Кристина Лорен
Красиво момче (14)

Глава четиринадесет
Пипа

Дядо ми подаде керамична купа с овесени ядки и ми трябваха няколко секунди, преди да усетя, че купата опари ръката ми.

Извиках и бързо я оставих на шкафа, като му благодарих разсеяно.

— Вие, милениалите^[1], само в тези телефони сте забили носове — измърмори той.

Примигнах, а той отиде бавно до кухненската маса, седна и забоде глава в купата си.

— Извинявай — изключих екрана. — Сигурно приличам на змия, чиято паст се е разтворила широко, за да погълне някоя дребна твар.

Оставих телефона и отидох при него. И да гледах объркано в екрана, това нямаше да промени съобщението от снощи:

Тази седмица е пълен хаос. Да оставим за следващата?

Да, загубеняк такъв, обаче следващата няма да съм тук.

— Аз от милениалите ли съм? — усмихнах му се широко, за да прогоня яда и объркването си. — Мислех, че съм нещо по средата. Нито Х, нито У, нито милениал.

Той ме погледна и се усмихна.

— Дванайсет часа, откакто си се върнала, а като си заминеш, къщата ще утихне.

„И сега е тиха — помислих си аз. — Една седмица в къща с шестима души и вече това е нормата.“

— Какво ще кажеш — преглътнах хапката овесени ядки — да си оставя телефона тук и да отидем на кино?

Дядо кимна, пиейки кафето си.

— Намислила си добър план, момичето ми.

* * *

При пътуването ни постоянно бучене изпълваше колата.

На средния ляв пръст имах една ужасна забелена кожичка.

Полата ми се нуждаеше от пране.

Обувките ми се разпадаха.

Трябваше да се досетя по неговото „Наистина много се радвам, че се запознахме, Пипа“, когато ме докара, но се надявах, че това е от нерви или от притеснение заради Хана, която не ни изпускаше от очи.

Йенсен беше задник.

Бях забравила колко ужасно е да те зарежат.

— Разбирам, че вече не те познавам толкова добре, както някога — предпазливо изрече дядо ми, — но днес целия ден си доста мълчалива.

Усмихнах му се апатично. Не можех да го отрека и дори красиво заснетият и приказно разсейващ документален филм за миграцията на африканските птици не можа да ме измъкне от настроението ми след снощната целувка на Йенсен.

Не че бях очаквала нещо повече, просто отношенията ни наистина се превърнаха в нещо повече. Знам, че не си въобразявах. Вярвах в собствените си възгледи за живота прекалено много, за да повярвам в обратното.

— Съжалявам — казах.

— Това е десетият път, в който ми се извиняваш днес — намръщи се той. — И ако има нещо, което знам за теб, то е, че никога не си била човек, който се извинява непрекъснато.

— Изви… — Усетих се и този път се усмихнах искрено. — Опа.

Той се взираше стоически в пътя пред нас.

— Казвали са ми, че съм лош слушател — пошегува се дядо ми, — но сега сме сами в колата. — И добави с по-мек тон: — Целият съм в слух, миличка.

— Не, няма нищо — подех аз и леко се завъртях към него. — Но телефоните, които толкова мразиш — и аз ги мразя вече.

Той ми хвърли бърз поглед и попита:

— Какво е станало?

— Зарязаха ме чрез един от тях.

Дядо ми отвори уста, но аз продължих да му обяснявам:

— Не че с Йенсен бяхме двойка. Макар че в известен смисъл бяхме — смръщих лице аз.

— Йенсен?

— Мъжът, с когото разговарях в самолета. Оказа се, че бил брат на Хана.

— А Хана е…? — разсмя се дядо ми.

— Извинявай — засмях се и аз. — Хана е съпругата на бизнес съдружника на зетя на Руби.

Той ме изгледа с празен поглед, после пак се обърна напред.

Махнах с ръка, за да му покажа, че не е въпрос на живот и смърт да схване паяжината от роднински връзки.

— Това е голяма група от приятели, с част от които заминах на това пътешествие: Руби и Найъл, Уил и Хана. Йенсен е най-големият брат на Хана и той също беше с нас.

