Кристина Лорен
Красиво момче (21)

Епилог
Макс

— Как така родих три деца преди това, а всичките ми дрехи оттогава са ми отеснели?

Сара придърпа ръба на ризата и ме погледна в огледалото с ясно изписано страдание на лицето. Ризата й беше по мярка на ръкавите, на гърдите и на ширина, но й беше възкъсичка и не покриваше и наполовина огромния й корем.

— Защото малкият Греъм отказва да се побере в тези рамки — целунах я по главата. — Страхувам се, че няма да можеш да кихнеш, без да се подмокриш.

— Това е вярно след Анабел. — Тя се обърна и се облегна на шкафа в банята. На намръщената й физиономия се появи напрегната усмивка. — Обичам те.

Засмях се. Това беше новият й рефрен от последните две-три седмици — всеки път, когато тайно й се искаше да ме удари, тя ми казваше, че ме обича.

Нямаше защо да питам дали е истина. Хиляди пъти ми беше казвала, че ме обича.

Гигантскоглавите ми бебета я караха да се напишква, когато кихне: обичам те, Макс.

В „Адска кухня“, любимото й място за хапване, се налагаше да искаме маса вместо сепаре, защото гигантското ми потомство заемаше твърде много място: обичам те, Макс.

Втората ни дъщеря, Айрис, вече веднъж си беше чупила ръката, докато играла ръгби в училище: обичам те, Макс.

Животът ни беше бъркотия от дечурлига, разсипани сокчета, работни разговори, приети в тоалетната, и петна от мармалад по мебелите. Но в действителност аз не се страхувах от още по-хаотичното ни бъдеще. Сара обичаше да ражда деца повече от всичко друго на света и двамата успявахме да се справим доста добре с цялата лудница. Казах й, че и три ще ми стигнат. Тя поиска пет. Даже и с огромния си корем пак пееше същата песен.

Макар че след това момче ще й предложа да спрем на четири — по време на тази бременност Сара беше пълна с енергия.

Езра изкрещя нещо на Айрис в съседната стая и след избухването му се чу силен трясък. Тръгнах към вратата, но Сара ме улови за ръката.

— Недей. Беше детският грамофон „Фишър Прайс“. Той няма да се счупи.

— Как, за бога, разбра?

Тя ми се усмихна широко и за миг зърнах безгрижното ми Цвете.

— Довери ми се. — Дръпна ме за ръба на ризата. — Ела тук.

— Защо децата не са по леглата? — погледнах през рамо аз.

— Ще разбереш сам, след като дойдеш при мен.

Приближих се, наведох се да я целуна и я оставих да ми покаже що за целувка искаше. Явно искаше дълбока и дълга, а ръцете й се плъзнаха по корема и гърдите ми под ризата.

— Приятно ми е да те галя.

Обвих гърдите й.

— И на мен ми е приятно да те галя.

Тя простена доволно:

— О, божичко, пред теб сутиените ми не струват нищо. Може ли да ходиш след мен и да ми ги държиш по цял ден?

— Нали вече ме назначи да ти масажирам краката. — Целунах я веднъж, после замислено измънках: — Макар че едната задача е в седнало положение, а другата в движение.

Сара се повдигна на пръсти и ме прегърна през врата.

— Толкова си добър с мен.

Погалих я по твърдия корем и усетих как едно краче се притисна в дланта ми.

— Защото те обичам.

Големите й кафяви очи срещнаха моите.

— Представял ли си си преди четири години, че ще забременея само месеци след като правихме секс в бар, а сега чакаме четвъртото си дете и аз пак те целувам и се чувствам като тогава?

— Аз винаги ще се чувствам така.

— Липсва ли ти? — попита ме тя и аз веднага се досетих за какво намеква.

— Естествено, но датата на завръщането ни вече е уточнена.

След Анабел ни трябваха няколко месеца, преди да се завърнем в нашата стая в семейния клуб „Джони“. След Айрис стаята там вече ни допадаше по-малко. Опитахме няколко пъти да се върнем на онова освобождаващо, еротично, наше си място. Но по някаква причина любенето в стаята с огромната стъклена стена беше различно. Беше прекалено интимно, прекалено открито. Казано простичко, вече не се получаваше.

Затова имахме нова договорка — по време на обяда, когато иначе „Червената луна“ затваряше, един брилянтен фотограф, чието име така и не научихме и с когото никога не се срещнахме, заставаше от другата страна на стъклото и снимаше, докато ние се любехме. Джони използва фотографиите за изискана украса по коридора на воайорите. Един или два пъти месечно отивахме на снимки. По-често, ако имахме нужда, по-рядко, ако животът беше твърде натоварен.

Редовните посетители се радваха, че още не сме се отказали.

Сара се радваше, че може сама да подбира снимките, които закачаха.

А аз бях получил уверението, че винаги ще можем да задоволяваме тази нейна нужда и докато сме живи, ще имаме това наше лично удоволствие.

— Щастлив ли си? — тя мушна дланите си под ризата ми и ги притисна в пъпа ми.

— Блажено щастлив.

Тя се повдигна и пак ме целуна.

— Мисля, че трябва да спрем на четири.

Засмях се близо до устните й.

— Мисля, че си права.

— Искам да вземем бавачка.

Това ме разсмя още повече.

— Мисля, че Джордж много се вълнува, че и ти ще имаш бавачка.

Телефонът завибрира в джоба на панталоните ми и аз го извадих и зачетох.

Сърцето ми спря.

— Дали да не си вземем къща в Кънектикът? — замислено рече тя и ме целуна по ключицата. — Скоро ще трябва да се махнем от Манхатън.

Взирах се, без да мигам, в екрана.

— Може да отидем с колата дотам утре, тъй като не си толкова натоварен…

Прочитах съобщението отново и отново.

Ха, така. Изсмях се. Горкият той нямаше представа какво го чака.

— Макс?

Примигнах стреснато и я погледнах.

— Да?

— Дали да не отидем с колата до Кънектикът утре следобед?

С широка усмивка обърнах телефона, за да може и тя да прочете съобщението.

— Не сега, Цвете. Чака ни по-важно пътуване.