Кристина Лорен
Красиво момче (6)

Глава шест
Йенсен

На следващото утро се събудих преди изгрев-слънце.

Примигнах срещу тъмния таван в топлите завивки, докато се разсъня. Признанието ми пред Пипа още звънеше в главата ми.

Щяхме да имаме деца!

Вече щяха да са ученици!

Изобщо не разбирах откъде изплува това снощи. Такива мисли все по-рядко ме навестяваха, обикновено в момент на слабост или в края на някой особено тежък ден, когато се прибирах в пустата къща.

Но явно и след доста изпито вино и надбягване в лозе с пръскачки.

След развода излизах с много жени и рядко се сещах за Беки. Но след като се запознах с Емили, често размишлявах върху брака си. Непринуденото ни, предсказуемо приятелство си проправи път към леглото и това освободи нещо у мен. Много по-лесно беше да имам връзка, която не означаваше нищо, отколкото да отдам цялото си сърце на една жена.

Бяхме играли мач по софтбол, после с Емили отидохме да пием бира, както правехме често. Но в онзи четвъртък аз платих сметката, изпратих я до колата й и тя ме попита дали искам да отида у тях. Оказа се, че исках. Направихме го два пъти в онази нощ и аз си тръгнах преди будилникът да звънне на другата сутрин.

Емили беше привлекателна и умна. Работеше като детски невролог в Бостънската болница за деца, но и на двамата ни беше ясно, че сме само приятели, които спят заедно, когато поискаха. Виждахме се у тях два-три пъти месечно. Беше приятно. Нищо изключително. Отчасти защото не влагахме чувства.

Част от колебанието ми да се обвържа по-дълбоко се дължеше на останалото от Беки объркване и нежеланието ми отново да бъда изоставен. Пипа имаше право, с времето болката заглъхваше, но не изчезваше напълно. Огорчението беше променило световъзприятията ми и възприятията на света за мен. Срокът на траура по разпадналия се брак и надеждите ми за бъдещето беше изтекъл. Светът беше продължил напред. Аз трябваше да направя същото.

Какво ме спираше?

Яд ме е, че не ми каза по-рано, че не иска да се жени за мен.

Много ме е яд, че пропиля времето ми. Сега, когато срещна някоя жена, си казвам… какъв е смисълът? Не е ли късно? Не съм ли твърде закостенял, безинтересен…

Нямах смелост да завърша тази мисъл.

Не разбирах как Пипа ме беше накарала да си призная неща, които никога не бях изричал на глас, но това не ми харесваше. Следващите две седмици бяха за почивка и наливане с вино, а не за ретроспекции и преоценка на живота ми.

Изритах завивките и седнах. Взех телефона от нощната масичка. Прескочих имейлите, както не бях правил никога досега, и отворих последното съобщение от Уил, който питаше дали искам да тичаме сутринта.

Съгласен съм. Готов ли си? Изпратих съобщението и захвърлих телефона на леглото.

Прегледах програмата, която Зиги беше напечатала за всички: брънч, свободно време за разходка в околността, възможност да посетим две-три пивоварни и вечеря тук, в хотела.

Получих отговора на Уил, докато бях в банята. Само едно Не, последвано от мълчание.

Набрах номера му и след четири позвънявания и поне две падания на телефона, той вдигна.

— Ти си непоносим като сестра си — смотолеви във възглавницата.

— Ти си този, който поиска да тичаме, нали помниш?

— Няма още… — той пак размърда телефона — седем.

— Е, и? Винаги излизаме по това време.

— Йенсен, виждаш ли стаята, в която се намираш?

Огледах се. Бяла ламперия по стените, двойно легло с ръчно ушит юрган, тухлена камина.

— Да.

— На почивка сме. Брънчът е след десет, а за Уиндъм ще потеглим чак към обед. Можеш спокойно да спиш до късно.

— Защо не ми каза още снощи?

Вече отварях менюто за румсървиса.

— Вчера изпих един галон с вино и се опитах да убедя келнера да си насадим лозе. Едва ли трябва да вземаш думите ми от снощи за чиста монета.

— Добре — въздъхнах аз. — И без друго имам малко работа, която трябва да свърша. Обади ми се, когато станеш, и тогава ще излезем да тичаме.

— О, не. — Ясно се чу шумоленето на завивки и скърцането на матрака. — По дяволите. Няма да стоиш в стаята си и да работиш. Сестра ти ще ме обезглави.

