Кристина Лорен
Красиво момче (8)

Глава осем
Йенсен

Всичко в Уиндъм беше на един хвърлей разстояние, но на нас ни трябваше час да извървим три пресечки. Хана и Уил се спираха на всяка витрина, все едно дали беше антикварен магазин, или кантора за недвижими имоти. Когато се добрахме до „Таверната на Дука“, двамата бяха решили да си купят канапе, две масички, стара лампа и къща в Кентърбъри.

Без да разбирам, през цялото време държах Пипа за ръка. Честно казано не беше необходимо: Беки и Кам ги нямаше и на улицата не бе необходимо да разиграваме брачния спектакъл. Но ми беше приятно да я докосвам. Спомних си как преди ден смятах и без друго да го направя, и то не от някаква импулсивна лъжа, а защото тя беше красива жена и двамата нямахме връзка, и какво лошо имаше, за бога?

Срещата ми с Беки от плът и кръв приличаше малко на чудовището в шкафа в детството ни. Аз наистина бях възвеличавал миналото ни в главата си, трябваше да очаквам, че подобна случайна среща щеше да бъде много болезнена, но истината беше, че се чувствах повече неловко. Кам изглеждаше мил, но безинтересен. Беки изглеждаше щастлива… но малко ранима. Най-неочаквано на нея й бе по-трудно, отколкото на мен.

„Таверната на Дука“ ми напомни на всички малки барове, в които бях ходил. Миришеше на разлята бира и леко на мухъл. Имаше машина за пуканки и купчина картонени подложки за клиентите, които те сами си вземаха. Имаше един барман и самотна машина за караоке в ъгъла. Малкото редовни посетители седяха на бара или по малките маси, но иначе заведението беше почти празно.

Да видим високия и вечно уравновесен Найъл Стела на подобно място, ни изпълни всички с радост. Той се настани внимателно на един стол с изкуствена кожа и си поръча „Гинес“.

— Ти… — подхвана Пипа като ме гледаше. — Успокоил си се.

— Ъ?

Тя наклони глава и каза:

— Преди пет дни щеше да приличаш на бизнесмен тук. Я се виж сега… — Тя погледна към новата ми тениска на пивоварна „Уилимантик“ и единствения чифт дънки, който носех в багажа си. — Изглеждаш добре.

— Бях на автопилот, когато си стягах куфара — признах аз, отклонявайки комплимента. — Нося предимно пуловери и официални ризи.

— Забелязах. — Тя се облегна на мен, дъхът й ме опари по врата. — Въпреки това ми харесваш. Но най-много ми харесва, когато мога да виждам ръцете ти. — Прокара меката си длан по ръката ми и обхвана с нея мускула ми. — Хубави ръце.

Потреперих и побързах да извърна поглед към бармана, който тъкмо слагаше внимателно бира пред нас. Уил вдигна пълната си с кехлибарен индийски светъл ейл чаша:

— Наздраве за браковете: стари, нови и мними. Дано ви донесат всичко, за което някога сте мечтали!

Вперил поглед в мен, Уил протегна чашата си, за да се чукнем. Вдигнах халбата си с тъмна бира и я чукнах в неговата.

— Честит рожден ден, негоднико — усмихна се той.

— Честит рожден ден? — звънна зад мен гласът на Беки и усмивката на Уил посърна. Той се изпъна и прегърна Хана.

— Кой има рожден ден днес?

— Хей, само се шегуваме — отвърна й той.

— Пипа — усмихнах й се аз и тя поклати развеселено глава. — Тъкмо се канехме да й попеем.

Отсреща на масата Найъл се наведе и се разсмя в шепите си.

— Това е прекалено — разтърси той глава. — Не мога да се сдържам повече.

Кам отиде да поръча на бара, а Беки издърпа стола срещу мен.

— Може ли да седна тук?

Усетих как Пипа застина леко от лявата ми страна и изрекох тихо:

— Разбира се.

Истината беше, че не исках Беки да сяда там.