— Значи са били две женени двойки и ти и братът на Хана? — намръщи се дядо. — Мисля, че придобих представа застаналото.

— Не искам да ти разказвам в подробности всичко, макар че след като това е суперсилата, с която съм надарена, може би ще се наложи да си запуша устата с ръка, но ще кажа все пак, че го харесах. Струва ми се даже много. И по време на почивката, през тези две седмици, имах чувството, че… и той ме харесва. Но сега, когато му писах и му предложих да се видим още веднъж, преди да отпътувам, той… — Намръщих се и измърморих: — Имал работа.

— Работа — повтори дядо.

— Във всеки свободен час, изглежда. Затрупан е с работа и не може да излезе с мен на вечеря.

Усетих болка в гърдите.

— Значи — обобщи дядо, за да е сигурен, че беше разбрал, — той те е преследвал по време на двуседмичното пътешествие, но за обратно в реалния свят нямал време.

Ъх. Стига толкова.

— Нещо такова. И двамата искахме едно и също, но после изведнъж… стана обратното.

Дядо зави по осеяната с дървета улица, където се намираше домът от детството на Коко.

— Значи е време за малко уиски.

* * *

Към седем бях изпила толкова уиски с дядо ми на верандата, че когато телефонът ми светна с номера на Хана, се зачудих дали идеята да вдигна ще е добра.

Но тогава усетих чувството за вина, защото не исках да се крия от нея. Тя правеше това, което аз бях искала: да се чуваме често, да поддържаме връзка.

— Хана! — вдигнах и като станах, отидох в другия край на верандата.

— Ох! — започна тя без поздрав. — Толкова се радвам да чуя гласа ти! Струва ми се, че днес всички са се затворили в себе си!

Засмях се, а после смехът ми секна. Може би не всички.

— Съвсем точно — казах, колкото се може по-равно.

— Какво ще правиш в сряда вечер? Искаш ли да ни дойдеш на гости? — и без да дочака отговор, допълни: — В града си до идния понеделник, нали така?

— Тръгвам си в неделя. — Хвърлих поглед към дядо, който седеше, посръбваше уиски и се взираше спокойно към улицата пред къщата. Той ме обичаше, но още повече обичаше спокойствието си. — Ами… чакай да си проверя календара за срядата.

Престорих се, че си отварям приложението на телефона, но, разбира се, знаех, че цяла седмица нямах никакви ангажименти, освен да скучая в огромната къща на дядо ми и да се шляя из Бостън сама. Идеята да отида на гости на Хана звучеше примамливо.

Ами ако и Йенсен цъфнеше там, нищо че бил зает цяла седмица? Зави ми се леко свят.

За беда, ми беше неловко да попитам дали и той ще идва — последното нещо, което исках, беше да отворя дума пред Хана за брат й, с когото бях правила секс в почти всяка възможна поза в продължение на две седмици и който след това ме беше разкарал по телефона. А и Йенсен едва ли ме бе обсъждал с Хана, освен ако тя не е любопитствала, и тъкмо щеше да си помисли, че всичко е наред. Той си оставаше глупак заради съобщението, с което ме заряза, и не че това оправдаваше поведението му, но сигурно наистина беше зает. И след като две седмици е бил на почивка, едва ли щеше да дойде на вечеря у сестра си. Всичко щеше да мине по мед и масло.

— Срядата ми е свободна. С удоволствие ще дойда.

Съгласихме се да се видим по някое време след шест в сряда вечерта, затворихме и аз се върнах на шезлонга до дядо ми.

— Как е Хана? — попита той с бавен и спокоен меден глас.

— Пошегува се, че всички сме се затворили в себе си.

Усетих как се обърна и ме погледна.

— И ти ли?

— Може би от всичкото вино, което изпихме — пошегувах се, но смехът ми секна, когато се вгледах кисело в чашата с уиски.

Той не забеляза иронията.

— Ти наистина харесваш този Йенсен?