Значи Уил също е назначен да се грижи за Йенсен.

Скръцнах със зъби.

— Добре, няма да работя. Ще изляза и ще се срещнем по-късно.

— Стой, прав си. Дай ми петнайсет минути и ще те чакам във фоайето. Дадено?

— Дадено.

* * *

Стаята ми беше в единия край на къщата и гледаше към поляната и покрития с навес проход, който разделяше основната сграда от голяма, подобна на хамбар постройка. Небето още беше тъмно, но се бе развиделило достатъчно, за да видя медния покрив на беседката в далечината и една площадка, където според брошурата, която Зиг беше включила в маршрута ни, почти всяка вечер сервирали вечеря до буен огън.

Във фоайето беше доста оживено, огънят вече гореше в камината, а от затворените врати на кухнята се носеха звуците и миризмата от приготвяната закуска.

Уил вече беше слязъл и разговаряше с управителя близо до входната врата.

Щом ме видя, вдигна ръка за поздрав и се раздели с мъжа.

— Добро утро.

— Добро да бъде. Зиг още ли спи?

— Като заклана — изрече той с развеселена усмивка, която не си направих труда да разгадая. Той си сложи ръкавиците и изсумтя. — Виждам, че си си взел обратно горнището.

Погледнах към суитчъра от университета „Джонс Хопкинс“, който сестра ми си присвояваше през повечето време. Беше малко поизбелял и износен на места. Ръкавите бяха протрити на китките, а единият се беше разшил по ръба, но аз си го обичах. Хана вечно ми крадеше дрехите, още откакто порасна дотолкова, че да стига вратата на гардероба ми. Единствената причина да съм облечен с него сега, беше, че в даден момент тя сигурно се е преоблякла вкъщи и го е захвърлила на пода.

— Усещам, че се подиграваш на суитчъра ми, Уилям. Това е класика. Хана разбира от тези неща даже повече от мен.

— Също като теб Хана е странно сантиментална. Вие сте единствените хора, които ще изхвърлят стара пластмасова купа, защото не искат да я измият, но години наред ще пазите един суитчър.

Уил имаше право.

Прекосихме фоайето и излязохме през задната врата, преди ароматът на бекон и сварено кафе да ни накара да зарежем тренировката.

Мразовитият въздух тозчас ни удари. Уил нахлупи шапката ниско над ушите си и погледна през двора.

— Много е красиво тук.

Проследих погледа му. Над ниската ограда в далечината се беше спуснала мъгла, дърветата горяха в есенен огън на фона на безцветното, сиво небе. Зад нас беше странноприемницата — белите дъсчени стени, светлосинята врата, обшитата с мед кула, която лъщеше като чисто нова монета.

Кимнах в знак на съгласие.

Телефонът иззвъня от джоба на якето му, той го извади и се изсмя.

— Бенет е пратил това до групата: „Клои ми направи закуска в леглото. Оттогава минаха два часа, а тя още не ме е накарала да отпуша канала на мивката. Жените правят ли такива неща от… добро сърце? Моля ви, преведете ми“.

Засмях се и поклатих глава.

— Дали наистина е объркан, или се шегува?

Уил прибра телефона в джоба си и дръпна ципа:

— Мисля, че е искрен. Клои се е преобразила. Двамата имаха бурни отношения и сега, когато тя е бременна, нещата стават странни.

— Не ти ли се иска да бъдеш в Ню Йорк, за да го видиш с очите си?

— Да, иска ми се — той се наведе на една страна, за да разтегне гърба си. — Много е странно. Но и забавно.

Загрявахме в мълчание, както бяхме правили стотици пъти — бедра, прасци, задната част на бедрата, ханша, а около нас кънтяха звуците на утрото. В съседното поле конете хрупаха трева и някой чукаше по двора, но иначе беше тихо и спокойно, когато тръгнахме към началото на пътеката.

Нагласих таймера на часовника си и поехме от черната пътека, през тротоара по пътя. Краката ни се движеха ритмично. Стараех се да дишам равномерно и гледах напред.

— Как е работата?

Уил беше инвеститор, а Макс негов партньор. Двамата бяха собственици на „Стела и Самър“, инвестиционна компания с рисков капитал, като Макс бе в Ню Йорк Сити, а Уил сега работеше от вкъщи в Бостън.