Не я исках тук.

Не исках изобщо да идва с нас.

Вече не бях влюбен в нея, не исках да се връщам в миналото и да променям нищо. Дори не ми трябваше ново обяснение защо свърши бракът ни. Исках само да продължа напред. Бях постигнал успех в кариерата си, но Уил беше прав — в личния си живот бях претърпял пълен провал, за който сам си бях виновен. Просто не исках да се изправя срещу трудностите.

Кам се върна с „Бад лайт“ и чаша мерло за Беки. Чух краткия смях на Уил, преди изглежда Зиг да го ощипе под масата, защото тя се наведе и прошепна:

— Стига.

Но беше грешка да се държим мило и да се преструваме, че сме стари приятели. Аз не можех да го направя. Уил не можеше. Но най-вече Зиги. Беки ме беше огорчила много. Ние си прекарвахме чудесно ваканционното време, преди тя да се появи, а да се преструваме на мили и добри още три дни, щеше да е уморително за всички.

— Къде вечеряхте? — усмихна се приятелски Беки.

— В „Масата на Джон“ — Руби правилно долови лекото напрежение на масата. — Беше прекрасно.

— Ние имаме резервация там утре — Беки погледна към Кам за потвърждение. Той кимна. — Ние вечеряхме в „Самотата платноходка“. Не беше никак зле.

Кимнахме, сякаш това ни интересуваше.

— Момчета, помните ли — усмихна се Беки, — когато счупихме масата в онова заведение за сандвичи… — Тя замълча и ме погледна с присвити очи — не беше сигурна как се казваше.

— „Атманс“ — отвърна Уил, преди да отпие от бирата си.

Усмихнах се при спомена. Бяхме се напили, а Беки скочи на гърба ми и ни събори и двамата на масата, чиято горна част се отчупи от крака. Горкото момче, което работеше там, изпищя уплашено и ни каза да се омитаме и че щял да измисли нещо.

— Трябваше да платим — поклати глава тя.

— Масата? С какво? — позасмях се аз. — Доколкото си спомням, онази вечер си поделихме сандвича, защото тримата разполагахме всичко на всичко със седем долара.

Спомних си и остатъка от нощта: с Уил се прибрахме, залитайки в стаята си, строполихме се на пода и взехме да мислим как да прехвърлим картината от телевизора на тавана, за да можем да играем видеоигри пияни по гръб.

Накрая успяхме да закачим телевизора за един остарял проектор, който бяхме задигнали от склада на катедрата по биология същия уикенд, и се получи отлично.

Всъщност повечето ми спомени от колежа бяха свързани с Уил.

На масата се възцари мълчание, което ми подсказа — отнасяше се за всички нас, струва ми се — че вече не ни свързваше нищо общо.

Кам почука по масата.

— Някой тук да е фен на „Метс“?

Всички поклатихме глави и измърморихме нещо подобно на „не“ и „няма“. Той вдигна бирата към устните си и погледна към телевизора над бара, където вероятно даваха мач на „Метс“.

Зиги ме погледна и аз видях отчаяние в очите й.

Вечерта, която досега ме забавляваше и можеше да ме накара да стоя до късно и да пия, за да продължа удоволствието си, вече губеше очарованието си. Смехът на Пипа ми липсваше. Липсваше ми вълнението, когато ме погледнеше, а аз стоях в неведение какво предстои да направи.

Обърнах се към нея, прегърнах я през раменете и я притиснах към себе си.

— Дължиш ми една песен.

Тя вирна глава и ми се усмихна.

— Наистина ли? Прекрасно!

— Ти избираш коя. Искам да се махнем от масата. — Погледнах я настойчиво в очите и се запитах дали виждаше, че й казвам: „Не искам да бъда с нея“.

Повече видях, отколкото чух тихото й:

— Добре тогава.

Тя взе ръката ми, заведе ме в ъгъла, където микрофонът лежеше на самотен стол под прожектора, и го включи. Захранването изпищя в бара и всички се свиха. После Пипа го поднесе към устните си.