Оставих въпроса за кратко без отговор, за да размисля. Естествено, че го харесвах. Иначе нямаше да спя с него. Ние бяхме отбор. Но имаше нещо повече. Чувствах се празна, като че някаква топка от светлина беше изтръгната от мен, и не само защото прекрасното ни пътуване беше свършило. От тази празнина ме болеше, липсваха ми предпазливата му усмивка, големите му страстни ръце, които опровергаваха първоначалното впечатление за затворен човек, извивката на горната му устна и кокетната арка на долната… о, за бога!

— Да, наистина го харесвам.

— Пипа, ти дойде тук заради жалкия си приятел и се натъкна на същото.

Трябваше да уважавам дядо си, задето беше съвършено откровен.

— Съвсем вярно — измърморих. Дали се чувствах по-зле сега? Не се чувствах толкова унизена, колкото страдах. Унижението се управлява от разпалването на гнева. Страданието се залъгва… с уиски, дядовци и майките, които ме чакаха вкъщи.

О, боже, точно сега много ми липсваха.

— Не е престъпление да обичаш — рече той.

Това възбуди любопитството ми. През целия си живот дядо ми беше работил като надзирател в корабостроителница и изкарваше добри пари, но работата беше тежка и се искаше трезва глава и никакви бурни емоции.

— Знам — казах откровено. — И все пак се чувствам ужасно, макар че всичко трая кратко. За двете седмици той беше искрено мил. Искрено нежен и внимателен. Ще бъде прекрасна партия за някоя жена, но това няма да съм аз.

— Човек никога не знае. Аз живях с Пег петдесет и седем години — тихо каза дядо. — Никога не съм си мислил, че ще вземе мен, но тя ме взе.

Никога не бях чувала този разказ и развълнуваният му глас ме свари неподготвена.

— Къде се запознахте?

— Тя работеше зад тезгяха в сладкарницата на баща си. — Той завъртя кехлибарената течност в чашата си. — Поръчах си малцов сладолед, а тя вдигна металната чашка, загреба от сладоледа и добави малца. Никога не бях наблюдавал друга жена така. Всяко нейно движение ме очароваше.

Стоях неподвижна от страх да не го прекъсна, защото ми се струваше, че в думите му имаше дълбока истина, която щеше да ми каже какво чувствах или не чувствах аз. Нещо, което щеше да ме освободи от собственото ми мъчение.

— Подаде ми сладоледа и аз платих, но когато ми даваше рестото, й казах: „Искам на сватбата ни да носиш косата си по същия начин“. Никога преди не я бях виждал, но знаех. Това не беше нещо, което бих казал на всяко момиче. Никога повече за петдесет и седем години не й казах какво да прави или да облича. Но при първата ни среща исках тя да изглежда по същия начин в деня, в който ми стана жена.

Той отпи и остави чашката на широката странична облегалка на стола.

— Знаеше ли, че я видях отново чак след година?

— За първи път чувам тази история — поклатих глава аз.

— Самата истината — кимна той. — Оказа се, че много скоро след това започнала да учи в колежа. Но същото лято се върна, а някакъв студент от частните университети се мъкнеше като пале по петите й. Не го винях. Тя ме срещна и аз погледнах към косата й многозначително — все така я носеше нагоре като в онези дни — а тя ми се усмихна. И това беше. На следващото лято се оженихме. Когато миналата година почина, не можех да спра да си мисля за първата ни среща. Сякаш нещо ми разяждаше мозъка. Не можех да си спомня как носеше косата си в последните дни, преди да почине, но си спомнях прическата й в деня на първата ни среща.

През целия си живот никога не бях чувала дядо ми да говори толкова много. В семейството ни аз бях най-приказливата. Но ето че сега седях безмълвна.

Той ме погледна и продължи:

— Защото нямаше значение. В началото любовта е физическа страст. Човек не може да й се насити. Всички говорят за влюбването, сякаш това е любовта, но всички знаем, че не е. Влюбването се превръща в нещо различно. Пег стана част от мен. Идеята, че двама души се сливат в един, звучи глупаво, но е така. И сега, като вляза в нов ресторант, искам да знам дали тя ще си поръча от техните яйца „Бенедикт“. Не мога да си отворя бира, без инстинктивно да посегна към каната със студен чай, за да занеса и на нея нещо за пиене. — Той въздъхна тежко и погледна към улицата. — Вечер, като си лягам, очаквам нейната половина да е хлътнала под тежестта й.

