Кристина Лорен
Красиво момче (5)

Глава пет
Пипа

— Напомня ми на онова момче от университета — измърморих, като се взирах в Йенсен в другия край на стаята и разсеяно облизах капка вино от ръба на чашата. — Роби. Робърт Даниъл Ашуърт. Това не е шега. Наистина се казваше така — поклатих глава. — Но беше много красив. Умен и добър. Забавен и обаятелен… и никога не излизаше на срещи.

Руби проследи погледа ми.

— Гей ли е бил? Пипс, Йенсен не е гей, кълна се.

Бях изгубила броя на вината, които опитах, и като се предадох, си поръчах цяла чаша от неустоимата „Пети сира“. Руби беше преполовила щедро напълнената чаша „Вионие“ и двете седяхме прегърбени на високите столове на бара, докато мъжете обсъждаха от кое вино и колко бутилки да купят за вкъщи.

— Не беше гей — примигнах аз и обърнах поглед към нея. — Просто невероятно придирчив. — Разтърсих леко глава, за да се проясни, и си взех един бадем от чинийката. — Една вечер Роби се беше напил с текила и ми призна, че не обичал да прави секс с много жени. Не обичал — повторих аз. — Каза, че обичал секса, естествено, но това било прекалено интимно нещо, за да го правиш с непознати.

Руби лапна един бадем и ме изгледа с празно изражение.

— Ъхъ.

— Не е ли прекрасно? — спомних си надигащия се задник на Марк и как аз никога нямаше да науча името на жената под него. С каква лекота беше сложил край на връзката ни, без да се страхува, че тя ще му липсва. — Не е ли прекрасно да отдаваш толкова много значение на секса даже когато си на деветнадесет, че да не искаш да го правиш с всеки? Вече никой не мисли така.

— Вярно е.

— Не съвсем — поправих се и вирнах брадичка към Найъл. — И той мисли така.

Руби се засмя.

— О, не, просто досега е бил женен. Аз твърдя, че ако Найъл не беше срещнал Порша, някоя сексуално освободена жена щеше да го намери първа и да го превърне в очарователна уличница.

— Божичко, каква прелестна картина — отроних пламенно аз. — Сексуално ненаситен деветнадесетгодишен Найъл Стела.

— Нали? — кимна тя в съгласие.

— О, изплакнахте си очите и аз го изтървах — Хана проследи погледите ни и се тръшна до мен.

— Не, точно навреме пристигаш — подпрях брадичка на дланта си. — Боже, каква хубава стена от мъже.

Сякаш почувствали тежестта на погледите ни, тримата се обърнаха едновременно и ни спипаха как стоим, подпрели брадички на ръцете си и зяпащи ги с копнеж.

Моментът беше фантастичен за всички, освен за мен и Йенсен — тозчас извърнахме погледи встрани, докато те тримата си проправиха път през навалицата до нас.

— Изглеждаш добре — измърмори Хана, когато Уил се приближи до нея.

— Здрасти — усмихна се задъхано Руби, когато Найъл я прегърна откъм гърба.

Йенсен ми помаха със закачлива тромавост.

— Опита ли домашно приготвените кисели краставички?

— Домашно…? Не — запънах се аз и подех играта. — Още не съм.

— Много са вкусни.

— Нима? — засмях се, а другите две двойки започнаха да се целуват и ни притиснаха един към друг.

Той кимна и рече:

— Мхм. Пикантните са чудесни, ако обичаш подправки.

— Обичам — отвърнах бързо.

— Тогава да знаеш — той едва не се задави и отстъпи надясно, когато Уил притисна гърба на Хана в бара, докато я целуваше, — много са хубави.

— Ще ги опитам.

Йенсен ме погледна с грейнали очи. Поклати глава и задържа погледа ми.