— Здравей, Кънектикът — изрече мелодично тя и изигра кратък въртелив танц. — Йенсен тук ми обеща, че ще пее с мен, затова реших да ви изпеем нещо наистина романтично.

Уил се засмя на масата, а сестра ми ни гледаше със сънливи от виното очи. Руби беше наполовина в скута на Найъл и или смучеше врата му, или спеше там, а единственият човек, който ни наблюдаваше най-внимателно, беше Беки.

Прииска ми се да изляза от кожата си.

Пипа завъртя с ръка лицето ми към нейното.

— Тази песен е за теб.

Въвеждащият рефрен на „Kiss Off“ на групата „Вайълънт Фемс“ засвири в бара и Пипа заскача до мен и се приближи, за да запеем.

Уил мушна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Даже Руби се изправи и нададе продължително:

— Юхуууууу!

— „Нуждая се от човек, с когото да разговарям. Някой, който ще иска да ме обича“ — запя Пипа и след като погледнах широката й усмивка и надникнах в дяволитите й очи, не можах да устоя. Затова запях с нея: — „Възможно ли е това да бъдеш ти? Възможно ли е?“

Чувствах се нелепо и неловко, и двамата звучахме ужасно, но това беше най-пречистващият миг след развода ми. Как е възможно? Дерях гърлото си на гневната песен с жена, която бях срещнал едва преди дни и която отначало смятах, че ще намразя, но ето че сега обожавам, и не кой да е друг, а Беки, Беки седи и ни гледа със смесица от облекчение и страдание по лицето.

Но дори тя изчезна, защото жената пред мен погълна цялото ми внимание. Косата на Пипа се спускаше по раменете й. Беше лесно да си представя тялото й под памучната й рокля и аз плъзнах ръка около кръста й, за да я придърпам по-близо.

Исках да я целуна.

Отчасти вината беше на виното и бирата и на замайващото усещане за свобода в малкото градче, където не познавах никого, но само не и на Беки.

До мен Пипа подскачаше и пееше фалшиво на микрофона — идеално за песента всъщност. Обеците й се спускаха надолу и почти докосваха раменете й. Гривните дрънчаха на китката й. Червилото оцветяваше устните й в съблазнително огненочервено и от него щастливата й усмивка изглеждаше безгранична.

Песента свърши с неблагозвучно дрънчене на китарата и Пипа ме погледна задъхана. Рядко действам, без да мисля, но когато се наведох да я целуна, не го направих от показност или защото всички ни гледаха, а защото в този момент не мислех за нищо друго.

Върнахме се на масата и бяхме посрещнати от бавното ръкопляскане на Уил, от глупавата усмивка на Хана, ококорените очи на Руби и Найъл и просълзената усмивка на Беки. Кам си играеше на телефона.

— Бяхте прекрасни — рече Беки.

— Съвсем вярно — съгласи се Зиги и по някаква причина нейното мнение тежеше тук.

Почувствах леко безпокойство, както ми се случваше на проточила се безцелна среща или в края на безконечен конферентен разговор. Пипа мушна ръката си в моята, а Беки и Кам ни последваха до машината за караоке и си избраха една стара песен на Ан Мъри. Една от бавните й кънтри песни.

— Странен избор след нашия? — попита Пипа с глава върху рамото ми. — Макар че и нашият беше необичаен като за начало.

Наведох се, за да ме чува над музиката.

— Баща й почина, когато тя беше в пубертета. Той обичаше Ан Мъри. Песните й й навяват спомени за него.

Тя наклони глава към мен:

— Аха.

„Ето как започва всичко“, помислих си аз. Не с порой от информация, а с дребни, незначителни неща. Кам сигурно знае всички тези дреболии за Беки, че и повече.

Аз научих, че Пипа знае наизуст песента на „Вайълънт Фемс“. Научих, че танцува като мъпет, има две майки и обича да крещи в дъжда.