Сложих длан върху неговата грубовата ръка. Той продължи почти шепнешком:

— Трудно ми е без нея сега. Много ми е трудно. Но не бих променил нищо. Когато й казах онова при първата ни среща в сладкарницата, тя се усмихна широко. В онзи миг тя искаше същото, макар че за известно време животът й се промени, от сутрин до вечер беше заета. Но влюбването ни премина в нещо по-хубаво. — Той ме погледна. — Майка ти има тази обич. Знам, че невинаги разбирам избора й, но виждам, че обича Лесли така, както аз обичах баба ти.

Сълзите ме опариха по лицето и аз се запитах какво ли е готова да даде Коко, за да чуе това признание от дядо ми.

— Искам и ти да намериш същото, Пипс. Искам мъж, който ще види в теб всичко, когато се срещнете, а ще забелязва какво липсва, само когато не си до него.

* * *

Уил отвори вратата малко след шест в сряда, но Хана се появи по коридора след него с огромно жълто куче, което я следваше по петите.

— Пипа! — извика тя и ме прегърна.

Кучето скочи с протегнати лапи върху гърба й и едва не ни прекатури на земята.

— Имате куче? — наведох се и го погалих по ушите.

— Това е Пенроуз! През последните две седмици покрай рождения ден и пътешествието беше при родителите ми. — Тя даде команда на кучето да легне и когато Пенроуз се подчини, Хана извади награда от джоба на жилетката си. — На една година е, но още работим върху едно-две неща. — Тя се усмихна иронично на Уил.

— Предполагам, че е кръстена на известния математик? — усмихнах се широко аз.

— Да! Най-накрая някой да го оцени! — Тя ме поведе по коридора към кухнята. — Хайде ела, умирам от глад.

Разположението на стаите ми беше познато от предишните два пъти. Но сега къщата беше по-… уютна, нищо че ги нямаше множеството пищящи дечурлига и въздухът не трептеше от очакването на дългата почивка. Вместо тях наоколо в края на деня се виждаха следите, оставени от Уил и Хана: чантата с лаптопа на Хана беше подпряна на перилата на стълбището, а бюрото в кабинета на Уил отсреща беше заринато в листа, медицински списания и самозалепващи се листчета. Два чифта маратонки стояха редом близо до входната врата. На масичка в антрето имаше купчина неотворени писма. От фурната в кухнята се носеше ароматът на сос „Маринара“ и врящо сирене. След една здрава прегръдка Уил се върна към острова в средата и салатата, която режеше.

Но други гости нямаше. Бяхме само ние четиримата в кухнята: Уил, Хана, аз и прекрасната, мързелива Пенроуз.

Дали да попитам?

— Как е дядо ти? — изпревари ме Уил и пусна няколко шепи с краставички в купа от тъмно дърво.

— Добре. Много се радвам за пътуването. Обичам го, но мисля, че може да понесе гости само за два-три поредни дни. Той е човек на навика.

— И ние познаваме един такъв — изсумтя Хана и ме погледна многозначително.

Сега вече трябваше да попитам.

Поех си дъх, за да се успокоя, и изрекох:

— Йенсен ще дойде ли тази вечер?

— Каза, че имал работа — поклати глава Хана.

Уил обаче застина на островчето и бавно ме погледна.

По дяволите!

— Вие двамата не сте ли разговаряли? — попита той с предпазлив глас.

— Ами… не.

Веждите му се смръщиха.

— След… бунгалото… очаквах поне да… — не довърши, ами погледна към Хана, която осъзна, че, да, странно е, че аз не знам дали Йенсен ще идва тази вечер.

Не исках това да се превръща в драма. Хана обичаше очарователно да тормози Йенсен, а на Уил също му се искаше да станем двойка.

— В събота, след като се прибрахме, го попитах дали иска да вечеряме тази седмица. За съжаление, той каза, че бил затънал до гуша в работа. — Замълчах, но не можах да не добавя с огорчена усмивка: — Предложи ми да се видим идната седмица.

