Кристина Лорен
Красиво момче (18)

Глава осемнадесет
Пипа

Когато бях на шестнайсет, на връщане от училище пазарувах някои неща в супермаркета на ъгъла и недоволствах от майките и купищата домашни, които трябваше да пиша, нима не разбираха колко заета и важна бях аз как смееха да ме карат да пазарувам!? когато вдигнах глава от кутията с яйцата и погледнах право в лицето на Джъстин Тимбърлейк, който се беше пресегнал за… един господ знае какво.

Изглежда, информира ме по-късно Гутъл, че имал концерт в града. И до ден-днешен не знам какво си купи от малкия магазин на ъгъла.

В този момент мозъкът ми спря да работи, сякаш беше изключил. Това се беше случвало с компютъра ми — мониторът издава тихо пукане точно преди да почернее и се налага да го рестартирам. Когато това се случи с динозаврите на десктопа в стаята ми, го наричам „Джъстин-Тимбърлейкинг“, защото точно така се чувствах в онзи миг.

Пук.

Черен екран.

Джъстин ми се усмихна, после наведе глава, за да ме погледне в очите с все по-голяма загриженост.

— Добре ли си? — беше ме попитал.

Поклатих глава и той взе кутията с яйцата и я сложи в кошницата, която висеше от ръката ми, и пак се усмихна.

— Да не ги изтървеш.

Сега, между другото, все ме напушва смях, защото когато Джъстин Тимбърлейк ми каза да внимавам да не си изпусна яйцата, малката част от мозъка ми, която още работеше, започна да пуска хиляди шеги за овулацията.

Не че щях да събера достатъчно смелост да ги кажа.

Такава ми била орисията — при единствената среща с най-голяма знаменитост в живота ми, онемях дотам, че въпросната знаменитост искрено се притесни дали ще оцелея, без да изпусна дузина яйца.

Тъкмо така се почувствах, когато видях Йенсен Бергщрьом да стои пред мен в самолета.

Пук.

Черен екран.

Докато рестартирам системата, Йенсен се беше отдръпнал от пътеката и като гледаше настойчиво към моя ред, беше попитал мъжа зад него дали могат да си сменят местата. После се настани до мен.

Слава богу, този път бях седнала. И не държах яйца.

— Какво…? — млъкнах, защото усетих, че въпросът ме задавя.

Той повтори с притаен дъх:

— Здравей.

Преглътна и аз погледнах към врата му. Носеше официална риза с разкопчана яка. Без сако, без вратовръзка.

А на мястото, където бях залепила очи, се виждаше пулсът му и аз изведнъж усетих, че ми става горещо, прегарям.

Погледнах в лицето му и изпитах усещане, все едно преравям любимите си спомени. Помня малкия белег под лявото му око, самотната луничка на дясната му скула. Сетих се как предния му зъб леко застъпваше зъба до него и по този начин човек по-лесно приемаше блестящата му усмивка. Всички тези дребни недостатъци неотдавна бяха превърнали Йенсен почти в бог за мен, а сега, когато ги видях, те го превърнаха в моето най-любимо лице в целия свят.

Очите ни се срещнаха и невероятното привличане между нас се появи.

Нали не беше илюзия?

Може би малко късно си помислих, че всяка жена би усетила химия с мъж като Йенсен. Как иначе? Погледни го само.

И аз го погледнах. Не носеше официални панталони. Беше си облякъл тъмни джинси, които плътно обгръщаха здравите му бедра, тъмнозелени маратонки „Адидас“… и се озадачих за миг заради небрежното му облекло, после си зададох големия въпрос: какво правеше той тук?

— Здравей? — поклатих глава, а после изтърсих необмислено: — Не ти се обадих. — Думите ми прозвучаха надрано като малки парченца накъсан лист. — О, боже. Ти си бил тук? В Лондон?

— Не, не ми се обади — намръщи се той леко. — Защо?

Вместо да му отговоря, от устата ми заваляха въпроси:

— Наистина ли ще пътуваш в същия самолет с мен до Бостън? Какъв е шансът?

Не бях наясно какво чувствам.

Тоест, не съвсем. Изпитвах едновременно прекалено противоречиви чувства и не знаех кое от тях печелеше битката за надмощие.