Беше приятно да признаем общата ни мисъл открито, без думи. Очакването, че рано или късно щяхме да станем двойка, сгъстяваше напрежението във въздуха. Но докато аз бях отворена към кратка авантюра, Йенсен прикриваше по-дълбоките си чувства с объркваща смесица от хумор и благоприличие. Исках поне да бъдем съмишленици.

Приятели на път.

Другари.

Найъл естествено долови двусмислената размяна на реплики и се изтръгна от прегръдката на подпийналата Руби.

— Хайде да се преоблечем за вечеря. Един душ ще ми дойде добре.

* * *

Трябва да кажа, че трите жени на това пътешествие си взехме душ и се преоблякохме по-бързо, отколкото мъжете.

Руби и Хана бяха в коридора с мокри коси и лек грим, когато излязох в подобен вид от стаята си.

— Дай пет за жените, които се приготвят за нула време — Хана вдигна ръка и посрещна дланта ми с тихо плясване.

Малко по-надолу Найъл и Уил стояха един до друг и разговаряха тихо.

— Дженс ли чакаме? — попита Руби.

Хана кимна:

— Сигурно се глади. Никой не обича да глади повече от брат ми. Щеше да си глади и чорапите, ако беше сигурен, че никой никога няма да узнае.

— Това е прекрасно — и погледнах собственото си облекло: високи ботуши, червен чорапогащник, любимата ми широка пола на черно-бели райета — малко поизмачкана от куфара — и бял потник под удобна морскосиня жилетка с бродиран папагал на гърдите. — Аз приличам на взривена кутия с флумастери в коридора.

— На мен ми харесва как съчетаваш дрехите — обади се Руби. — Много си смела.

— Благодаря… — измърморих и пригладих пуловера си. На мен тези цветове ми харесваха.

Йенсен излезе от стаята и погледна удивено, когато свари три жени, струпани почти пред вратата му.

— Извинявайте — погледна ни поред с леко объркване. — Аз… не знаех, че всички мен чакате.

— Няма нищо, принцесо — Хана шумно го млясна по бузата.

— Трябваше да се изгладя — обясни той тихо, а сестра му ми хвърли победоносна усмивка, изразяваща „Знаех си!“.

Руби хвана Найъл за ръка. Хана хвана Уил. А Йенсен се обърна към мен със спокойна усмивка, която противоречеше на напрежението в очите му, и каза:

— Изглеждаш чудесно.

Изведнъж почувствах безпокойство. Знаех, че сценарият за Сватосването на цялото пътуване беше написан с ярък, но невидим ръкопис над главите ни и ни следваше по петите, където и да отидехме, но ми се искаше и двамата да можем да го забравим. Аз можех да се наслаждавам на хлътването си по Йенсен, знаейки, че той ще бъде предпазлив, докато аз ще бъда импулсивна, а той можеше да се наслаждава на почивката си и двамата можехме да се преструваме, че сценарият не съществува.

Но в действителност неговото внимание щеше да ме поласкае само ако беше искрено.

Изчаках всички да се насочат към входа, после внимателно дръпнах Хана настрани.

— Не искам… — замълчах. Заговорих, преди да реша какво точно исках да кажа.

Тя се усмихна и се приближи с една крачка.

— Добре ли си?

— Да — кимнах. — Просто… — Погледнах към Йенсен и бързо преместих поглед обратно, — не искам той да изпитва… нежелано напрежение.

Хана примигна и сбърчи нос, докато се мъчеше да схване за какво й говоря.

— С теб?

— Да.

Объркването й премина в смях.

— Страх те е, че брат ми се чувства притиснат да спи с бомба на почивката си?

— Ами, да — поласках се от описанието. Бомба.

Тя изсумтя:

— Тежко бреме за Йенсен, дай да те гушна.

Засмях се и осъзнах, че след всеки наш разговор, я харесвах все повече. Разбирах заслепението на Руби.

— Ти си прекрасна. Разбираш какво искам да кажа. Привличането ни може и да не е взаимно…

— И ти си…?

