Кристина Лорен
Красиво момче (2)

Глава две
Йенсен

Спомням си точно един полет, който беше по-мъчителен от днешния.

Беше през юни след втори курс в гимназията и десетина месеца, след като се бях запознал с Уил Самър. Той се бе появил неочаквано в Бостън, новото момче с усмивката, наперената походката и увереността, че двамата с него ще станем първи другари в дяволиите. До този момент животът ми течеше тихо и спокойно и Уил Самър се оказа най-разрушителната стихия.

Онова лято заминахме на Ниагарския водопад с всичките ми роднини и… двамата, тъй да се каже, попаднахме на едно видео с лошо заснето порно. Нямаше музика, нямаше лица, но въпреки това ние зяпахме, докато погледите ни се премрежиха и се върнахме към обичайното си състояние, като повтаряхме в унисон мръсните думи и се тъпчехме с чипс „Прингълс“.

За първи път виждах как някой прави секс и ми се стори фантастично… докато хубавата леля на Уил Джесика, не се паникьоса на летището, когато не можа да си намери „домашния филм“ в ръчния багаж.

През целия полет седях до нея и може да се каже, че се бях спекъл. Доста. Ръцете ми се потяха, отговарях едносрично и не спирах да си мисля, че я видях гола. Видях я как прави секс. Младежкият ми мозък не можеше да обработи подобен род информация.

Уил ми съчувстваше, както можеше и да се очаква, като ме замерваше от отсрещната страна на пътеката с топчета от салфетки и фъстъци.

— Защо си се свил така, Дженс? — беше се провикнал той. — Приличаш на човек, който е видял някого без дрехи.

Пипа ме измъчи по коренно различен начин. Нейното мъчение беше от онези, в които чудото на алкохола превръща красотата и привлекателността в размазан грим и неспирен брътвеж. От онези, в които повече от три часа се преструваш на заспал, докато мозъкът ти превърта паникьосано възможностите, с които си могъл да запълниш по-добре времето си в самолета.

Докато вървяхме към багажното, непрестанният шум на летището ме понесе. Беше ми до болка познат, колкото радиаторът вкъщи, който се включваше нощем, или собственото ми дишане. Усещах как Пипа разговаря спокойно с дядо си зад гърба ми. Имаше приятен глас и силен акцент с изтънчеността на Лондон и улиците на Бристол. Лицето й беше прекрасно, очите ярки и дяволити. Точно те ме привлякоха, защото бяха поразително сини и много изразителни. Но ме беше страх да я погледна, за да не би отново да се разприказва. Бях усетил как извинението напира на устните й, докато слизах от самолета почти на спринт, и ме хвана страх, че ако й дам възможност, тя ще я използва, без да се замисля.

Потърках очи и тогава видях куфара си да се приближава по лентата. Имаше някакво почти комично напрежение в посланието, което получавах. Тъкмо когато бях започнал да се питам дали не търся жени на неподходящите места, дали не бъркам кой е моят тип, дали не бива да рискувам повече, и вселената ме затвори в самолет с прекрасно, ексцентрично и напълно побъркано кречетало.

„Да не се изхвърляме, Дженс. Дръж се за това, което познаваш.“

Може би Емили от отбора по софтбол не беше чак толкова зле.

Шофьорът ме чакаше с табелка с моето име, аз кимнах и го последвах безмълвно към паркинга. В колата беше приятно и аз тутакси извадих пак телефона, а мозъкът ми влезе в познатите релси, където живееше и дишаше работата ми.

В понеделник ще се обадя на Джейкъб, за да се уговорим кога да прегледаме досието на „Петерсен Фарма“.

Утре в почивката между един и един и половина трябва да се видя набързо с Елинор от „Човешки ресурси“, за да потърсим заместник на Мелиса в офиса ни в Сан Франциско.

Следващата седмица ще трябва да се прибирам рано, за да се преборя с пощата.

Колата спря до тротоара пред червеникавокафявата ми къща и изведнъж се почувствах по-спокоен.

Есента беше обагрила в ярки цветове балдахина от листа на дървета над улиците, но скоро безкрайните зимни месеци щяха потопят света в сивота. След топлината в колата въздухът навън хапеше от студ. Отидох до багажника и дадох на шофьора тлъст бакшиш, затова че ме докара толкова бързо въпреки задръстването в Бостън.

Командировката ми в Лондон се проточи само седмица, но имах чувството, че беше минала вечност. Сливанията бяха едно. Международните сливания съвсем друго. А международните сливания, които се объркват? Брутална работа. Безкрайни бумаги. Безкрайни показания. Безкрайни подробности, които трябва да се издирват и записват. Безкрайни пътувания.