Първо — въодушевление. Което беше неволно, като рефлекса на коляното. Той изглеждаше добре, щастлив и в очите му се четеше някаква обезумяла енергия, която беше като спасителен пояс, хвърлен зад борда само за мен. Независимо от всичко, аз обичах времето, което прекарах с него, и бях започнала да обичам и него.

Но също и предпазливост. По очевидни причини.

И гняв. По очевидни причини.

И може би мъничък лъч надежда.

— Какъв е шансът наистина — шепнешком изрече той и усмивката му като водопад се спусна от очите, към бузите и накрая стигна до изваяните му устни. — Идваш в Бостън, а?

Опитах се да разтълкувам надеждата, с която смръщи вежди и надзърна в очите ми.

— Имам три интервюта — кимнах аз.

Радостта се отцеди от лицето му.

— О.

Хъм.

Кимнах и се извърнах настрани, преглъщайки думите „Не се безпокой, няма да ти досаждам“, които ме стегнаха за гърлото.

— И са ти осигурили билет първа класа? — измърмори той. — Виж ти.

Официално приключих с този разговор. Това ли му стана любопитно? Че заслужавах скъпия им билет? Обърнах се към прозореца и се засмях безрадостно на себе си.

Цял месец се бях мъчила да го забравя. Отне ми повече време да превъзмогна двуседмичната авантюра, отколкото ми трябваше да преживея надигащия се задник, с когото живеех. И ето ме сега до Йенсен. Болеше много.

— Пипа — пророни той и сложи внимателно ръката си върху моята в скута ми. — Защо си ми ядосана?

Кротко отместих ръката му. Думите напираха, но аз ги преглътнах, защото това беше само една авантюра.

Само една авантюра.

Пипа, за бога, това беше само една авантюра.

Погледнах го пак, но не можех да продължа да си повтарям тази лъжа.

— Йенсен, онова, което се случи между нас през октомври? За мен това не беше авантюра.

Очите му се разшириха.

— Аз…

— А ти ме разкара.

Йенсен пак отвори уста да заговори, но аз го изпреварих:

— Виж, знам, че трябваше да бъде временно, но сърцето ми си имаше други планове. Ако не те поглеждам, то е, защото ти си важен за мен… но искам също да ти смажа лицето.

Йенсен поклати глава, като че ли не знаеше откъде да започне:

— Преди да ти се обадя в събота вечерта, се отбих в стария ти апартамент. В неделя, в опит да те открия, писах на Руби. През последните три дни ти звънях на всеки четири часа.

В гърдите ми заби чук.

— В събота излязох да празнувам с приятели интервютата за работа, когато ти се обади. В неделя си спрях телефона, защото не можех да си го позволя. Преди три седмици се изнесох от стария апартамент и се прибрах при майките. Обадих ти се още щом пристигнах в Лондон от Бостън. Три пъти. Всеки път обажданията ми се прехвърляха на гласовата поща. Не е ли малко късно да ми се обаждаш след месец?

Зелените му очи се ококориха.

— Защо не си ми оставила гласово съобщение? Не знаех, че си ме търсила. Имам номера ти в контактите си, но не съм имал пропуснато обаждане от теб.

— Номерът беше английски, Йенсен, домашният ми телефон, обадих ти се посред нощ лондонско време. Кой друг можеше да бъде?

Той се засмя:

— Може би някой от петдесетте човека, с които работя тук в английския ни офис? — И добави с по-мил глас: — Да не мислиш, че някой спира да работи в тази фирма?

Не обърнах внимание на нежната му усмивка, защото червеният плам на унижението бързо се простираше по бузите ми.

— Не ме карай да се чувствам като глупачка. Дори аз знам, че няма да прехвърлиш работно обаждане право на гласовата си поща.

— Пипа — той се наведе и взе ръката ми. Неговата беше топла, силна. — Лондон почва работа в полунощ за мен, а офисът на Западния бряг не затваря преди девет вечерта. Това означава, че от шест сутринта до към девет вечерта аз съм в срещи или отговарям на имейли и гласови съобщения, получени, докато спя или съм бил на среща. Почти никога не си вдигам телефона.