— … И ако не е, аз няма да се обидя — продължих едновременно с нея. — Дойдох тук за развлечението. Дойдох, за да си почина. — Погледнах стената със стотиците изложени бутилки вино и вдигнах вежди, все едно стената лично ме предизвикваше. — Дойдох, за да се разнежа от пиене.

— Ще ти кажа нещо за брат ми — Хана се наведе към мен. — Някога на него му се носеше славата на легендарен играч, не те лъжа — добави при учуденото ми изражение. — А после се ожени за вещицата, която разби сърцето му. Тя разби сърцата на всички ни.

Замислих се смръщено за деветгодишната им връзка и как тя е обсебила Йенсен, намъкнала се е в семейството му.

— Сега той е един работохолик, който не помни какво значи да бъдеш спонтанен и да се забавляваш заради самото забавление — продължи тя. — Почивката ще му се отрази добре. — Веждите й леко се свиха, когато добави: — Даже отлично.

Тя се върна при Уил, който несъзнателно плъзна ръка около кръста й. Оглеждах петимата, които се бяха скупчили заедно, докато чакахме да ни поканят на нашата маса.

Както можеше да се очаква, настаниха ме до Йенсен на широката шестоъгълна маса в средата на трапезарията. Ресторантът беше превъзходен. Имаше статуя, която приличаше на обърнато наопаки дърво, чието стъбло излизаше от тавана, а клоните и листата му бяха направени от хиляди светлинни точици. Келнерите носеха чисто бели ризи и черни, завързани прилежно на кръста им, престилки. Те напълниха чашите ни с вода, в която се образуваха малки мехурчета.

Замайването от виното следобеда се бе разнесло и аз се съгласих с Йенсен да си поделим бутилка пино ноар от ресторанта.

Защо не, по дяволите.

Йенсен се опитваше да се отпусне. Но отчасти на мен ми харесваше, че това не беше в характера му. Аз винаги бях прекалено спокойна за всички около мен. Някой трябваше да бъде стълб, опора. Аз можех да опитам да бъда опора, но навярно този план беше обречен на провал, след като изисканият джентълмен Йенсен започна да ми пълни чашата повече от своята и също така по-начесто.

— Да не си забравил склонността ми да говоря, когато съм пияна? — попитах го, когато той изсипа остатъка от бутилката в чашата ми. Предястията се въртяха по масата: горчива салата с прошуто, прясна моцарела с карамел, малки кюфтенца с розмарин и сладка царевица, печени чушлета шишито и любимата ми салата от скариди и калмари, от чийто тръпчив вкус ми потекоха сълзи.

— Противно на казаното от мен — той остави празната бутилка на масата, — неспирното ти говорене ми допада. Ти вече не си някоя шантава жена в самолета. — Той вдигна чашата си до моята и леко я чукна. — Ти си Пипа.

Това беше доста мило.

— Тази вечер искам ти да говориш, без да млъкваш — изчервих се и се приближих към него. Йенсен погледна към устните ми, но после се опомни и се изправи.

— За зла беда аз съм най-скучният човек на масата.

Огледах приятелите ни. Руби и Найъл бяха допрели глави, Хана беше отишла до тоалетната, а Уил четеше уиски листа точно в отсрещния край на масата и в ресторант като този можеше да ме чуе само ако се провикнех с пълно гърло.

— Хм — признах аз, — това може би е вярно. Но тъй като все още не съм чула нещо, което да го опровергае, а в момента си единственият ми вариант, искам да ми разкажеш нещо.

Той примигна към чашата си, пое си дъх и пак ме погледна.

— Дай ми тема.

О, опиянението на силата. Облегнах се и отпих от виното си, докато размишлявах.

— Не гледай като някой Макиавели — засмя се той. — Какво искаш да ти кажа?

— Не искам да знам нищо за работата ти.

Той се съгласи с тихо:

— Да.