— Доста добре. Има една малка австралийска фармацевтична компания, която прави изследвания в областта на рака. Идният месец летя да преговарям с тях. А и Макс е превърнал стария ми офис в творческа стая, докато Анабел е с него на работа, затова аз ще направя ремонт на неговия следващия път, когато замине в чужбина.

— Ремонт ли?

— Да. Дискотечна топка, розов изкуствен леопард на канапето му. Може би и един пилон точно по средата.

— Момчета, вие не сте с всичкия си.

Той се засмя.

— Последния път, когато бях в града, прекарах седмицата на бюрото на рецепционистката, делейки компютър с майка му. Това би трябвало да ни разчисти сметките.

— Веждите на Бенет не пораснаха ли едва наскоро от последния път, когато някой от вас се опита „да си разчисти сметките“? Напомни ми никога да не припарвам до Ню Йорк.

— Само едната, не бяха и двете — поясни той. — Ами ти? Доволен ли си, че се измъкна от кантората?

— И да, и не — признах си аз. — Виждам колко отчаяно се нуждаех от почивка, но през цялото време си мисля какво ли става, докато ме няма.

— Защото обичаш да контролираш всичко — подсмихна се той към мен. — Това е семейна черта на Бергщрьом. Ще направя тест на цялата ви фамилия, за да намерим генетичния локус.

— Просто съм добър в работата си — поправих го аз, а сетне тихо добавих: — И може би донякъде се дължи на гена.

Уил се засмя и ние завихме наляво по Джеймспорт — междуградски път с две платна, опасан с дървета от двете страни и тук-там по някоя къща.

Тичахме в мълчание един до друг с равномерна крачка. Пътят направи завой, после отново се изправи. Познатото спокойствие обаче, което изпитвах, когато тичах, все ми се изплъзваше. Мислите се блъскаха в главата ми, а стомахът ми се беше свил на топка от напрежение.

— Какво мислиш за Найъл и Руби? — попита ме след две-три минути Уил.

— Изглеждат чудесни хора. — Радвах се на всеки разговор, който щеше да ме изтръгне от мислите ми. — Найъл хем много прилича на Макс, хем не съвсем.

— И аз си мислех същото, когато бях с тях в Ню Йорк. Откакто е с Руби, той изглежда много по-спокоен. По-щастлив. Макар че ми доставя удоволствие да си представям как дървото Найъл работи рамо до рамо с Пипа и Руби. Тези двете са близначки по ентусиазъм. Представям си какво е било.

— Цяло чудо е, ако са вършели някаква работа.

— Много е хубаво — продължи той дяволито, — че с Пипа се разбирате толкова добре.

При споменаването на името й нещо ме преряза в стомаха.

— Тя е много приятна жена, а аз явно я бях хванал в лош момент на самолета. Никога няма да забравя как я обидих. Още чувам смеха й да отеква в кухнята ви.

— Много ми е тъжно, че съм го изпуснал.

— Не се бой, стой наблизо и аз ще намеря друг начин да се посрамя.

— Ти не си първият човек, който се изпуска пред жена, която харесва, Дженс. Ако знаеш аз какви глупости съм дрънкал пред Хана!

Намалих, докато минавахме покрай голям имот, обграден с бяла ограда и десетина коня. Имах нужда да говоря, да изкарам от душата си онова, което ме безпокоеше.

— Положението с Пипа…

Уил забави до мен и ме погледна.

— Да…?

Улиците в този час бяха пусти, но една кола ни подмина и ние свихме към едната страна на пътя.

— Виж, имаш право. Аз наистина я харесвам, но всичко е много нагласено. Имам чувството, че сме в аквариум.

— На кого му пука? Хана си е навила на пръста да ви събере, но какво можеш да очакваш от сестрите. Забрави за нея. Ако бяхме в университета, Пипа щеше да бъде твоят тип. Тя е забавна, изключителен математик, да не говорим за външността й. И ако това не ти стига, ще остане тук четири-пет седмици, след което ще замине отвъд океана. Изпуснах ли нещо?

— Не знам — признах си. — Може би прекалено много мисля.

Той спря с ръце на кръста и се облегна на оградата, за да си поеме дъх.

— Чуй ме. Вече казах на Хана, че няма да се забърквам в това, но ако още бяхме студенти, щеше да видиш, че това не е нищо повече от една хубава почивка със семейството и нови приятели, една от които случайно е свободна и изумително обаятелна.