— Но ти си заминаваш тогава — каза бавно Хана, сякаш се надяваше, че е изпуснала някой очевиден детайл и брат й не се е показал като загубеняк.

Кимнах.

— Да не би Йенсен да пътува до Лондон следващата седмица? — гласът й се повдигна обнадеждено с една октава.

— Доколкото знам, не. — Божичко, колко неловко се получи. Ако трябваше да бъда честна, изпитвах много повече от болка. Чувствах се унизена. Хана ме харесваше дотолкова, че да пренебрегне всички пречки, които спъваха дългосрочната ни връзка с Йенсен — фактът, че живеехме на различни континенти, беше една от тях — но ме жилна неговото неприкрито безразличие, докато все още бях в града, което сега беше ясно на всички. Пък и аз наистина харесвах Хана и Уил и не исках случващото се, или по-скоро неслучващото се, да развали приятелството ни.

Тя взе три чаши и ме попита през рамо дали искам вино или бира.

— Вода? — засмях се аз. — Изпих толкова алкохол, че ще ми стигне за десет години напред.

Тя отиде до огромния хладилник и изръмжа:

— Много съм му ядосана! Учудих се, когато те оставихме у вас, но се надявах…

— Не бива да му се ядосваш заради мен.

— Черешке, това не е наша работа — поклати глава Уил.

— Това някога да е възпирало Йенсен? — попита тя с надигащ се глас. — И аз много се радвам, че тогава той се намеси, защото иначе никога нямаше да ти се обадя!

— Знам — отвърна Уил с успокоителен тон. — Съгласен съм. И знам, че се безпокоиш за него и затова че е сам. — Погледна ме извинително и каза: — Съжалявам, Пипа.

— Няма нищо — свих рамене и бях искрена. Ядът на Хана ме накара да се чувствам по-добре.

— Просто… — поде Хана, — искам…

— Знам, знам — Уил отиде при нея и я прегърна през раменете. — Хайде, ела да вечеряме — целуна я по главата той.

Уил сипа огромно парче лазаня в чинията ми, сложи малко салата и ми я подаде.

— Тази чиния тежи повече от мен — пуснах я тежко на подложката с есенни мотиви пред мен. — Ако ми кажете, че не мога да стана от масата, преди да съм омела всичко, ще си изпусна полета в неделя.

— Лазанята на Уил е прочута — Хана налапа една вилица от нея. — Добре де — додаде, след като преглътна, — прочута е в тази къща. За мен.

Опитах една хапка и разбрах защо. Балансът между сиренето, месото, соса и пастата беше съвършен. Вълшебен.

— Никак не е честно това, че хем си красив, хем можеш и да готвиш — казах му аз.

Той засия:

— Страшно ме бива още да изхвърлям боклука и да премитам верандата.

— Не се подценявай, скъпи — засмя се Хана, — можеш и мръсна тоалетна да почистиш.

— Ъм — засмях се аз, — да не говорим за това, че си гениален инвеститор с докторска степен, д-р Самър.

Уил и Хана се спогледаха.

— Вярно — рече тя и повдигна вежди.

— Добре — казах аз, — прекарах с вас последните две седмици. Какво изпускам?

— Снощи решихме, че сигурно ще напусна фирмата за около година — сви рамене Уил.

— Сменяш попрището или напускаш изцяло? — попитах шокирано. Уил работеше с Макс, предполагах, че това е идеалната работна ситуация за всички.

Хана кимна.

— Не е необходимо да изкарва повече пари и… — усмихна му се. — Когато ме назначат след две години на постоянна работа, ще опитаме да имаме деца. Уил иска да бъде от татковците, които си стоят вкъщи.

Поклатих усмихната глава.

— Не е ли странно? Да бъдеш тук, когато всичките ти приятели се женят и раждат деца? Имам чувството, че всичко се случва внезапно. Всички, които познавам, ще се женят или това, или следващото лято. После ще дойдат и децата.

— Наистина става внезапно — засмя се Уил. — Спомням си, когато на Макс и Сара им се роди Анабел, а ние останалите се чудехме: „Какво е това нещо? Защо плаче сега? Защо мирише?“. Сега Макс и Сара чакат четвъртото си дете, а всички можем да сменяме памперси.