— Бившата ти жена ми се струва ужасна тема.

Той кимна, като се мъчеше да скрие усмивката си.

— Най-ужасната.

— Мога да те питам защо от две години не си ходил на почивка, но…

— Но това ще означава да заговорим за работата ми — прекъсна ме той.

— Точно така. Бих могла да попитам за онзи отбор по софтбол, който Хана все споменава — казах аз и Йенсен ококори отчаяно очи, — или за способността ти да тичаш по десетина километра всяка сутрин, без никой да ти плаща за това и без да те гони чудовище… — Захапах устната си. — Но и на двамата ни е ясно, че те намирам за доста мил и повече от привлекателен и след като знам, че нямаш любовница в Лондон, нито жена в Бостън, искам да знам дали имаш приятелка.

— Щях ли да тръгна на това пътешествие със сестра ми, съпруга й, Руби, Найъл и… теб… ако имах приятелка?

— В много отношения ти си загадка за мен — свих рамене аз.

Усмихна се мило.

— Не, нямам приятелка.

Ударих по масата и той се сепна.

— И защо не? — извиках аз. — Мъжественост като твоята не бива да се пилее на вятъра.

— Мъжественост? — засмя се Йенсен.

— Да.

Той се изчерви.

— Ами… предполагам, че съм придирчив.

— Досетих се — измърморих.

Той се размърда на стола.

— Обичам да контролирам нещата.

— Ето това звучи интересно — приближих се аз.

Усмивката му ми подсказа, че думите му щяха да ме разочароват:

— Мисля, че това ме привлича в работата ми. Всичките ми връзки след Беки бяха хаотични.

— Случва се — признах аз. И тогава осъзнах, че разбирам за какво говори. С Марк никога не можех да предвидя какво ме чака, сякаш изобщо не разбирах любовта му. Връзката ни се развиваше на мига, а остатъкът от историята ни тънеше в неизвестност. За първи път, откакто скъсахме, ми ставаше ясно защо през изминалата година вечно бях на тръни, вечно ме ядеше безпокойство. А също и защо вече не го усещах емоционално.

Колкото и да исках любовта да бъде приключение, имаше какво да се желае и по отношение на сигурността.

— Но съм съгласна, че не бива да е така.

— За мен беше объркващо да изляза на среща, след като десет години съм бил с една жена. Това е нов език, който все още не съм усвоил.

— Найъл ще те разбере.

Той кимна.

— Веднъж с Макс говорихме за това. Слава богу, Найъл вече има семейство. Странното е — продължи той и ми се усмихна притеснено, — за съжаление, разговорът тръгва към ужасната територия на брака ми, но нещата с Беки винаги са били предсказуеми, докато тя не ме напусна, и това ми дойде като гръм от ясно небе. Аз мислех, че сме щастливи. Аз бях щастлив. Представи си колко глупаво се почувствах — дори не бях забелязал, че тя не е щастлива.

С тягостно чувство разбрах за какво говореше Йенсен. За него връзките бяха обречени, каквото и да правеше човек. Първата му любов изглеждала щастлива, но не била. А всичко след това се случвало на език, който той не говори.

Отворих уста да отвърна, да му кажа, че животът е такъв, объркан, но освен жените като Беки, ни има и нас — тези, които знаем какво искаме, и затова сме честни — но думите ми бяха прекъснати от пронизителен вой.

Звукът беше толкова различен от всяка друга пожарна аларма, която бях чувала, че за миг някаква странна първична част от мен ми изкрещя БЪРЗО ТИЧАЙ КЪМ БОМБОУБЕЖИЩЕТО. После Йенсен ме хвана за ръка и спокойно ме изведе от ресторанта по указания път за евакуация.

Действията му бяха толкова уверени, че на мен ми хрумна — сигурно беше разучил плана към изхода, преди да ни настанят. Не само че реагира, като че ли беше очаквал включването на алармата, но знаеше накъде да върви. Прищя ми се да му подам едно разклатено мартини и да изживея една фантастична нощ с Джеймс Бонд^[1].