Погледнах към дома си и напрежението някак отмина. Беше обикновена, двуетажна постройка, две лампи светеха в еркерния прозорец, а от двете страни на входната врата имаше саксии с цветя. Колкото и да пътувах, по душа бях домошар и проклет да съм, ако не се радвах, че бях близо до собственото си легло. Дори пред себе си не се срамувах да призная, че поръчката на храна за вкъщи от ресторанта и видеофилми от „Нетфликс“ леко ме замайваха от задоволство.

Къщата светна с едно натискане на ключа и първо си разопаковах багажа — ако не за друго, за да скрия следите, че бях пътувал и скоро пак щях да летя. Отричане, ти си моята вечна любов.

Куфарът беше разопакован, вечерята — поръчана, „Нетфликс“ „чакаше“ на опашката и сякаш по даден сигнал най-малката ми сестра Зиги-Хана отключи вратата със своя ключ.

— Здрасти — провикна се тя.

Ще каже човек, че няма защо да чука.

Ще каже, че е знаела, че ще ме свари по спортен панталон и пантофи.

Сам.

— Здрасти — отвърнах и видях как хвърли ключовете, но се размина с купата на масичката до вратата с поне две крачки. — Добър изстрел, мишок.

Тя ме цапна мимоходом по главата.

— Сега ли се прибра?

— Да. Извинявай. Щях да ти се обадя, след като вечерям.

Тя спря, обърна се и ме погледна насмешливо.

— Защо? Аз ли съм жената, на която звъниш, за да кажеш „скъпа, прибрах се“?

Обърна ми гръб и отиде да донесе бира за мен и чаша вода за себе си.

Когато се върна, измърморих:

— Това беше грубо.

— Лъжа ли е? — тя се тръшна до мен на дивана.

— Ти какво изобщо търсиш тук?

Зиги беше женена за Уил, с когото бяхме приятели от почти двайсет години, а леля му беше известната Джесика, и двамата живееха на няма и пет минути надолу по улицата в много по-голяма и по-оживена къща от моята.

Тя преметна косата си през рамо и ми се усмихна широко:

— У нас ми намекнаха, че „тропам из къщата“ и „човек не можел спокойно един служебен разговор да проведе“. — Зиг сви рамене и отпи от водата си. — Уил трябва да осъществи важна конферентна връзка с някакъв австралиец, затова реших да постоя тук, докато опасността премине.

— Гладна ли си? Поръчах тайландска кухня.

Тя кимна.

— Сигурно си уморен.

— Часовникът ми е малко извън строя.

— Значи една спокойна вечер ще ти се отрази добре. Сигурна съм, че след като си се прибрал вече, не умираш да видиш никого.

Вцепених се от думите й и не отпих от бирата. Погледнах я с укор и казах:

— Престани.

Всички в семейството ми обичаха да си врат носа един на друг в живота и аз самият неведнъж бях давал съвети като по-голям брат. Но не исках по-малката ми сестра да се бърка в моите работи.

— Как е Емили? — попита тя и се прозя престорено.

— Зиг.

Тя се обърна и ме погледна, като знаеше отлично, че се държи като голямо дете.

— Йенсен, тя си има албум и си слага снимки… А и ми предложи да ми помогне да подредим гаража.

— Много мило от нейна страна — казах аз, докато превъртах каналите.

— Това е преди сватбата, Дженс. Това са лудите й дни. Не й обърнах внимание и се опитах да не се разсмея, за да не я поощрявам.

— С Емили не сме двойка.

Слава богу, тя се отказа да ме тормози и дори не пусна някоя мръсна шега.

— Ще дойдеш ли у нас утре?

— Какво е утре?

Зиги ме погледа ядосано.

— Не е за вярване. Колко пъти говорихме за това? Изпъшках, станах и се опитах да измисля причина, за да изляза от стаята.

— Защо ме нападаш? Току-що се прибрах!

— Дженс, утре у нас ще посрещаме третия рожден ден на Анабел! Сара е на път да роди седемдесетото им дете, затова с Макс не можаха да го направят у тях. Всички ще пристигнат от Ню Йорк. Не помниш ли! Ти каза, че ще се прибереш навреме!

— Добре, добре. Предполагам, че ще се отбия за малко.

Тя ме изгледа.

— Няма да се отбиваш за малко. Ще останеш целия ден, Йенсен. Ама че ирония, точно аз да ти казвам това. Кога за последно си излизал с приятели? Кога за последно си ходил на кръчма или на среща с друга жена, освен с Емили Софтбола?

