джобовете. Сакото му се изпъва на широките му рамене, когато се навежда напред. Чудя се какво ли вижда.

Оглеждам се. Малко съм изненадана от посетителите. Наброяват едва десетина. Явно Брук наистина не е имала приятели.

— Вън!

Подскачам от пискливия вопъл на Дейна. Е, Брук все пак имаше една приятелка.

След секунда си давам сметка, че тя говори на нас. Гледа кръвнишки мен и Истън, който тъкмо се връща от ковчега.

— Срамота! — крещи Дейна. Никога не съм я виждала толкова разстроена. Лицето й представлява червено петно, зелените й очи са изпълнени с ненавист. — Вие, Роял, нямате място тук! А ти…

Говори на мен.

— Ти дори не си от семейството! Вън! Всички!

Не знам как изглежда невинността, но слагам Дейна начело на списъка ми със заподозрени. Жена, изнудвала беззащитно момче да спи с нея, би извършила и други ужасни неща.

Калъм крачи бързо към нас със суров поглед. Стив, който е с подобен черен костюм, го следва. Стив примигва, като вижда черния чувал, с който съм облечена, но това бе единствената рокля, дето намерих сред намалените стоки в мола. С два номера е по-голяма, но черната рокля, която имам, прилепва по тялото и беше на майка ми. Би било болезнено, а и доста секси да я облека на погребение.

— Никъде няма да ходим — възразява Калъм. — Всъщност имаме повече право да бъдем тук от теб, Дейна. Бях сгоден за нея, щяхме да се женим, за бога.

— Ти дори не я обичаше — ръмжи Дейна. Толкова силно се тресе, че цялото й тяло се олюлява. — За теб бе само секс-играчка!

Оглеждам се да видя дали някой е чул.

Всички, включително свещеникът, са чули и са вперили взор в разправията. Отецът ни се мръщи от подиума и не само аз го забелязвам.

— Дейна — гласът на Стив е нисък и по-внушителен от всякога. Обикновено говори безгрижно, но не и сега. — Не прави сцени.

— Не ми пука! — изревава тя. — Мястото им не е тук! Тя беше моя приятелка! Беше ми като сестра!

— Беше годеница на Калъм — скастря я той. — Независимо дали е изпитвал чувства към нея, или не, знаехме какви бяха нейните чувства. Тя обичаше Калъм. Би искала той да присъства.

Това затваря устата на Дейна. Около половин секунда. После тя извръща гневен поглед към мен.

— Е, тогава тя няма място тук!

Стив присвива очи застрашително.

— Как ли пък не. Ела е моя дъщеря.

— Дъщеря ти е от пет минути! За бога, аз съм ти съпруга!

Свещеникът се покашля. Звучно. Май не е много доволен от факта, че тя напразно споменава името Господне насред църквата.

— Държиш се като дете — отсича грубо Стив. — И се излагаш. Така че, предлагам да седнеш, преди да са те изгонили.

Това напълно затваря устата й. Тя ни стрелва с поглед и тръгва, сърдита, напред. После тръсва тежко дупе на пейката.

— Съжалявам — извинява се Стив, но гледа само мен. — Малко е… чувствителна.

Истън пръхти леко, все едно казва: „Малко ли?“.

Калъм кимва бързо.

— Нека просто да седнем. Службата ще започне.

Въздъхвам с облекчение, когато Стив си тръгва, за да се настани до ужасната си съпруга. Радвам се, че няма да е при нас. Всеки път, когато някой ми напомни, че съм му дъщеря, смущението ми ескалира до небето.

За наша изненада, Калъм също ни изоставя и сяда на първата пейка на редицата срещу тази на О’Халоран.

— Ще изнася реч — обяснява ми Истън.

— Сериозно? — Извивам вежди.

— Беше й годеник — свива рамене той.

Точно така. Не бе всеизвестно, че Калъм мразеше Брук към края на съсипващата им връзка.

— Ще изглежда подозрително, ако той… о, мамка му… — Истън замлъква внезапно и стрелва поглед вдясно.

Напрежение се натрупва във врата ми, когато виждам какво го е накарало да изругае. Полицаят, който бе посетил през седмицата „Астор Парк“ (Казънс?), е в църквата. До него стои ниска тъмнокоса жена. И двамата имат блестящи златни значки на коланите си.

Колкото и да съм неспокойна от присъствието им, няма как да не почувствам и прилив на победа. Иска ми се Рийд да беше тук, за да му кажа: „Виждаш ли! Ченгетата са тук, защото и те мислят, че убиецът може да се появи!“.