Онази кучка Ретроспекцията пак надигна присмехулната си глава.

Тутакси бях приела, че ме е разкарал, а той като човек, който мразеше да говори по телефона, постъпвал така с всички обаждания.

— Защо ти е тогава телефонът? — попитах и присвих очи. Той се усмихна.

— На първо място заради работата. Трябва да вдигна, когато ме търси шефът, който притежава фирмата, или майка ми.

Поклатих глава и прошепнах:

— Не се опитвай да ме очароваш.

Това го слиса.

— Не се опитвам да те очаровам. Казвам истината. Не знаех, че си ме търсила. Иска ми се да бях разбрал. Липсваше ми.

Това предизвика някаква сладко-горчива реакция у мен, която не можех да назова. Беше ми приятно да го чуя, но не беше кой знае колко важно. Бях прекарала цяла седмица в края на ваканцията в неговия квартал, а той не ми се беше обадил след нощта у тях, нито беше показал интерес да ме види отново. И въпреки онова, което си бяхме казали ведро, истината беше, че не изгарях от желание Йенсен да ми се обади при следващото си посещение в Лондон.

— Радвам се да го чуя. Но в края на краищата мисля, че не искам да ми се обаждаш, когато минаваш през Лондон. Открих, че не съм по кратките авантюри. — Подсмръкнах и се помъчих да изглеждам спокойна. — Вече не. Не ми се поема пак по този път.

Йенсен помълча и примигна няколко пъти.

— Аз никога не съм бил по кратките авантюри.

— Добре се справяше, ако не ме лъже паметта.

Усмихна се сърдечно и каза:

— Пипа, попитай ме защо съм тук.

— Нали вече установихме, че си тук по работа. Лондонският офис, не помниш ли?

Той наклони глава с присвити очи:

— Установихме ли го наистина?

Намръщих се. А не сме ли? Разговорът се заплиташе с тези времеви зони, работното време…

— Добре — предадох се с равен глас. — Защо си тук?

— Долетях, за да те видя.

Пук.

Черно.

Докато съзнанието ми се мъчеше да проумее думите, той ме наблюдаваше с лека усмивка, която стана малко несигурна.

— Ти…? Какво?

Той се усмихна по-широко и кимна.

— Дойдох заради теб. Разбрах, че искам повече. Дойдох, за да видя дали и ти… не искаш повече. Обичам те.

Несъзнателно станах права и преди да се опомня, тромаво го прекрачих, и се запрепъвах по пътечката към тоалетната.

Стюардесата извика тихо след мен:

— Скоро ще излетим…

Но пътниците все още се качваха. А аз трябваше…

да се движа,

да вървя,

да дишам,

да правя нещо.

Пъхнах се в тоалетната и тъкмо плъзгах вратата, когато една ръка ме спря.

Йенсен ме погледна умолително.

— Аз едва се побирам тук — прошепнах и сложих ръка на гърдите му.

Въпреки всичко той влезе и ловко смени местата ни, така че гърбът ми беше към вратата.

— Дайте ни секунда — каза той на озадачената стюардеса.

Той плъзна полека вратата зад мен, свали капака на тоалетната чиния, седна и ме погледна.

— Какво, по дяволите, правим тук? — попитах го. Йенсен взе ръцете ми и се загледа в тях.

— Не искам да ми обръщаш гръб, след като съм ти казал, че те обичам.

— Ще седя до теб през целия полет — възразих неубедително аз. Той се засмя и поклати леко глава.

— Пипа…

— Прибрах се от Бостън и бях нещастна. Напуснах работата си, върнах се вкъщи и се заех да превърна живота си в нещо, към което щях да бързам да се връщам след почивка.

Йенсен слушаше и търпеливо ме наблюдаваше.

— Не можех да реша дали ти ме съсипа, или… или ме откри. Излизах на срещи — той трепна — и нито една от тях не ми хареса.

— След теб не съм бил с друга.

— Даже и с Емили от софтбола?

Той се засмя.

— Не беше кой знае каква жертва. — Той обгърна лицето ми с длан и ме погледна право в очите. — Може би Хана и Уил ще кажат, че това можеше да се очаква, но аз излизах с други жени по-рано. Само че тогава още не те бях срещнал. Ти си най-прекрасният човек, когото познавам.