Замълчах. Излизах по-често на срещи, отколкото сестра ми подозираше, но тя имаше право, че не правех сериозни усилия. Бях се женил веднъж. За хубавката, закачлива Беки Хенли. Запознахме се, когато бях втори курс в колежа, излизахме девет години, бяхме женени четири месеца, а после един ден се прибрах и я заварих да си събира нещата, плачейки.

Не бяхме един за друг, беше казала тя. Никога не сме били един за друг.

И това беше единственото обяснение, което получих.

И така на двайсет и осем аз вече имах диплома за адвокат и бях наскоро разведен — нещо, което не се среща често, както се оказва — и се отдадох на кариерата си. С пълна пара. Сближих се със съдружниците, изкачих се по стълбичката на кариерата и успеха, увеличих екипа си, станах незаменим за фирмата.

За да се намеря на дивана с малката си сестра, която ми четеше конско да се срещам по-често с хора.

Тя имаше право, но иронията беше, че тъкмо тя водеше този разговор с мен. Преди три години аз й бях казал същите неща.

Въздъхнах.

— Йенсен — тя ме дръпна обратно на дивана. — Ти не разбираш от дума.

Така беше. Никога не слушах какво ми говорят. Знаех, че трябваше да се измъкна от рутината на работата. Знаех, че трябва да заживея щастливо. Колкото и да не ми беше приятно да обсъждам това със сестра си, знаех, че ще се радва, ако имах сериозна връзка. Проблемът беше, че не знаех откъде да започна. Перспективата за нещо ново винаги ме беше плашила. Колкото по-дълго стоях сам, толкова по-трудно можех да правя компромиси с друг човек.

— В Лондон не си излязъл нито веднъж, нали? — Зиг се облегна назад, за да вижда лицето ми.

Спомних си главната адвокатка от лондонската страна на екипа ни, Вера Итъртън. Беше дошла при мен в края на работния ден. Поговорихме две-три минути и в мига, в който лицето й се промени, погледна към пода със свенливост, каквато не бях виждал дотогава, аз разбрах, че ще ме покани на среща.

— Искаш ли да хапнем заедно по-късно? — беше ме попитала тя.

Бях й се усмихнал. Вера беше много привлекателна жена. С няколко години по-възрастна от мен, но в страхотна форма, висока и слаба с прекрасно тяло. Би трябвало да искам да хапна по-късно. Би трябвало да искам много повече от едно хапване.

Но ако оставех настрана усложненията от това, че работехме в една кантора, мисълта да изляза на среща, даже една вечер за секс, ме изтощаваше.

— Не, не излизах. Не и с жена.

— Къде е моят брат играч? — усмихна ми се тя шеговито.

— Сигурно ме бъркаш с мъжа ти.

Тя се направи, че не ме чува:

— Бил си в Лондон цяла седмица и си прекарал свободното си време в хотела. Сам.

— Не точно.

Не си стоях в стаята. Бях обиколил музеите, бях разгледал града, но тя беше права за едно: през цялото време бях сам.

Зиг повдигна вежди — предизвикваше ме да й докажа, че греши.

— Уил каза снощи, че трябва да се върнеш към онзи Йенсен, който си бил в колежа.

Изгледах я кръвнишки.

— Повече никога недей да слушаш разказите на Уил за колежа. Той беше глупак.

— И двамата сте били глупаци.

— Уил беше Главният глупак. Аз само му подражавах.

— Той ми разказа друго — усмихна се тя широко.

— Държиш се странно.

— Аз се държа странно? Ти имаш таймер на лампите, робот Румба, който почиства пода ти даже когато си извън града, разопаковаш багажа си, минути след като си се прибрал, и аз съм се държала странно?

Отворих уста, а после я затворих и вдигнах пръст, за да спра следващата й шеговита тирада.

— Мразя те — казах накрая, а тя се разсмя.

На вратата се позвъни. Отидох да взема вечерята, която бях поръчал, и я занесох в кухнята. Обичах Зиги. Откакто се завърна в Бостън, се виждахме два-три пъти седмично и това се отразяваше добре и на двама ни. Но ми тежеше, че се тревожи за мен.

И не беше само тя.

Цялото семейство ми купуваше допълнителни подаръци за Коледа, защото си нямах приятелка, която да ми сложи изненада под елхата, и си мислеха, че аз не знам. Когато ме канеха на вечеря, винаги ме питаха дали ще заведа още някого. Ако отидех със случайна жена в къщата на родителите си на вечеря в неделя и им кажех, че ще се оженя за нея, цялото ми семейство щеше да празнува с дива радост.

Беше ужасно да си най-голямото от пет деца и всички да са загрижени за теб. Изтощаваше ме необходимостта да ги уверявам всеки път: Да, добре съм, всичко, всичко е наред.