Погледнах с присвити очи надолу по пътя.

— Да, предполагам. И все пак ми се иска да вярвам, че сега съм много по-умен.

— Не съм сигурен. — Той сведе глава и ритна един камък до крака си. — Какво те тормози?

Засмях се.

— Труден въпрос за седем и половина сутринта.

Той вдигна очи.

— Така ли? Никога не съм те виждал да страдаш от екзистенциална тревога. Даже и след като Беки те напусна. Няколко уикенда стоя пиян, после се върна на работа и оттогава не си спирал да работиш. Това ли е причината? Решил си, че това е всичко, което искаш?

Името на Беки ме жегна в гърдите. Напоследък ми се случваше твърде често.

— Аз…

— Аз още те чакам да доведеш жена на вечеря у нас — прекъсна ме той. — Докато живеех в Ню Йорк, си мислех, че не те виждам с момичета заради разстоянието. Но откакто се преместихме тук — колко време стана? Две години? — досега съм се запознал само с партньорката ти в кревата и ще бъда честен с теб, Дженс: тук съм на страната на Хана. Тя е интересна колкото една лъжица.

Изсмях се, без да вярвам на ушите си.

— И ти си тръгнал да ми говориш за партньорки в кревата.

Той кимна в знак на съгласие.

— Добре, прав си. Разбирам. Щом това искаш да правиш до края на живота си, добре. Тогава какво те измъчва? Не може да имаш всичко. Ти хем искаш да не се обвързваш, хем те гони неврастенията заради положението с Пипа.

— Защото аз съм неврастеник, Уил — гласът ми се извиси във влажната утринна мъгла. — Вчера наблюдавах Зиг и осъзнах колко много й се иска да ме види в кратка авантюра като на летен лагер, и си казах: добре, защо не, мога да го направя. Но има нещо в Пипа, което…

— Те кара да се чувстваш неспокоен? — примигна той с разбиращи, проницателни очи.

— Да, и не разбирам защо.

— Защото е честна и не се преструва? — Когато не му отговорих, той продължи: — Защото иска да знае кой си и какво мислиш? И защото теб те е страх, че няма да можеш да се изплъзваш цели две седмици?

— Добре, виждам, че си мислил по въпроса.

— За нещастие, си прав. Вместо да спя в огромното легло с красивата си съпруга, аз съм тук с теб и обсъждам чувствата ти. Затова, Дженс, говори. Кажи ми какво става в тази твоя глава или ме остави да се върна в леглото и…

— Добре, добре. — Засмях се горчиво и обърнах лице към небето. — Исусе, дори не знам. Снощи Пипа успя да ме накара да заговоря за Беки и не че още съм влюбен в нея, тъкмо обратното, но не желая да мисля за това. Защо жените вечно там дълбаят? Аз дори не искам да мисля за това.

— През последните седем години връзките ти се ограничават до следното: запознаваш се с някоя жена, излизаш на една-две срещи с нея, правите секс и после ти не й се обаждаш никога повече. Прав ли съм?

Поклатих глава, но не за да отрека думите му.

— Объркан си, човече. — Той се изправи и изтупа треските от шортите си. — На бас се хващам, че си мислиш, че ги щадиш, да не се забъркват с мъж, който няма да им обръща внимание заради работата си.

— Ами — свих рамене аз, — все още не съм срещнал жена, която да предпочета пред работата си.

— Ти чуваш ли се колко жалко звучиш? — попита ме той и смехът му смекчи думите. — Според мен се страхуваш от сериозна връзка, за да не би да свърши без обяснение. По същата причина мразиш да говориш за Беки. Не разбираш какво стана. Тогава имам новина за теб: никой от нас не разбира. И тогава не разбирахме. Тя нарани всички. За теб е по-лошо, много по-лошо, но ние всички я изгубихме. А сега толкова те е страх да опиташ отново, че не си правиш труда.

— О, стига, моля те. Не ми се слушат глупости.

Уил поклати глава.

— Теб те е страх от провал и затова говориш глупости. Исусе Христе. Защо всичко трябва да се върти около Беки?

— Не мисля, че е толкова дълбоко, Уил.

Обърнах се и тръгнах, но бавно, за да разбере, че не си тръгвам.

— Не казвам, че е дълбоко. Казвам, че е очевидно. Ти си такова клише. Обичам те, човече, но да те разгадае човек е толкова лесно, колкото да тълкува сън, в който отиваш гол на училище.