Хана кимна и додаде:

— Клои и Бенет скоро също ще се присъединят към клуба на родителите. За мен това беше най-големият знак, че всички сме се запътили натам. Когато Клои ни съобщи, че е бременна, аз си казах… ето че всичко се променя. За по-добро.

— Невероятно е — побутвах вечерята с вилицата си. Почувствах се меланхолично, но не защото исках дете или съпруг. Исках един определен човек, но столът му до моя зееше празен и пуст. — Всичко това е много далече от мен, но не в лошия смисъл.

— Струва ми се, че понякога Йенсен изпитва същото — Хана като че прочете мислите ми и набоде от салатата на вилицата си. — Но в неговия случай според мен… — Тя замълча, когато Уил въздъхна. — Извинявай — отпусна се назад. — Пак започнах.

— Пак започваш — разсмя се Уил.

— Може би сега ще бъде по-добре? След като миналото с Беки невъзвратимо си е отишло? Той си мълча за случилото се, но имам чувството, че Йенсен преживя катарзис, когато осъзна, че не иска нищо от нея.

— Съгласна съм — обади се Хана. — Подейства му добре. Аз бях готова да я смажа, но той го понесе много по-добре от мен. Но това в голяма степен се дължи на теб.

— Тук съм съгласен — повтори Уил.

— Не е ли чудно, че щом видя Пипа и веднага се сещам за Йенсен? — Тя погледна съпруга си и когато той поклати глава, Хана се обърна към мен: — Двамата сте чудесна двойка. Никога досега не съм го виждала толкова щастлив.

Изтрих устата си със салфетката и казах:

— Не е чудно, но според мен „Йенсен и Пипа“ беше само кратка авантюра. В голяма степен почивката беше причината за щастието му.

Тя ме изгледа недоумяващо и си пролича, че не се съгласи с мен.

— Значи, ти е все едно че свърши?

Тази мисъл ме натъжи болезнено.

— Не ми е все едно. Не искам да свършва. — Думите ми бяха толкова искрени, че от тях ме заболя. — Но какво да правим? Аз живея в Лондон.

Уил изпъшка състрадателно.

— Съжалявам, Пипа.

— Той ми харесва — признах аз. Изведнъж ми се прииска да бях приела виното, което Хана ми предложи. — Исках… връзката ни да продължи. Но ако махнем разстоянието, не искам той да бъде убеждаван в каквото и да е. Няма да ми е приятно, ако ми се обади само защото някой му се е накарал.

Хана трепна и разбра.

— Ти би ли се преместила да живееш тук?

Замислих се и не отговорих веднага, макар че първата ми реакция беше ентусиазирано да. Обичах района на Бостън, харесваше ми идеята да поживея за известно време на ново място, при все че майките, Руби и другите ми приятели в Лондон щяха да ми липсват. Но се нуждаех от промяна. Вече имах приятели тук, хора, които някога се стремях да познавам, чието уважение беше моя цел и които сега горяха от желание да общуват с мен.

Кимнах бавно.

— Бих се преместила тук, ако си намеря добра работа или дори работа, която ще ми позволи да се издигна и да имам прилични доходи. — Срещнах погледа й, забелязах слабата светлинка в него. — Не бих се преместила тук заради Йенсен. Не по този начин.

Тя се усмихна гузно.

— Е, аз познавам няколко човека, които очакват да се свържеш с тях, когато се завърнеш в Лондон. Двама са от Харвард, но има и няколко фирми в района на Бостън.

Тя стана, отиде до бюфета при прозорците и взе един сгънат лист хартия.

— Ето — подаде ми го тя. — Ако поискаш да се възползваш от някоя от тези възможности, те те очакват.