Но това не ме спираше да опитвам. А когато насила накарах Зиг да започне да излиза по-често и от всички хора на света тя се влюби в Уил и двамата заживяха щастливо като в приказките, аз нямаше как да им завиждам.

— Добре — занесох й чиния с храна и отново седнах до нея. — В колко часа беше рожденият ден?

— В единайсет. Отбелязах го в календара на хладилника ти. Ти изобщо поглеждаш ли натам, или използваш уреда само да държиш в него готовата храна?

Отпих глътка бира.

— Задръж за малко конското. Уморен съм, миличка. Не ми се спори тази вечер. Кажи ми само какво трябва да донеса.

Тя се усмихна извинително, а после налапа пълна вилица с ориз и зелено къри. Преглътна и каза:

— Нищо. Само ела. Аз й купих пинята и разни други момичешки джунджурии като корони и… разни там понита.

— Понита?

Тя сви рамене и се засмя.

— Детски играчки! Ама че съм и аз! Дори не знам как се казват.

— Подаръци за деца? — предложих аз и направих големи кавички с пръсти.

Тя ме удари по ръката.

— Все едно. О, и Уил ще готви.

— О, да! — размахах юмрук аз. Неотдавна най-добрият ми приятел беше открил любовта си към готвенето и ако кажа, че от това печелехме всички, би трябвало да омаловажа допълнителния час, който прекарвах във фитнеса всяка вечер като компенсация. — Как е нашият шеф? Наваксва епизодите от кулинарното шоу „Босоногата графиня“? Признавам си, че престилката му отива.

Тя ми хвърли кос поглед.

— Моли се да не му го кажа, иначе ще бъдеш изключен от вечерите. Кълна се, качила съм три килограма, откакто се запали по сладките неща. Не че се оплаквам.

— Сладки неща ли? Мислех, че е на средиземноморска кухня.

Тя махна с ръка:

— Това беше миналата седмица. Тази се е отдал на десертите заради Анабел.

Свих вежди.

— Тя капризна ли е?

— Не, просто мъжът ми се чуди как да угажда на кръщелницата си. — Зиг натика още една вилица ориз в устата си.

— Значи щом всички са в града, у вас утре вечер ще бъде пълно с народ.

Между двете деца на сестра ни Лив и приятелите ни от Ню Йорк Макс и Сара, които бяха напът да се сдобият с четвърто, контингентът на възрастните скоро щеше да изостане числено от прекрасните дребосъчета. Зиг обичаше децата да й гостуват, а аз бях готов да се обзаложа, че поне едно от тях щеше да се залепи за крака на Уил за целия уикенд.

— Всъщност няма — засмя се тя. — Макс и семейството му ще отседнат в хотел. Бенет и Клои ще спят у нас.

— Бенет и Клои? — ококорих очи аз. — Не те ли е страх?

— Не, и това е най-хубавата част. — Тя се наведе с широко отворени очи. — Изглежда Клои и Сара са разменили характерите си по време на бременността. Трябва да го видиш с очите си, за да повярваш.

* * *

Когато Зиги отвори вратата на другата сутрин, зад нея се виждаха само пъстроцветни копринени дребнички щъкащи телца. Едно дребосъче се блъсна в краката й, прегърна ги буйно и я тикна в обятията ми.

— Здравей — усмихна ми се тя широко. — Хващам се на бас, че вече умираш от радост, че дойде.

Погледнах над рамото й. Купчина детски обущенца бяха струпани до входната врата, а през широкия ръчно изработен портал арка се виждаше планина от подаръци върху масата в трапезарията.

— Никога няма да откажа гозбите на Уил — сложих я на земята и навлязох в мелето. В далечината от кухнята дълбокият смях на Уил се загуби сред детските писъци и крясъци и се чу ясният вик на Анабел:

— Това е моят рожден ден! Аз ще бъда Супермен!

Имах нужда от още кафе.

Нощем не спях дълбоко и през по-голямата част от миналата нощ бях седял буден в хола, като се мъчех да си спомня всичките си излизания през последните пет години.

Проблемът беше, че ако не броях фитнеса, софтбола в четвъртък и бирата или кафето с приятелите ми след това, почти никъде не излизах. Календарът ми беше запълнен, но предимно с работни вечери, гостуващ клиент или важно събитие, което съдружниците искаха да отбележат с разточителна вечеря. Преди две години стигнах до горчивото заключение, че от многото пътувания и седенето на дивана бях излязъл от форма. Започнах пак да тичам и да вдигам тежести, свалих петнайсет килограма и мускулите ми заякнаха. Преоткрих любовта си към фитнеса само за да разбера, че не го правех, за да изглеждам по-добре или да забия някоя жена. Правех го, за да се чувствам по-добре. Оттогава нищо друго не се бе променило в живота ми.