— Дано не се опитат да ни разпитват — подшушвам на Истън, докато оглеждам гостите.

Някой от тях може да е убиецът. Вглеждам се в тила на Калъм. Той има мотив, но не би допуснал сина му да поеме вината за престъпление, което не е извършил. Пък и той беше с нас във Вашингтон.

Отправям поглед към Стив. Но какъв мотив би имал той? Ако в ковчега бе Дейна, той щеше да е главният ми заподозрян. Но го нямаше девет месеца, което означава, че е невъзможно да е бил бащата на бебето на Брук. Отхвърлям го като възможност.

Останалите шепа хора не познавам. Трябва да е бил някой от тях. Но кой?

— Адвокатите на татко още отлагат — мънка Истън. — Може да е следващата седмица. Вече обаче говориха с Уейд.

— Така ли? — Поемам си въздух. Чудя се защо Вал не е споменала нищо, но кога ли пък е имала възможност?

Откакто най-добрата ми приятелка се забърка в тая каша, почти не съм била с нея. Знам, че й липсвам, и тя ми липсва, но не мога да се размотавам, да клюкаря и да си прекарвам добре, когато животът ми е толкова объркан.

— Питали са го подробно за сбиванията на Рийд — докладва Истън. — И за всички мацки, с които е бил.

— Какво, по дяволите? Защо да има значение? — По някаква странна причина това много ме възмущава. Хич не ми харесва, че ченгета подлагат на анализ предишните връзки на Рийд. Или пък сегашната му с мен.

— Не знам. Само споделям какво разказа Уейд. Общо взето, е само това. Не са говорили с него за Брук или за… — Спира. — Това пък какво е? Много странно.

Обръщам се отново и съзирам Гидиън, който върви към нас.

— Защо е тук? — шепне с половин уста. — Кой кара три часа, за да посети погребение на кучка, която дори не понасяше?

— Аз го помолих да дойде — признавам.

— Защо? — кокори ми се той.

— Защото трябва да говоря с него. — Не давам повече обяснения, а той няма време да ме разпитва, защото Гидиън е вече при нас.

— Здравейте — поздравява ни тихо най-големият от братята Роял. Но очите му не са върху нас. Взира се в ковчега на Брук.

Дали си представя Дейна в него? Не бих се изненадала, ако е така. Жената на Стив изнудва Гидиън от шест месеца, може би и повече.

Премествам се навътре, за да му направя място, и той сяда до Истън. Гидиън е аномалия в семейството. По-слаб е от по-малките си братя и косата му не е толкова тъмна. Но е със същите сини, сини очи.

— Как вървят лекциите? — питам неловко.

— Добре.

Не съм била много време до Гидиън, тъй като учи в колеж на няколко часа път оттук. Знам съвсем малко за него. Плувец е. Ходил е със Савана Монтгомъри. Спи или поне е спал с Дейна. Изпраща мръснишки снимки на гаджето си.

Ако Гидиън би убил някого, то това е Дейна.

Но… Дейна и Брук си приличат. И двете са с руси коси и прически като от корица на списание. И двете са кльощави, с огромни задници. В гръб лесно ще ги сметнеш за сестри.

— Благодаря, че дойде — любезнича. Скришом изучавам лицето му, което е сурово и напрегнато. Така ли изглежда вината?

— Все още не знам защо ме повика — отвръща той.

Двоумя се.

— Можеш ли да останеш след службата? Неудобно ми е да обсъждаме тези работи, докато… — кимвам към снимката на Брук.

— Да. Може да поговорим след това — съгласява се Гид.

— Мразя погребенията — въздиша Истън, също взирайки се в снимката.

— Досега не съм била на погребение — признавам.

— Ами на майка ти? — пита, навъсен, той.

— Нямах пари за служба. Можех да си позволя само кремация, а разпръснах праха й в океана.

Гидиън се обръща ококорен в мига, в който Истън изрича:

— Не може да бъде.

— Да, може — отвръщам и недоумявам защо и двамата ме гледат така.

— Разпръснахме праха на майка ни над Атлантическия океан — разяснява тихо Гидиън.

— Татко щеше да я зарови, но близнаците направо откачиха при мисълта, че ще я гризат червеи. Бяха гледали някакво предаване по „Дискавъри Чанъл“. Така че той се съгласи на кремация. — Искрена, нежна усмивка се разлива по лицето на Истън; от ухилената му физиономия няма и следа. — Взехме урната и изчакахме изгрева, защото тя обичаше утрините. Отначало нямаше вятър и водата бе като стъкло.

Гидиън продължава историята.