Пожарната аларма звънеше над изненаданите и тревожни викове, докато накрая келнерите обясниха в суматохата, докато изкарваха гостите навън, че има малък пожар в кухнята и всичко е под контрол, и помолиха да запазим спокойствие.

Навън се озовахме зад ресторанта на винарната, на върха на хълм, от който се виждаха лозята. Слънцето отдавна беше залязло и лозите приличаха на черен лабиринт от дърво и листа. Йенсен пусна ръката ми, набързо мушна своята в джоба и се загледа. В далечния край на реда пред нас имаше малка постройка, която приличаше на барака, издигната в средата на лозята.

— Какво е това там? — попитах го и посочих.

Уил и Хана заобиколиха пет-шест уплашени възрастни господа, дойдоха при нас и погледнаха към бараката.

— Там сядат да обядват — предположи Хана. — Аз така бих направила. Гледката е красива.

Преместихме се напред, за да направим място на хората, които се изливаха отвътре.

Уил поклати глава.

— Според мен това е любовно гнезденце.

— Мисля, че там държат по-малките сечива — изрече Найъл логично и всички го изгледахме ядно, а Уил се направи, че хърка.

Зад нас келнерите и служителите се щураха напред-назад, за да успокоят клиентите, че всичко ще се оправи и скоро ще можем да продължим вечерята си.

Но все още не ни позволяваха да влезем в ресторанта.

— Искам да отида и да видя — рекох аз.

— Ами хайде — подкани ме Уил.

— Пипа — подхвана Йенсен, но аз се обърнах към него ухилена до уши.

— Състезание! — слязох от бетонната площадка и полетях по меката земя, оставяйки зад себе си слисано мълчание.

Вятърът беше хладен и остър по бузите ми и за първи път — благодаря ти, пино ноар — аз замаяно се преструвах, че участвам в истинско състезание, размахвах ръце и усещах как земята хлътваше, летеше под краката ми.

Отзад се чуха равномерни стъпки, Йенсен ме настигна и като намали, ме изгледа в почуда, после състезателят в него надви. Той пробяга в спринт остатъка от разстоянието до бараката и ме изчака. Пристигнах на финала задъхана, запъхтяна.

Йенсен стоеше неподвижен като постройката и ме гледаше безмълвно отвисоко, докато си поемах дъх.

— Какво беше това, за бога? — попита той накрая и устните му се извиха в лека усмивка. — Нали не тичаше?

Засмях се с лице към небето. Въздухът беше хладен, леко влажен. Небето имаше цвета на любимата ми индигова рокля.

— И аз не знам. Много сериозни станахме в ресторанта. — Сложих ръце на кръста. — Разговорът ми хареса, но… май виното ме хвана малко.

— Пипа, недей…

Йенсен млъкна, щом се обърнах и отидох до малкото прозорче, за да надникна вътре. Както беше предположил Найъл, бараката беше пълна с градински инструменти, кофи, чергила и навити маркучи.

— Няма нищо интересно тук — обърнах се към него аз. — За съжаление, Найъл се оказа прав.

Йенсен си пое дълбоко дъх и ме погледна с непроницаемо изражение.

— Какво има? — попитах аз.

Той се изсмя безрадостно.

— Не можеш така… — Той замълча и зарови ръка в косата си. — Не можеш така да хукваш в лозята.

— Тогава защо, за бога, ме последва?

Той примигна учуден.

— Аз… — Отговорът изведнъж му се стори нелеп, но той все пак продължи: — Не можех да те оставя да хукнеш сама в лозята.

Това ме разсмя.

— Йенсен, оттук до ресторанта има по-малко от една градска пресечка.

Погледнахме към хората на полегатата площадка, които разговаряха и още чакаха да влязат вътре. Никой не се интересуваше от нас.