Опитвах се да не мисля за проваления си брак, но късно снощи разбрах, че раздялата ми с Беки беше задействала верижна реакция: покрусата ме беше накарала да се заровя в работата си, което ми донесе успех, а той на свой ред се бе превърнал в пристрастяване. В един момент щеше да се наложи или да се отдам на работата си, или на живота извън нея. Преди шест години, когато горчивината подхранваше мислите ми за романтичните връзки, решението се оказа лесно.

Сега бях щастлив, нали така? Не напълно осъществен може би, но доволен поне. Но леко саркастичните думи на сестра ми ме засегнаха снощи и ме накараха да изпитам страх. Нима щях да остарея и да умра в изрядно подредената си не съвсем ергенска къща, докато сортирам и нареждам жилетките си в гардероба по цвят? Дали да не се откажа още сега и да се захвана с градинарство?

Прекосих коридора и излязох в задния двор. Купища балони бяха вързани за оградата, по дърветата, с панделки за белите сгъваеми столове и край кръглите масички. Бяла торта с накъдрена глазура и с пластмасови жираф, слон и зебра на върха седеше в средата на най-голямата маса близо до терасата.

Шепа дечурлига с пуловери и шалове тичаше по поляната и аз грижливо се дръпнах от пътя им и се насочих към групата на възрастните около скарата.

— Дженс! — викна ми познатият глас на Уил и аз тръгнах ловко към него. Още балони висяха от покритата с лози пергола, заедно със сафари плакат, на който пишеше: „Честит рожден ден!“.

— Никога не съм имал такъв готин рожден ден — казах аз и се загледах в експлозията от цветове в задния двор. — Анабел дори не живее тук. Кои са всички тези хлапета?

— Ами децата на Лив са… някъде — огледа се той наоколо. — Останалите са на Макс и Сара и на колегите на Хана. Явно вече са първи приятели.

Примигнах към него, после пак погледнах назад към двора.

— Това е бъдещето ти.

Казах го с мрачна шеговитост, но Уил засия:

— Да!

— Добре, добре. Май ще прескоча кафето. Къде е бирата?

Той ми посочи хладилната чанта под големия дъб.

— Вътре има и скоч, ако искаш да го пробваш.

Обърнах се и в този миг на терасата се появи Макс Стела и погледна с широка усмивка ятото дечурлига, което се гонеше по поляната. Макс и Уил бяха основали инвестиционна фирма преди години в Ню Йорк и двамата бяха възхваляваната необичайна връзка между изкуството и науката — опитът и острото им око в съответната им област ги бяха направили много богати. Макар че с двуметровия си ръст и истинска стена от мускули Макс повече приличаше на свиреп ръгбист, отколкото на арт-фанатик.

— Да можехме и ние така лесно да се сприятеляваме — каза той, докато гледаше как децата тичаха като подивели.

Жена му Сара излезе след него, като придържаше тежкия си корем, и седна на стола, който Макс й предложи. Стиснах му ръката, а после се обърнах към Сара:

— Моля те, не ставай — наведох се аз и я целунах по бузата.

— Опитвам се да бъда в лошо настроение — каза с лека усмивка. — Твоята галантност разтопи яростта ми на бременна жена.

— Обещавам да се трудя усърдно, за да бъда тъпак — изрекох сериозно. — Макар че трябва да ви поздравя. Не съм ви виждал, откакто последното тръгна на път. Кой номер е това? Четвърти?

— Четвъртото за колко години, Макс? Пет? — Уил се усмихна. — Няма ли да си починеш? Да си намериш хоби?

Вратата отново се отвори и навън се показа Бенет Райън, следван от Зиги и свръхбременната Клои.

— Той вече си е намерил хоби — подхвърли Бенет.

Двамата с Макс бяха учили заедно в Европа и оттогава бяха приятели. Макс беше вечно усмихнат и мил, а Бенет беше олицетворение на лице на статуя. Рядко се шегуваше и почти не се усмихваше, затова сега не пропуснах да забележа как се усмихна сърдечно и раменете му се отпуснаха. Тази промяна настъпваше, когато поглеждаше към жена си.

В момента направо сияеше.

Това беше… объркващо.

— Йенсен! — извика някой името ми и аз се обърнах назад. Клои прекоси терасата и ме прегърна.

Примигнах учудено към Уил и накрая я гушнах. Никога преди не го бях правил.