* * *

След като се разделихме, няколко минути поседях в колата на дядо ми на алеята им. Разбрахме се евентуално в събота пак да се видим, но Хана беше съвсем сигурна, че в същия ден трябва да помогне на един от студентите си в лабораторията, и аз останах с впечатлението, че току-що се сбогувах с тях за неопределен период от време. Руби и Найъл се бяха прибрали в Лондон преди два дни и скоро щях да ги видя, но изпитах нещо повече от моментна тъга заради края на ваканцията. Почувствах връзка с мястото и хората тук, и при мисълта да се завърна в дъждовния Лондон на скапаната си работа с още по-скапания си шеф настроението ми се… вгорчи.

Извадих ключовете от чантата си и напипах листа, който Хана ми беше дала на вечеря. Извадих го и видях, че това бяха цели две страници с по един ред разстояние, гъсто изписани с имена. Професори, които търсеха човек да движи лабораториите им, частно финансирани учебни институти, инженерни фирми, търсещи да наемат човек на позиция, каквато вече заемах… всеки от описаните постове изглеждаше реалистичен, а Хана беше вложила много време и мисъл в съставянето му. Ако поисках да се преместя в Бостън или Ню Йорк, имах поне дванайсет възможности, които да преследвам.

Но тогава видях и другата осигурена от нея информация.

Беше напечатана като останалата част и си личеше, че Хана е възнамерявала през цялото време да я включи. Сякаш е знаела, че все още му нямам адреса.

Взирах се в листа. Дори напечатаното му черно на бяло име ме накара да се почувствам напрегната и неспокойна. Исках да се приближа до него, да почувствам как дългите му ръце ме прегръщат. Исках да се сбогуваме така, че да звучи като „ще се видим скоро“, а не лекомисленото му „до скоро“ от неделята, от което и досега още не ми беше минало.

Усетих как пулсът ми се ускори — сега или никога. Завъртях ключа в стартера и излязох от алеята. Но вместо да завия наляво, завих надясно.

* * *

Йенсен живееше в удивителна къща от кафяв камък на широка улица. Беше на три етажа, но тясна, с безукорно подредени тухли и наскоро боядисана зелена врата. От едната страна нагоре пълзеше подрязван бръшлян, а деликатните му ластари се придържаха за широкия бял прозорец, който гледаше към китен двор.

В предната стая светеше лампа. Още една беше запалена по-навътре в къщата. Може би в кухнята. Или в кабинета. Във всеки случай познавах Йенсен достатъчно добре, за да знам, че нямаше да остави и двете лампи да светят, ако не си беше у дома. Една грееща лампа в празната къща беше предпазливост. Две — прахосничество.

Острият вятър духна листата по улицата и няколко от тях минаха по обувките ми и ме накараха да сведа поглед към земята. Беше се стъмнило и в този късен час нямаше пешеходци и паркиращи до тротоара коли.

Какво, за бога, търсех тук? Поредната порция отказ? Не е много вярно, че нямаше какво да губя — все още имах гордостта си. Идването ми тук, след като бях разкарана с есемес, носеше отпечатъка на отчаянието. Дотук ли съм стигнала? Нима надигащият се задник на Марк не ме научи на нищо? Погледнах отново към прозореца и въздъхнах. Избягах от Лондон, за да забравя един мъж, а отворих сърцето си за друг, който да го стъпче?

Пипа Бей Кокс, ти си голяма глупачка.

Божичко, какъв кошмар. На улицата беше студено, а в колата топло. Може би още по-топло беше в кафенето за донати на ъгъла, където можех да потисна чувствата си с обилно количество понички с пудра захар. Зад мен спря автомобил и аз осъзнах как изглеждам: стоя пред една къща и гледам през прозореца. Изпънах се, когато клаксонът свирна ведро, обърнах се и тръгнах право напред със сковано тяло.

— Много съжа…! — подех аз и си изпуснах чантата. Смутена, се наведох да я вдигна.

— Пипа?

Взирах се в излъсканите кафяви обувки пред мен и се ослушвах за спокойния, мил глас, който беше произнесъл името ми.

— Здравей. — Не бързах да се изправя.

— Здравей.

Ако някой ни наблюдаваше отстрани, сигурно му изглеждаше, че съм коленичила в краката на бизнесмен, но ако имаше някакъв таен код, който да почукам по паважа, за да се разтвори тротоара и да ме погълне, щях да го направя на секундата. Ама че… ужас. Съвсем бавно прибрах разпилените си вещи в чантата.