Обърнах очи към профила му на слабата светлина от винарната в далечината. Дали си мислеше за разговора ни на масата, за загадката как човек не вярва на себе си и не разбира другите.

— Съжалявам за Беки — обадих се аз. Той се стресна леко и ме погледна. — Сигурно в началото, когато раната е била прясна, си чувал това непрестанно. Но се обзалагам, че никой вече не го казва.

Той се обърна към мен, но в отговор изрече само едно предпазливо:

— Не…

— Спомням си, когато баба ми почина. — Погледнах към безкрайните редове с лози. — Беше отдавна. Тя беше сравнително млада. Аз бях на единайсет, а тя беше на… да видим… трябва да е наближавала осемдесетте.

— Съжалявам — тихо промълви Йенсен.

Усмихнах му се.

— Благодаря ти. Отначало всички ни съчувстваха. Нормално. Но с времето загубата стана по-тежка, поне за Коко. Баба вече не можеше да присъства на големите и малки събития в живота ни. Животът без нея не стана по-лек. Просто тъгата ни стихна. Вече не говорехме за смъртта й, но всяка победа и загуба, която Коко не можеше да сподели с майка си, й тежеше. — Погледнах го отново. — Значи седем? Седем години, откакто Беки си тръгна?

— Да, седем.

— Седем години. Съжалявам, че тя вече не е част от живота ти.

Той кимна, отвори уста, но не каза нищо. Явно не обичаше никак да говори за връзките си.

— Благодаря ти — повтори тихо, но не това бяха думите, които напираха на езика му.

— Кажи го — разперих ръце и се завъртях бавно в кръг. — Излей го пред мен, пред гроздето, лозята и градинските инструменти в бараката.

Йенсен се разсмя, погледна към приятелите ни, които разговаряха и гледаха към нас в средата на лозето.

— Пипа, ти… — Той млъкна внезапно. От дясната ни страна се чу тих съскащ звук, а после и отляво.

Отскочих назад.

— Какво е това?

Той изпъшка и ме хвана за ръка.

— По дяволите! Хайде!

Хукнахме през глава, но само след секунди пръскачките от всички страни изляха отгоре ни обилен душ. Водата се изля от тънките маркучи, вързани за решетките с лозите, от бързо въртящите се глави на пръскачките в краката ни и ни измокри до кости.

Направихме още няколко крачки в хлъзгавата пръст и аз за малко не паднах по гръб. Йенсен едва ме задържа.

Беше безсмислено да тичаме. Бяхме вир-вода.

— Остави — изкрещях над оглушителния шум от напоителната система. Върху нас се изливаше порой. — Йенсен — улових го за ръкава, когато той понечи да се върне към винарната. Обърнах го с лице към мен.

Той ме гледаше с опулени очи. Не само заради бутилката вино след многото вина, които опитахме през деня. Не само заради прекъснатата ни вечеря и заради това че стояхме подгизнали под открито небе през октомври в малка винарна в Нова Англия.

От свирепата искра в погледа му си личеше, че нещо в него се бе прекършило.

— Знам, че не се познаваме — изкрещях и замигах, за да прогоня водата от очите си. — Знам, че звучи шантаво, но трябва да крещиш.

Той се засмя и заговори, пръскайки слюнки под душа на пръскачките.

— Трябва да крещя?

— Викай!

Той поклати глава неразбиращо.

— Кажи го! — изкрещях над рева. — Крещи, каквото и да се върти в главата ти в тази минута. Все едно дали ще е работата, живота, Беки или аз. Ето така! — Поех мощна глътка леден въздух и думите се изляха от мен: — Искам да те мразя Марк, но не мога! Ще се пръсна от яд! Заблуждавала съм се, че винаги ще бъдем заедно, а за теб съм била само временна спирка! Сляпа глупачка!

Той се взираше в мен, а водата се стичаше по лицето му.