— Здрасти! Как си? — отдръпнах се и я погледнах. И двете бременни жени бяха дребнички, но ако Сара беше стройна и фина, то човек не можеше да не забележи бурния нрав на Клои. Онази Клои, която познавах, не беше особено чувствителна и аз изгубих дар слово. — Изглеждаш…

— Щастлива! — довърши тя вместо мен и сложи ръка на кръглия си корем. — Ще се пръсна от радост, просто… дяволски се радвам.

Засмях се.

Тя сбърчи лице и погледна към децата на моравата.

— Мамка му, трябва да спра да ругая. — Щом осъзна какво беше казала, изпъшка и се разсмя. — Непоправима съм.

Бенет я прегърна нежно през раменете, тя се облегна на него… и се закикоти.

Всички зяпнахме озадачено.

Накрая заговори Макс:

— От четири месеца не са се опитвали да се убият един друг. Всички са много объркани.

— Точно така — кимна Клои. — Всички се тревожат колко добра съм станала, а в същото време миналата седмица милата Сара не могла да отвори буркан с фъстъчено масло, побесняла и го хвърлила през прозореца на тротоара на Медисън Авеню.

Сара се разсмя.

— Никой не пострада. Само гордостта ми и склонността към доброта.

— Джордж заплаши, че ще напусне Сара и ще отиде да работи при Клои — обади се Бенет, намеквайки за помощника на Сара, за когото всички знаеха, че с Клои бяха на нож. — Задава се Армагедон.

— Добре, добре, стига сте се държали просташки пред брат ми. — Зиги заобиколи Клои и ме прегърна през врата. — Още не си си тръгнал!

Погледнах объркано Уил.

— Разбира се, че не съм. Още не сте ми дали от тортата.

Като че бях произнесъл вълшебната думичка и шепа деца се появиха, заподскачаха развълнувано и взеха да питат едно през друго дали било станало време да се духат свещичките. Зиги се извини и ги отведе при друга групичка, която си играеше.

— Кога чакате бебетата?

— Сара в края на декември, а аз в първите му дни.

В този миг всички се огледахме смълчано в мекия септемврийски хлад, докато край нас листата се силеха от време на време.

— Не се бойте, добре съм — рече тя, щом забеляза загриженото изражение на всички. — Това е последното ми пътуване, после се прибирам в Ню Йорк, докато бебето се роди.

— Момче ли ще бъде, или момиче? — попитах аз.

Бенет поклати глава:

— Клои сто процента му е предала ДНК-то си, защото бебето се запъна и не пожела да се обърне, за да го види добре сестрата.

Макс изсумтя и погледна Клои в очакване на острия й отговор, но тя сви рамене и се усмихна.

— Съвсем вярно! — изгука и се протегна, за да целуне Бенет по брадата.

Обикновено Бенет и Клои се наслаждаваха на словесните си схватки и когато видях как тя подмина опита му да я ядоса, изпитах… хм, известно объркване. Въпреки цялата нормалност на жеста й, имах чувството, че наблюдавах чуждоземен ритуал за ухажване.

Зиги се върна от двора с рожденичката по петите.

— Хлапетата не ги свърта на едно място — рече тя и всички приеха това като знак, че беше време купонът да започне.

Аз си поговорих със Сара, Уил, Бенет и Клои, а в това време Макс, сестра ми и още двама-трима родители раздадоха бисквити „Орео“, пудинг и желирани червейчета.

Последни пристигнаха братът на Макс Найъл и жена му Руби, но в хаоса от преяли със захар дечурлига аз не видях кога са дошли.

Първата ми среща с Найъл Стела беше малко стряскаща. Бях свикнал с присъствието на Макс, който се чувстваше толкова добре в кожата си, толкова равен емоционално с всеки, че човек лесно забравяше височината му. Но стойката на Найъл беше изпипана като по учебник, почти скована, и макар че с моите метър и деветдесет бях порядъчно висок, Найъл ме превъзхождаше с десетина сантиметра. Изправих се да ги поздравя.

— Йенсен — рече той. — Много се радвам най-накрая да се запознаем.

Дори говорът им беше различен. Спомних си, че Макс беше живял в Лийдс и градът беше оставил отпечатъка си върху по-свободния му, по-обикновен речник. Но като всичко друго у Найъл, дори произношението беше правилно.

— Жалко, че не можахме да се срещнем, докато бяхме в Лондон.

— При следващата командировка — махнах с ръка аз. — Този път бях претрупан с работа. Нямаше да бъда добра компания, но много се радвам да се запозная и с двама ви.

Руби го избута и ме прегърна. Напомни ми на грациозно кутре в ръцете ми: леко потрепваща, повдигнала се на пръсти.

— Имам чувството, че вече те познавам — тя се отдръпна и ми се усмихна широко. — На сватбата ни в Лондон миналата година всички се надпреварваха да ни разказват за „неуловимия Йенсен“. Най-сетне да се запознаем!

