Кристина Лорен
Красиво момче (22)

Епилог
Джордж

Уил подаде глава изпод завивките с уста извита в горда усмивка. Косата му беше разрошена и, без лъжа, ако не бях такъв джентълмен, щях да се изкуша да му направя снимка и да я споделя с няколкостотинте последователи в снапчат.

За негов късмет бях истински джентълмен.

— Жив ли си? — попита той и ме целуна по гърдите.

Отпуснах ръка от челото, където я бях преметнал.

— Не.

— Добре. — Той изпълзя и ме целуна по брадичката. — Мисията е завършена.

Обърнах се настрани към него и го придърпах. Телата ни се допряха и аз усетих тежкото биене на сърцето му. Такива мигове ме караха да се изправя на леглото и да запея с пълно гърло. Ъ, може би по-късно.

— Да ти кажа ли нещо? — попита ме той, целуна ме и разтърси леко рамото ми, за да го погледна.

Отворих очи. Лицето му беше напрегнато точно както когато излизах от спалнята с нещо наистина провокативно, а на него му се искаше да ми даде назаем чифт стари дънки и една от неговите тениски. В кафявите му очи имаше жълти петънца и те затанцуваха, докато той оглеждаше внимателно лицето ми.

— Купих ти нещо.

О, значи напрегнат по различен начин.

Определено беше привлякъл вниманието ми.

— Подарък?

Той се засмя, претърколи се и взе нещо от нощната масичка. Чаршафите паднаха и аз плъзнах ръка по гърба му.

— Не стига че имаш прекрасно име^[1] и съвършен гръб, готвиш и търпиш слабостта ми към момчешки банди, ами си ми купил и подарък? Откъде извадих такъв късмет?

Всеки ден благодарях на вселената, че метрото вечно закъсняваше, защото така:

1. Уил Пъркинс закъснял за интервюто за мъжка бавачка при Сара и Макс Стела;

2. И все още беше там, когато пристигнах с молба да ми дадат чисти дрехи, защото се бях измокрил до кости в една мръсна локва до тротоара две пресечки по-надолу и се намирах по-близо до Сара, отколкото до вкъщи;

3. Те ни запознаха;

4. Аз се смях и флиртувах с него заради името му;

5. Той се взираше в залепналата за гърдите ми риза, сякаш току-що беше станал религиозен.

Знаех си, че съдбата ми бе отредила да се срещна с Уил. Просто първия път бях избрал грешния.

И щях до гроб да се присмивам над себе си заради вярата ми в любовта от пръв поглед, но промушете ме с най-острото токче на света, ако това не беше вярно.

Само не казвайте на Клои. Тя ще извади линийка, за да си ги премерим.

Уил се обърна към мен, сложи малка кутийка в ръката ми и светът се наклони.

Бях очаквал някоя необикновена близалка от разходките му с Айрис и Анабел, а може би ваучер за поправка на подметките на любимите ми обувки, защото напоследък оплаквах близката им смърт, а Уил Пъркинс беше такъв грижовник. Но този подарък се побра точно в дланта ми. Тежеше. Беше черен и мек и… приличаше на кутия, пълна със смисъл.

Приличаше на кутийка, която Уил Пъркинс би подарил на приятеля си Джордж Мърсър за първата им годишнина с някакви значими думи, които щяха да променят живота ни.

— Копчета за ръкавели, нали? — попитах аз.

Той се усмихна и русата му коса падна на челото му, когато се наведе над мен.

— Ти не носиш копчета за ръкавели.

— Защото не мога да ги закопчавам — признах аз. — Не защото не съм достатъчно изтънчен.

Уил се засмя и ме целуна по носа.

— Разбира се, че си достатъчно изтънчен. Но никога повече няма да се налага да се тревожиш за копчетата за ръкавели, да изхвърляш боклука или да отпушваш канала на мивката.

Очите ми се разшириха от вълнение.

— Отпушил си канала?

— Повече няма да тикаш обелките от морковите там, Прасковке. От това се е запушил.

Хванах нежно една шепа от косата му. Кой би предположил, че някой ден ще ми е приятно да говоря за ремонтите по къщата?

— Обичам те.

— Аз също те обичам. — Той ме изгледа и веждите му се смръщиха. — Искаш ли да отворя кутийката?

Погледнах я в ръката ми между нас. На капачето имаше деликатен златен надпис от една-единствена дума: Картие.

— Обеци? — прошепнах аз.

Той поклати глава.

— Ушите ти не са пробити.

— Скъпи слушалки?

— От Картие?

Обърнах се пак към лицето му и почувствах как сълзите парят в очите ми, а на гърлото ми засяда буца. По дяволите.

— Сигурен ли си? — попитах аз. — Аз съм шумен, неорганизиран и тикам морковените обелки в канала.

Той поклати глава и ме погали с пръст по долната устна.

— Не мога да те попитам, ако не я отвориш, Джи.

Кутийката се отвори с тихо скърцане. Вътре имаше тежък титанов пръстен.

— Джордж — тихо промълви той и ме целуна. Усещах как трепереше. Виждах как собствената ми ръка трепереше.

— Да?

— Ще се ожениш ли за мен?

Преглътнах три пъти, преди да мога да изрека нещо.

Но дрезгавото ми „да“ се превърна в неговото радостно „да?“, което се превърна в стотици целувки и една дълга, която продължи през цялото време, докато той се движеше отгоре ми, а дъхът му пареше по врата ми.

Можех да остана сгушен така цяла вечност.

Бих разменил новата си чанта за през рамо „Гучи“, за да остана в леглото поне още час.

Но проклетията Сара Бременното Чудовище звънна пет пъти, докато приятелят ми — годеникът ми! — ме пренасяше на луната, и петте обаждания ме наведоха на мисълта, че има нещо важно да ми съобщи.

Уил беше оборил сънливо глава на гърдите ми, когато залепих телефона за ухото си и изслушах последното гласово съобщение.

— Уил.

Той ме целуна по биещото сърце.

— Ммм?

— Имам… пет-шест пропуснати обаждания от Сара.

Той се засмя.

— Един обикновен ден, значи?

— Трябва да заминем, скъпи.