Това ме разсмя.

— Добре. Значи казваш, че съм клише, което не може да преглътне, че са го зарязали, и мисли прекалено много по въпроса.

— В едно изречение. — Той ми се усмихна. — Наистина ли ме изкара от топлото легло, за да говорим за това?

* * *

Вторият етап на пътуването ни отведе от Джеймспорт до Уиндъм, Кънектикът. Пътят беше само два часа с кола, но опаковането на багажа след две вечери в един и същи хотел ни накара да почувстваме, че пътешествието наистина започва. Четири дни щяхме да обикаляме различни пивоварни и малки винарски изби, а после щяхме да се насочим към Върмонт за една спокойна седмица в къщата.

Но преди това трябваше да му отпуснем края. Поне така Зиги определи следващата спирка.

Тя беше част от организирана обиколка със занимания, а ние бяхме общо десет човека. Това означаваше, че още четирима щяха да се присъединят по пътя. Найъл ни изнесе шеговита лекция, впил тъжен поглед в Пипа, върху „Нещата, които си разказваме, и тези, за които мълчим“.

— Например — продължи той от предната седалка до Руби, която шофираше — в края на деня не обсъждаме как ни сърбят сутиените.

— Нима? — престорено се нацупи Хана.

— Не разказваме за „бившия загубеняк“ и неговия „надигащ се задник“.

Пипа изпъшка игриво.

— Тааате! — завайка се тя.

— Не забравяйте, че ще има нови хора. — Найъл се обърна назад, а Руби хвърли поглед през рамо и поклати глава. — Да се постараем да се държим прилично, макар и пияни.

— Какъв беше маршрутът, Хана? — попита тя.

— В три ще направим обиколка на пивоварната „Уилимантик“. Довечера ще посетим една винарна на юг от хотела, където ще мачкаме грозде. Утре ще правим сирене, а в четвъртък имаме комбиниране на шоколад с вино, а след това традиционно приготвяне на миди и омари.

Уил ми хвърли поглед през рамо от втората редица седалки и аз се досетих какво си мисли: каква почивка само! Не ме разбирайте погрешно — звучеше прекрасно, но за група свръхамбициозни хора. Това не беше като да си четеш на плажа или да се носиш лениво по реката с бира в удобно плюшено кресло. Това беше версията на Хана за принудително бездействие.

— Хващам се на бас — отдъхна си, че няма да ти се налага да стоиш на едно място, а? — попита ме той. И аз разбрах, че… да, това беше и моята версия за принудително бездействие.

Пивоварна „Уилимантик“ имаше колониален вид и даже и да искаше, не можеше да изглежда по-типично за Нова Англия, а аз съм отраснал в Бостън, тъй че това говореше нещо.

Уилимантик, Кънектикът беше съвсем наблизо до Уиндъм, където щяхме да отседнем накрая, и на половин час с кола от няколко големи града, но атмосферата в него беше странно провинциална и отживяла.

Мислите на Пипа отразяваха моите:

— Още не сме видели нито един град — прошепна тя, взирайки се през прозореца, докато паркирахме. — Защо винаги съм си мислила, че Източният бряг е застроен с градове?

Като световен експерт по градско планиране Найъл отвори уста да отговори, но Руби изключи двигателя и побърза да каже:

— Не, любими мой. Сега нямаме време да изслушаме дисертацията ти. — И като посочи с усмивка през прозореца, добави: — Мисля, че това е нашият човек от „Истърн Стъмбълс“.

— „Истърн Стъмбълс“^[1]? — повторихме едновременно с Уил.

Хана размаха папката над главата си и отвори плъзгащата се врата.

— Името на групата, която организира почивката. Те не крият защо сме тук: пиене, ядене и клатушкане към дома.

Взех от задната седалка чантата с лаптопа и слънчевите очила, а в това време Хана и Уил скочиха и отидоха при човека. Найъл и Руби излязоха да се поразтъпчат, а Пипа отиде при тях на тротоара.

Телефонът ми иззвъня. Извадих го и прочетох имейла от Натали.

— Идваш ли? — наведе се от тротоара Пипа.

— Не ме издавай — казах, докато пишех бързо. — Трябва да изпратя един спешен имейл.

Тя се отдръпна през смях, а аз довърших писмото и натиснах изпращане. Наведох се, за да изляза, и едва не налетях на сестра си.