Гледаше лицето ми, когато го каза. Още не беше казал нищо за косата ми.

Ако беше забелязал, че е бледолилава, с нищо не го показа. Дори не огледа небрежно, но неприкрито, натрупаните по ръката ми гривни, огромната ми огърлица и червените ми кубинки.

Струва ми се, че в този момент разбрах. Бях обречена. Тези зелени очи с гъсти мигли, гладките розови бузи, порасналата коса, която падаше на челото му, и сега да ме види такава, каквато съм, не като серия от ексцентрични части и ярки цветове…

Опитах един последен аргумент.

— Дошъл си в демонстративен жест до Лондон, защото си самотен.

Йенсен ме огледа и замислено се почеса по челюстта.

— Вярно е.

Двете кратички думи увиснаха тежко помежду ни.

— Прекалено късно ли е? — той ме гледаше и устните му бавно се разтеглиха в скептична полуусмивка. — Имам чувството, че още не сме опитали. Последния път и двамата се стараехме да излезе нещо временно.

— Не знам какво да мисля — признах си аз. — Ти не си от импулсивните хора. — Присвих очи и прошепнах: — Да не би да вземаш някакви лекарства?

Той се засмя и взе ръцете ми.

— Може би ми се прииска да променя нещата.

— По-рано… — подех внимателно — ти ме желаеше само когато ти бях удобно под ръка.

Йенсен огледа тясното помещение в самолета, в който си беше запазил билет само за да ме види. И двамата знаехме, че аргументът му беше излишен. Той ме погледна и се усмихна. Игриво. Спокойно. Беше мъжът, когото познавах от пътешествието.

— Ами, ето ни тук. Не е много удобно — добави той с шеговита усмивка. — Но аз наистина те обичам.

Думите сами се изплъзнаха от устата ми:

— Спала съм с много мъже.

— Какво? — той се засмя. — Е, и?

— Имам широка ръка.

— Аз пък съм пестелив.

Усетих как сърцето ми се опитваше да издере плътта ми с нокти и да изхвръкне.

— Ами ако не ме вземат на работа в Бостън?

— Ще се преместя в лондонския ни офис.

— Ей така? — сърцето ми пърхаше с крила в гърдите.

— Не е точно „ей така“ — поклати той глава. — Цял месец бях нещастен и разсъждавах защо това не биваше да е така. Проблемът е, че причините се изчерпаха. — Той прокара пръст по повдигната си вежда. — Разстоянията не ме интересуват. Не ме е страх, че ще ме напуснеш без обяснение. Не ме интересува, че сме толкова различни и не ме е страх, че работата ще пречи на връзката ни. Аз няма да го позволя. Никога вече.

Замълча и добави:

— В петък станах съдружник.

Въздухът край нас застина, а тясната тоалетна се смали още повече.

— Какво?

Той се усмихна колебливо и добродушно.

— Още на никого не съм казал. Исках… да ти кажа на теб.

Стиснах го за раменете и извиках:

— Майтапиш ли се?

— Не — засмя се той. — Знам, неочаквано е.

Но близостта му и смазващата надежда ме ужасяваха.

— Пипа — той ме погледна. — Ще можеш ли да ме обикнеш?

— Ами ако не мога? — прошепнах.

Той ме загледа безмълвно. В очите му се четеше нещо, което не беше нито напереност, нито поражение. Беше увереност дълбоко в сърцето му, която му подсказваше, че не греши.

Знаех колко трудно му е било да се довери на емоционалния си компас и проклета да съм, ако го променях.

— Ти знаеш, че това е лъжа.

От гърдите му се изтръгна неуверена въздишка.

— Лъжа?

Захапах устна и поясних:

— Защото знаеш, че вече те обичам.

Цялото му лице грейна в усмивка.

— Извинявай, малко си ми далече и не можах съвсем да…

Наведох се и повторих думите, а после го целунах.

Странно, целувката ми се стори позната, сякаш се бяхме целували хиляди пъти преди това. Което си беше точно така. Очаквах да бъде откровение, нещо като целувка за вричане.

Произнесени на глас, думите не промениха нищо — те само потвърдиха онова, което вече съществуваше.