„Всички? Неуловим?“, зачудих се аз, докато се настанявахме. Напоследък не се чувствах като най-интересния човек на света. Услужлив? Да. Находчив? Без съмнение. Но „неуловим“ крие загадъчност, каквато у мен нямаше. Чувствах се странно да бъда на трийсет и четири и да виждам как животът ми забавя ход, как най-хубавите ми години бяха останали зад гърба ми, особено когато бях единственият, който мислеше така.

— Зиги не спря да говори за теб поне месец след сватбата — казах на Руби. — Изглежда е било прекрасно.

— Да, беше — усмихна й се Найъл.

— Какво ви води в Щатите? — попитах аз. Знаех, че Руби се беше преместила в Лондон за стажа си, който премина в докторантска програма, и в момента Лондон беше техният дом.

— Заминаваме на пътешествие, за да отпразнуваме първата си годишнина с малко закъснение от планираното — обясни той. — Започнахме оттук, за да вземем Уил и Хана.

Руби въодушевено каза:

— Ще направим обиколка на пивоварните фабрики и винарските изби нагоре по крайбрежието!

Ентусиазмът й беше заразителен.

— Кои места ще посетите?

— Хана е наела микробус — обясни Найъл. — Ще тръгнем от Лонг Айлънд, нагоре през Бостън, а после Върмонт. Сестра ти е организирала всичко.

— Когато бях студент, всяко лято работех във винарска изба „Лоуръл Лейк“ в Норт Форк — казах им.

Руби шляпна Найъл по рамото.

— Стига бе!

— Ами да — усмихнах й се широко аз. — Това е истината.

— Защо не дойдеш с нас? — рече тя и кимна, сякаш вече беше решено. Погледна Найъл, усмихна му се подкупващо и той се разсмя тихо. Обърна се към Бенет, Клои и Уил. — Кажете му да дойде.

— Аз съм невинен наблюдател. — Уил вдигна ръце. — Не ме забърквай в това. — Замълча и отпи от бутилката си. — Макар че идеята звучи чудесно…

Изгледах го безизразно.

— Помисли си, Йенсен — не се отказа Руби. — Уил и Хана ще дойдат заедно с още една приятелка. Слава богу, Хана не пие и поне един от нас ще може да кара. Ще бъдем чудесна групичка.

Трябва да призная, че едно пътуване през щата звучеше примамливо. Въпреки че бях прелетял хиляди километри, мисълта да хвана самолета, за да замина на почивка, ми се струваше ужасна. Но едно пътуване с кола… защо не?

И все пак не можех да си го позволя. Вече цяла седмица отсъствах от офиса и умът ми не го побираше как щях да смогна с всичко навреме.

— Ще си помисля — казах им.

— За какво ще си помислиш? — появи се Зиги.

— Опитват се да убедят брат ти да тръгне с тях на обиколката — каза й Бенет.

Зиги кимна бавно на Руби, сякаш смилаше новината.

— Така. Йенсен ще ми помогнеш ли да приготвя всичко за тортата?

— Разбира се.

Последвах сестра си в кухнята, отидох до шкафа и извадих наредените една върху друга чинии.

— Помниш ли какво ми каза на онзи купон преди години? — попита ме тя.

Зачудих се дали ако се направя на глупак, номерът ми ще мине.

— Смътно — излъгах.

— Е, нека ти припомня. — Тя отвори една кутия и извади стиска пластмасови вилици. — Разглеждахме едни грозни картини и ти реши да ми изнесеш лекция за равновесието.

— Не съм ти изнасял лекция — въздъхнах аз. В отговор тя се изсмя остро. — Не съм. Исках да излизаш повече, да живееш повече. Ти беше на двайсет и три и не си подаваше носа навън от лабораторията.

— А ти си на трийсет и четири и не си подаваш носа навън от офиса и къщата.

— Съвсем различно е, Зиг. Ти едва беше започнала живота си. Не исках той да те подмине, докато ти си забила нос в епруветките.

— Първо, човек не си забива носа в епруветките…

— Хайде стига.

— Второ — изгледа ме тя ядосано, — аз може едва да бях започнала живота си, но той теб те подминава. Ти си на трийсет и четири, Дженс, а не на осемдесет. Когато идвам у вас, все чакам да намеря на масичката ти членска карта от Американската асоциация на пенсионерите или от онези чорапи с колани в дрехите за пране.

— Дръж се сериозно — примигнах аз.

— Аз съм сериозна. Ти никога не излизаш…

— Излизам всяка седмица.

— С кого? Със съдружниците? С приятелката ти от софтбола?

— Зиг — скарах й се аз, — знаеш, че името й е Емили.