— Мразя работата си! — изкрещях с юмруци на кръста. — Мразя апартамента си, мразя ежедневието си! Мога да продължавам така цяла вечност, без да събера куража да променя нещо! Яд ме е, че хвърлих толкова труд, а когато се огледам и сравня живота си с другите, виждам, че това е капка в морето.

Той ме гледаше и мигаше заради едрите капки вода на миглите му.

— Не ме карай да се чувствам глупаво — допрях ръка в гърдите му.

Точно когато си мислех, че ще се обърне и ще се върне в ресторанта, той вдигна глава нагоре, затвори очи и изкрещя над рева на пръскачките:

— Сега щяхме да имаме деца!

О, боже мой.

Кимнах окуражително. Той ме погледна, сякаш търсеше подкрепа, а лицето му се промени, щом се остави на емоциите: изопна се, погледът му се изостри, устата се превърна в груба линия.

— Вече щяха да са ученици! — изтри за миг водата от лицето си. — Щяха да играят футбол, да карат колела!

— Знам — плъзнах длан по ръката му и сплетох пръсти с неговите.

— Понякога се чувствам като човек, който не притежава нищо — изрече той, — нищо, освен работата и приятелите ми.

Не е малко, замълчах си аз. Защото разбирах — не такъв живот си беше представял.

— Яд ме е, че не ми каза по-рано, че не иска да се жени за мен. — Той изтри лице със свободната си ръка и за миг ми се стори, че по бузите му не се стича само водата. Но в тъмното не виждах добре.

— Много ме е яд, че пропиля времето ми — поклати той глава и погледна към лозята. — Сега, когато срещна някоя жена, си казвам… какъв е смисълът? Не е ли късно? Не съм ли твърде закостенял, безинтересен…

— Много дълго си стоял в конюшните? — опитвах се да го разсмея, но се получи обратното и той пусна ръката ми с тежка въздишка.

— Каква двойка сме с теб. — Взех решително ръката му и зачаках да ме погледне. — Не е прекалено късно. Даже и на осемдесет. А ти си само на тридесет и три.

— Тридесет и четири — поправи ме той сърдито.

— И освен това повечето жени са наясно с живота и чувствата си — подминах аз подмятането му. — Първият грозд е бил гнил. На лозата има още много зрели плодове. — Изкарах кратък подгизнал танц и той се усмихна развеселен, докато разглеждаше лозята със зинфанделско грозде. — Не говорех за себе си — добавих аз. — Нито непременно за следващата жена, която ще срещнеш. Но нея я има все някъде. Която и да е.

Той кимна, загледан в лицето ми. Водата се стичаше по челото, надолу по носа и капеше по устните му. За миг ми се стори, че ще ме целуне. Но после поклати леко глава и ме загледа, сякаш чакаше някакво магическо указание.

— Съжалявам, че си я изгубил — прошепнах аз. — Знам, че е било отдавна, но не чак толкова отдавна, че да ти мине и да забравиш. Изгубил си мечтата си и откъдето и да го погледнеш, това е кошмарно.

Той кимна и стисна ръката ми.

— Съжалявам за Марк.

Махнах с ръка и се засмях.

— Марк не беше мечта. Той беше чудесен в леглото, а аз не спирах да го чакам да стане по-добър човек. — Замислих се и добавих: — Може би беше мечта, но кратка. Ако разбрах нещо, откакто поехме на пътешествието, то е, че няма да ми трябва месец, за да го прежаля. Но се радвам, че разполагам с това време.

Видях как отново се затваря в себе си, но не го наругах. Той си беше такъв — отваряше се за малко, а после се затваряше. Защитаваше се. Пуснах ръката му, за да ме отведе обратно на площадката, където хората влизаха в колона в ресторанта. Щяхме да се посмеем на лудостта си, на чалнатата Пипа и да се качим в стаите си, за да се преоблечем в сухи дрехи за новата вечеря.