Пак я целунах по устата и когато се отдръпнах, тя ме гледаше въпросително.

— Какво? — отместих един кичур от лицето й.

— Пиян ли си?

Засмях се:

— Ами… да. Ти не си ли?

— Да, естествено. Но това беше истинска целувка.

Отворих уста да й отговоря, но усетих, че хората край нас се размърдаха, и вдигнах глава.

— Този бар е умрял. — Уил се изправи и си облече якето. — Да се връщаме в бара на хотела.

Погледнах часовника си — беше едва десет.

Станах, помогнах на Пипа с палтото й, платихме мълчаливо сметката си и си тръгнахме от „Таверната на Дука“.

Едва когато влязохме в хотела, разбрах, че си бяхме тръгнали по средата на изпълнението на песента от Беки и дори не им казахме довиждане.

* * *

Мигът на истината ни застигаше.

Почти.

Стаята горе ни зовеше, докато влизахме в малкия винен бар на хотела. Дали отлагахме неизбежното, неловкия танц около тясното легло, или търсихме начин да върнем живеца на вечерта?

— Трябва да свикаме сбор на групата — каза сестра ми и се тръшна на едно от плюшените кресла. — Трябва сериозно да обсъдим дали да продължим тази обиколка, или да тръгнем към следващата ни спирка.

— Аз си мислех, че срещата с Беки няма да ни се отрази — кимна Уил. — Мислех си, че мнимият брак ще бъде забавен и всички ще се посмеем от сърце, но шегата се изтърка и с напредването на вечерта става малко странно как Беки не сваля поглед от теб.

— Вярно е — погледна ме Пипа. — Ти забеляза ли?

Свих рамене и си свалих пуловера заради горещината от камината.

— Сигурно и за нея е странно.

— Кам ми прилича на красив кретен — обади се Руби.

Затворих очи и се облегнах на дивана. Време за равносметка: срещата с Беки беше по-изтощителна от очакването за нейната странност, отколкото действително такава странност съществуваше.

— Все едно ми е и в двата случая — казах им аз. — Нямам нищо против да останем, нямам нищо против да заминем.

— Човекът, който най-добре понася обстоятелствата, е Йенсен — рече Зиги. — А на мен ми идва да й се нахвърля бясно всеки път, щом я видя.

— Денят беше тежък, а аз пих твърде, твърде много — призна си Уил. — Кой отговаряше за мен? Ти ли беше? — Той се подпря на Зиги с глупава усмивка. — Здрасти.

— Някой е готов за лягане — усмихна се тя, когато той притисна лицето си в гърдите й. — Да поговорим сутринта тогава? Ще трябва да предупредя, че ще пристигнем по-рано във вилата. Може би най-добре ще бъде да се наспим и да видим дали пак ще искаме да убием Беки… — Хана замълча и се усмихна дяволито. — Опа, грешка на езика. Исках да кажа, да видим как ще се чувстваме на сутринта.

— Отличен план. — Найъл стана от масата. Руби прегърна всички и след като си пожелахме лека нощ, до утре, те се запътиха към асансьора.

Погледнах Пипа и установих, че ме наблюдава. Дали и тя си беше спомнила, че щяхме да спим в една стая и в едно легло?

Тя стана и ми подаде ръка.

— Готов ли си? — Усмихна ми се, гледайки ме отвисоко.

— Май е време — казах аз и вътрешно се сгърчих. Вземи се в ръце, Йенсен.

Сърцето ми се разтуптя, когато станах и поех ръката й. Беше малка, топла и нежна в моята, но и някак твърда. Както сутринта, тя ми вдъхна кураж и краката ми почти се заковаха на място, когато мозъкът ми направи връзката, че за всеки, който ни гледаше, ние бяхме двойка на меден месец.

Това не ми помогна.

Ръка за ръка двамата извървяхме коридора и се качихме по стълбите. Отивахме към стаята, а аз не знаех какво щеше да последва.