— Емили не се брои.

— Какво си се заяла с нея, за бога? — попитах ядосано. С Емили бяхме приятели… с взаимни облаги. Сексът беше хубав, много хубав, но и за двама ни беше само секс. Три години вече и нещата не бяха стигнали доникъде.

— Тя не е стъпка напред за теб, а е стъпка встрани. А може би дори назад, защото докато имаш лесен секс под ръка, няма да си направиш труда да потърсиш нещо по-подходящо.

— Искаш да кажеш нещо по-сериозно?

Тя не ми обърна внимание и продължи:

— Беше в Лондон за седмица и не си правил друго, освен да работиш. Последния път изкара един уикенд във Вегас, без да се разходиш по „Стрип“. Облечен си в кашмирен пуловер, Йенсен, когато трябва да носиш тясна тениска, която очертава мускулите ти.

Изгледах я озадачено. Не можех да реша кое беше по-лошо: това, че сестра ми казваше истината, или това, че го казваше на рождения ден на едно тригодишно момиченце.

— Добре, това беше просташко, прав си. — Тя потрепери драматично. — Все едно не съм го казвала.

— Говори направо, Зиг. Разговорът става отегчителен.

Тя въздъхна:

— Ти не си старец. Защо настояваш да се държиш като такъв?

— Аз… — престанах да обяснявам.

— Защо не се забавляваш с нас? Отпусни се, напий се, намери си някое добро момиче и му отпусни края…

— Исусе Христе.

— Добре, изтрий последното. Отново.

— Няма да тръгна с тези хора на пътешествие по случай годишнината им и да бъда третото… — Направих сметката. — Петото колело. Това няма да подобри социалния ми живот.

— Няма да си никакво колело. Нали ги чу, че са поканили още една приятелка. Хайде, Дженс. Те са цяла група. Ще бъде весело.

Засмях се. Весело. Не ми беше приятно да си го призная, но сестра ми имаше право. Бях се прибрал от дълга работна седмица в Лондон, предшествана от низ от много, много седмици без почивка, с намерението да се върна на работа в понеделник. Не си бях предвидил време за отдих.

Няколко седмици отмора нямаше да ми навредят. Бях оставил лондонския офис в готовност за предстоящото изпитание, а Натали щеше да удържи другите фронтове за известно време. Имах над шест седмици отпуска, която ми се полагаше, и бяха само толкова, защото преди четири месеца си бях осребрил десет седмици, които така и нямаше да използвам.

Представих си две седмици с Уил и Зиги, две седмици по винарски изби и пивоварни, а сутрин щях да мога да си отспивам… Доплака ми се, толкова хубаво звучеше.

— Добре — казах с надеждата, че няма да съжалявам.

Зиги ококори очи.

— Добре… какво?

— Ще дойда.

Тя ахна неподправено учудена, а после се хвърли на врата ми.

— Наистина ли! — изкрещя, а аз се отдръпнах и си запуших ушите.

— Извинявай! — изкрещя отново до ухото ми. — Толкова се вълнувам!

Тревогата се сви на малка топка в гърдите ми.

— Я пак кажи къде щяхме да ходим?

Лицето й се оживи още повече.

— Избрала съм чудесен маршрут. Ще посетим пивоварни, винарски изби и два-три чудесни курорта, а последната седмица ще изкараме в една вълшебна къща във Върмонт.

Въздъхнах и закимах:

— Добре, добре.

Но Зиги долови колебанието ми:

— Нали не смяташ да си промениш решението? Йенсен, кълна се…

— Не — прекъснах я през смях. — Вчера в самолета до мен беше седнала една откачена жена и тя спомена, че щяла да ходи на винена обиколка. В миг на паника се уплаших, че вселената си прави някаква налудничава шега и онази жена ще бъде приятелката, която ще дойде с нас. Ще бъда откровен: предпочитам да си затисна ръката на вратата или да ям тухли.

Зиги трепна:

— Тя е била в самолета от Лондон?

— Отначало всичко вървеше добре, но после се напи и не си затвори устата. Полетът щеше да бъде по-приятен, ако бях затиснат на средната седалка в трета класа. Божичко, представи си една седмица с такава жена.

Зиги сбърчи съчувствено лице.

— Четири часа се преструвах на заспал — признах си аз. — Имаш ли представа колко е трудно това?

— Извинете, че ви прекъсвам — чу се тих глас зад гърба ми. — Но, виж, Хана — моята Пипа е тук!

Обърнах се и замръзнах.

Дяволити сини очи срещнаха моите, усмивката й беше доволна… и този път, трезвена.

Стой.

Кога бяха влезли?

Не.

По дяволите.