— Но мигът, в който прахът й докосна водата, силен порив дойде от нищото и водата толкова се отдръпна, та можех да се закълна, че на километър навътре щеше да стига едва до глезените ми.

Истън кима.

— Сякаш океанът я искаше.

Седим, смълчани, потънали в размисъл за собствените ни загуби. Скръбта от смъртта на мама не е чак толкова голяма днес, не и докато съм приклещена между широките плещи на двама от братята Роял.

— Красив спомен — прошепвам. Съмненията ми, че Гидиън може да е убиецът, се изпаряват. Толкова е обичал майка си. Как би могъл да убие жена?

— Харесва ми, че майките ни ни гледат от единия и от другия бряг — казва Истън и се ухилва дяволито.

— И на мен. — Не мога да не му се усмихна и аз.

Зарейвам поглед към пейките отпред, където седят Стив и Дейна. Усмивката ми изчезва, когато забелязвам, че Стив е сложил ръка върху облегалката зад Дейна. Тя се е привела и раменете й леко се поклащат. Нейната печал ми напомня за причината да сме тук. Това не е сбирка в църквата за сближаване.

Това е погребение на жена, която бе едва десет години по-голяма от мен. Брук бе млада и независимо от недостатъците й не заслужаваше да умре, особено по такъв начин.

Може би Дейна изобщо не е убиецът. Единствено тя показва истинска скръб.

Свещеникът се качва на подиума и ни приканва да станем.

— Приятели и близки, събрали сме се тук да почетем паметта на Брук Ана Дейвидсън. Нека заедно се изправим, да се хванем за ръце и да се помолим — произнася напевно посивелият мъж.

Ставаме и започва музика. Момчетата плъзват длани по вратовръзките си. Аз изтупвам роклята си и ги хващам за ръце, мечтаейки Рийд да бе тук. След момент мълчание свещеникът започва с нисък глас да чете писание за това как има време и място за всяко нещо. Явно Брук е трябвало да умре сега, на двайсет и седем години. Не споменава нероденото й дете и се замислям дали полицията нарочно не съобщава подробности на обществеността.

След края на молитвата свещеникът ни моли да седнем, а после Калъм се отправя към подиума.

— Неловко — мърмори Истън под нос.

Ако Калъм наистина се чувстваше така, то въобще не личеше. Спокойно заговори за благотворителната дейност на Брук, отдадеността й към приятелите й и любовта й към океана; накрая заяви, че ще ни липсва. Кратка, но изненадващо прочувствена реч. След като приключва, кимва учтиво към Дейна и отново заема мястото си. Дейна спазва благоприличие и също му кимва.

Свещеникът е отново на подиума и пита дали някой би искал да сподели спомен. Всички гледат към Дейна, чийто единствен отговор е ридание.

Свещеникът завършва с още една молитва, а после ни призовава да останем за почерпката в съседното помещение. Службата трае по-малко от десет минути; начинът, темпото, с което протича, и липсата на повече хора тук да почетат Брук, ме задушава.

— Плачеш ли? — пита Истън малко притеснен.

— Просто ужасно.

— Кое? Церемонията или речта на татко?

— Церемонията. Почти няма хора.

Той оглежда църквата.

— Май не е била особено добър човек.

Брук имала ли е роднини? Мъча се да се сетя дали ми е споменавала. Май никога не съм я питала. Майка й е починала, когато е била малка, само това знам.

— Може би, но на моето няма да има повече. Почти нямам познати — казвам.

— Хм, всеки гъзолизец в щата ще е тук да окаже съболезнования на Калъм. Ще е голямо. Не колкото моето, но достатъчно голямо.

— Никога нищо не е голямо, колкото твоето, а, Ийст? — подмята сухо Гид.

Ококорвам се от изненада. Не съм го виждала да се шегува.

— Знаеш, братле — киска се Истън.

Смехът му е малко по-силен, отколкото би се харесало на Калъм, който се обръща да ни изгледа строго. Истън млъква на мига и е малко засрамен. Гидиън също извръща към него злобен взор. Скръства ръце на гърдите си, сякаш да накара баща си да дойде и да ни се скара. Калъм се обръща към Стив с безсилна въздишка.

— Готова ли си да говорим? — пита Гидиън.

Кимвам и тръгвам след момчетата по пътеката. Излизаме в коридора. Всички останали се преместват в съседното помещение, за да се почерпят.

— С Рийд си говорихме миналата вечер — започвам, макар че аз говорех, а Рийд ми повтаряше, че не съм в ред. — Смятаме, че трябва да се разровим в миналото на Брук, да проверим дали има друг, който да желае — снишавам глас — смъртта й. Надявах се да ни помогнеш.