Беше застанала на пътя ми.

— Променихме плановете. Уил иска да импровизираме и да тръгнем на север.

Вдигнах глава. Лицето й беше зачервено, погледът й — объркан.

— Сигурна ли си? — опитах се да мина покрай нея. — Да не би мястото да е съмнително? Пиене, ядене и клатушкане към дома звучи чудесно.

Тя поклати глава.

— Не, просто атмосферата не ни харесва.

Погледнах през прозореца.

— Йенсен! — изкрещя Зиги и аз се обърнах към нея сепнат.

— Какво?

Тя разтърси глава запъхтяно и леко възбудено. Руби и Найъл се качиха, без да кажат и дума. Пипа стоеше зад Зиги и ме наблюдаваше сдържано.

— По-добре да си тръгваме — каза сестра ми.

Не разбирах дали беше ядосана на Уил за това, че е предложил да прескочим част от грижливо скроените й планове, или беше изгладняла. Но аз трябваше да пусна една вода.

— Добре, остави ме да изтичам до…

Когато излязох покрай нея, една ръка ме хвана паникьосано. Какво, за бога, й ставаше на Хана?

— Йенсен — тихо каза Пипа.

А може би го изкрещя.

Аз едва я чух.

Жената стоеше на десет крачки от нас и нямаше нужда да се обръща, за да я позная.

Беше се подстригала по-късо, но малката бенка на дясното й рамо стоеше. Рамо, което бях целувал безброй пъти. Там беше и белегът от ухапване от куче, когато била на осем, който се спускаше по дължината на лявата й ръка.

Тръгнах напред, без да виждам нищо. Тези мигове се описват вярно в книгите: светът се завъртя. Гравитацията отслабна. Наистина ми се зави свят и не бях сигурен кога за последно си бях поел дъх.

— Бекс? — изрекох с дрезгав глас.

Тя се обърна. Дълбоките й кафяви очи бяха ококорени от изненада.

— Йенсен?

Усещах тежката тишина зад гърба ми: всичките ми приятели наблюдаваха развитието на сцената със стаен дъх.

На лицето на Беки се появи усмивка, тя излезе напред и се хвърли на врата ми. Вдигнах вцепенено ръце да я прегърна и тогава осъзнах, че Пипа ме държеше леко за ръката. Пусна ме, но застана до мен за подкрепа.

Беки отстъпи назад и протегна ръка.

— Йенсен, запознай се със съпруга ми, Кам.

Не бях забелязал мъжа до нея, макар че беше цяло чудо — та той беше планина от мускули и искрящо бели зъби, когато се усмихна. Стисна здраво, но спокойно ръката ми. Прегърна Беки през рамо, а тя се сгуши в него и аз имах чувството, че гледам спомените си на кинолента.

— Приятно ми е — успях да кажа. Как беше възможно?

Той й се усмихна.

— И на мен. От години слушам за теб.

Години.

Тя от години живееше с друг, а аз още стоях изоставен на старта.

Протегнах ръка и напипах топлата, успокоителна длан на Пипа. Усетих как очите на Беки проследиха жеста ми.

Преди да се опомня, думите изскочиха от устата ми:

— Това е съпругата ми, Пипа.

Ръката на Пипа потръпна. Беки я огледа внимателно: рошавия й кок, мъхестия й оранжев пуловер, тесните дънки до глезените и високите до небето яркосини токчета. Спря поглед на гердана й — сложна каскада от зелени, червени и жълти мъниста — и на широката й, грейнала усмивка.

По дяволите!

Какви ги забърках?

— Съжалявам — започнах да бия отбой аз. Но виждайки Беки тук… В миг разбрах, че лицето, което някога обичах и което години наред плуваше в изстрадалите ми мисли, беше само едно лице от миналото. Със смайваща яснота не почувствах почти никаква болка.

Не изпитах нова тъга.

Нито яростна ревност от новия й съпруг.

Нито дори намек за носталгия.

Но Пипа ме прекъсна и пусна ръката ми, за да стисне тази на Беки.

— Беки — изрече тя гладко. — Радвам се най-сетне да се запознаем.

Изправи се, погледна ме с искрящи очи, после плъзна широко разтворената си ръка по задника ми.

И стисна.

— С Йенсен празнуваме медения си месец. Какво съвпадение, че се срещаме тук!