Гид изглежда стреснат.

— Как точно аз да помогна? Почти не познавах Брук.

Истън обаче бързо схваща защо отправям молба към Гидиън.

— Да, но чукаш Дейна, а тя познаваше Брук по-добре от всеки друг.

Гидиън стисва челюст.

— Вие сериозно ли говорите? Да не предлагате да скоча отново в леглото с тази… тази… кучка само за да се опитам да изтръгна информация?

Бузите му почервеняват от яд и съм принудена да отстъпя назад. За първи път виждам Гидиън да губи самообладание. Винаги е бил най-уравновесеният Роял.

— Не те моля да спиш с нея — възразявам. — Само да я повъртиш на шиш за малко подробности.

— Наистина ли си толкова наивна, Ела? — пита недоверчиво той. — Мислиш, че мога да прекарам и секунда с тази жена, без да ми се натиска?

Свивам се от срам.

— Така че, забрави — продължава той хапливо. — Откакто Брук почина, Дейна е толкова разстроена, че не може да вдигне телефона и да ми звънне. Докато не се сеща, че съществувам, мога да си живея живота, без да се занимавам с нея. Да се надяваме, че след като Стив се върна, съвсем ще ме забрави.

— Съжалявам — прошепвам. — Беше глупаво.

До мен Истън поклаща глава неодобрително.

— Леле, Гид. Това беше грубо. Не искаш ли да помогнеш на Рийд?

Брат му зяпва.

— Не мога да повярвам, че току-що ми каза това. Разбира се, че искам да му помогна.

— Така ли? Е, и двамата знаем, че той би изчукал всяка преследваща млади мъже жена в града, ако бе заложена твоята глава. Рийд би направил всичко, за да те спаси.

Не мога да отрека. Лоялен е до мозъка на костите. Би умрял за семейството си.

Какво пък, може би дори би убил заради тях.

„Престани!“

Пропъждам гадната мисъл и се взирам в Гидиън.

— Виж, не е нужно да го правиш, щом не искаш. Искам само ако по някаква причина си край Дейна, да я питаш дали има друг, който да мрази Брук. Вероятно някой от тези хора вътре?

За момент остава смълчан.

— Хубаво. Ще видя какво мога да направя.

— Благодар…

— Но само ако и ти направиш нещо за мен — прекъсва ме той.

— Какво? — бърча чело.

— Кога ще се нанесеш при Стив?

— Какво? — Направо съм смаяна.

— Кога ще се нанесеш при Стив? — повтаря.

— Защо да се мести при Стив? — пита Истън.

— Защото й е баща — отвръща нетърпеливо Гидиън и после отново се обръща към мен. — Дейна сигурно държи всичките простотии, с които ме изнудва, в апартамента си. Искам да ги намериш и да ми ги дадеш.

Намръщвам се.

— Дори и да се преместя при Стив, което не искам, нямам никаква представа къде да ги търся.

— Сигурно има сейф или нещо подобно — настоява той.

— Добре, като открия този митичен сейф, ще го отворя със силата на мисълта или какво?

Гидиън свива рамене.

— Нямам нищо против да го разбием с боен чук. Ще обясним на Стив, че с Рийд сте се скарали.

Пуля се срещу него.

— Много лошо, няма да го направя.

Гидиън ме хваща за ръката.

— Не само мен ще спасиш — гласът му е нисък, смъртоносен. — Савана е затънала до шия. Дейна има познат областен прокурор. Дойде в колежа и ми показа два съдебни иска, един за Сав и един за мен. Обвиняват ни в неща, които дори не подозирах, че са незаконни.

Съчувствие ме обзема, докато гледам пребледнялото му лице. Пот се стича по челото му.

— Не знам — мънкам аз.

— Поне си помисли — примолва ми се той. Стиска отчаяно ръката ми.

— Ще направя каквото мога — съгласявам се накрая. Може и да не съм близка с Гидиън или Савана, но това, което Дейна им причинява, не е редно.

— Благодаря ти.

— Но само ако върнеш услугата — контрирам го и вирвам вежда.

— Ще направя каквото мога — имитира ме той.

— Значи Савана наистина може да загази заради голите снимки, които ти е пратила? — пита брат си Истън, докато вървим към изхода.

— Така твърдят Дейна и онзи прокурор, но не знам — признава Гидиън. — Не исках да поемам риск, затова скъсах с нея. Надявах се това да я извади от уравнението, но… — изругава тихо. — Дейна не ме оставя да забравя, че Сав е замесена. Винаги използва тази заплаха, когато не й съдействам.

Леле. Всеки път, щом реша, че Дейна о’Халоран няма как да стане по-гадна, тази жена ми доказва, че греша.

С ръце в джобовете, Гидиън тромаво минава покрай нас и се отправя към паркинга. Слага ръка на вратата на колата и спира.

— Искате ли да знаете кой е тук? — подвиква през рамо и посочва с глава към входа. — Проверете в книгата с гостите.

С Истън се ококорваме, питайки се „защо не се сетих по-рано“.

— Както и да е, трябва да тръгвам — измънква Гидиън. — Пътят към училище е дълъг.

— До скоро, братле — провиква се Истън.

Гидиън ни махва и набързо отпрашва.

— Толкова ми е гадно за него — споделям на Истън.

— Да. И на мен. — В сините му очи се чете болка.

— Да идем да погледнем книгата с гости.

Завъртам се, за да се върна там, ала попадам на Калъм.

— Прибирате ли се, деца? — пита той. Стив е точно зад него. Дейна сигурно още е вътре, където е книгата.

Истън размахва ключове.

— След секунда, само трябва да мина през стаята на момченцата.

Баща му кимва.

— Добре. И бих предпочел тази нощ да си останете вкъщи. Без луди партита и боеве на доковете — поглежда предупредително Истън. — Сериозен съм.

— Ще си поръчаме храна за къщи и ще повисим при басейна — обещава Истън, изненадващо покорен. Килва телефона си към мен, подсказвайки ми, че ще снима списъка с гостите, докато аз занимавам бащите. — Веднага се връщам.

Мигът, в който Истън се отдалечава толкова, та да не ние чуе, Стив казва:

— Всъщност искам Ела да се прибере с мен.

Стрелвам очи към Калъм. Вероятно вижда паниката в погледа ми, защото на мига отрязва Стив.

— Не бива. Смятам, че Ела не трябва да е край Дейна тази вечер.

Безмълвно благодаря на Калъм, но явно това никак не радва Стив.

— С цялото ми уважение, Калъм, но Ела е моя дъщеря, а не твоя. Бях повече от щедър, като я оставих да остане при теб временно. Но, честно казано, не съм спокоен, като знам, че тя живее в дома ти.

— И защо? — мръщи се Калъм.

— Колко пъти ще си го повтаряме? — Стив е нетърпелив. — Не е идеалната среда за нея, не и докато на Рийд му предстои доживотна присъда. Не и докато ченгетата душат наоколо и разпитват всички в училището й. Не и докато…

Калъм гневно го прекъсва.

— Жена ти атакува словесно Ела преди службата. Наистина ли вярваш, че твоят дом — домът на Дейна е по-добра среда за Ела в момента? Защото, ако мислиш така, значи си откачил.

Очите на Стив потъмняват до металносиньо.

— Дейна може да е лабилна, но не е обвинена в убийство, нали, Калъм? И Ела е моя дъщеря…

— Не става дума за теб, Стив — ръмжи Калъм. — Противно на очакванията ти, светът не се върти около теб. Попечител съм на Ела от месеци. Облякох я и я нахраних и се погрижих за всичките й нужди. В момента аз съм най-близко до онова, от което се нуждае това момиче. Баща.

Прав е. По някаква причина пламенната реч на Калъм засяда в гърлото ми. Освен майка ми, никой друг не се е борил така за мен. Никой не се е интересувал дали „всичките ми нужди“ са удовлетворени.

— Искам да се прибера с Истън — успявам да преглътна и да изрека със слаб глас.

Стив присвива очи. В тях проблясва предателство, но не се чувствам гузна от това.

— Моля — добавям и отвръщам на погледа на Стив. — Ти сам отбеляза, че Дейна сега е много чувствителна. И за двете ни ще е по-добре, ако не се навъртам край нея, поне за известно време. Пък и къщата на Роял е близо до пекарната.

— Пекарната? — повтаря той с недоумение.

— Работата й — обяснява Калъм грубо.

— Сутрин работя в пекарната точно до училище — добавям. — Ако остана при теб в града, пътят ми ще се увеличи с още трийсет минути, а и трябва да ставам призори. Така че, ъ, да. Струва ми се по-логично.

Затаявам дъх, докато чакам отговора му.

След дълга пауза, Стив кимва одобрително.

— Хубаво. Може да се върнеш у Калъм. Но не завинаги, Ела. — Предупредителна нотка звънти в гласа му. — Искам да го запомниш.