Той клекна.

— Какво правиш тук?

Ох, Исусе.

— Хана… — започнах и бръкнах за ключовете от колата. — Тя ми даде адреса ти. Помислих си… — поклатих глава. — Моля те не се ядосвай. Знаех, че в къщата ти няма да заваря някоя любовница по бельо, и това ми даде смелост да се отбия. Предполагам, че исках да те видя. — Той не отговори незабавно и на мен ми идеше да избухна в пламъци, затова добавих: — Извинявай.

Той се приближи към мен, хвана ме за лакътя и ме изправи. Когато погледнах лицето му, видях на него лека усмивка.

— Няма за какво да се извиняваш — тихо рече той. — Просто се изненадах, че те виждам. Приятно.

Погледнах костюма, а после и колата му.

— Сега ли се прибираш?

Той кимна и аз погледнах часовника си. Минаваше единайсет.

— Не си се шегувал, че ще работиш до късно — измърморих, а после погледнах към къщата му. — Лампите светят.

— На таймер са — кимна той.

Естествено, че са.

— Така — засмях се аз.

Без повече думи, той се наведе, прегърна ме и залепи устните си върху моите.

Почувствах облекчение и топлина. В целувката нямаше смут, само познатият допир на устните му, инстинктивното едновременно разтваряне, болезнената ласка на езика му. Започна да ме целува с малки докосвания по устата, по бузата и брадичката.

— Липсваше ми — каза той и продължи надолу по врата ми. Умората си личеше по извивката на раменете му и натежалите му клепачи.

— И ти на мен — прегърнах го през врата и той се изправи. — Исках да се отбия за малко, но ти изглеждаш така, сякаш всеки миг ще заспиш прав.

Йенсен се отдръпна, погледна мен, а после към входната врата.

— Аз наистина ще заспя прав, но ти няма нужда да си тръгваш. Ела. Остани тук тази нощ.

* * *

Прекосихме безмълвно долния етаж. Йенсен ме държеше за ръка и решително ме вкара в банята на просторната си стая, където разопакова чисто нова четка за зъби за мен, и след като си измихме зъбите с усмивки и в мълчание, през двойните врати влязохме в спалнята.

Стаята му беше в приглушени тонове: бежово и синьо, наситенокафяво дърво. Червената ми пола и сапфирената блуза приличаха на скъпоценни камъни в река на пода му.

Йенсен не забеляза. Дрехите му тупнаха до моите и той ме пъхна под завивките, усетих устата му леко влажна и топла по врата и раменете ми, засмука с устни гърдите ми.

Досега не бяхме се любили без настойчивост и чувството на скандалност, което засилваше копнежа по време на пътуването. Тук бяхме в леглото му, в притъмнялата му стая, ръцете ни докосваха вече познатата им кожа, смеехме се и се целувахме. Тежка болка се настани в слабините ми, разпростря се между краката ми, а тялото му се изопна гладно над моето и проникна в глъбините, движейки хълбоците си, притискайки ме в обятията си, залепил уста на врата ми.

Рай и ад едновременно. Облекчението беше наркотик — чувството както винаги беше прекрасно. Под устата и алчните му ръце нямаше как да не мисля, че бях единственият важен за него човек на света. Но мисълта за мимолетността на всичко беше мъчение. Мисълта, че ако аз не бях дошла, той нямаше да си даде труд.

— Хубаво е — задъхано рече той във врата ми. — Исусе, колко е хубаво.

Обгърнах го с ръцете, краката и… сърцето си и отново почувствах това, което бях изпитала във Върмонт. Между нас имаше не само взаимно уважение и възхищение, а и нещо огнено, дълбоко, от което не можех да се отърся. Докато се любехме, въпросът дали мога да се влюбя в Йенсен не подлежеше на разискване.

Беше късно за него.

Осъзнавайки това, извиках тихо, но той чу и намали, без да спира напълно, но се намести така, че да вижда лицето ми.

— Добре ли си? — Целуна ме. Раменете му се повдигнаха нагоре и назад, още нагоре и още назад. Взирах се в жилестата извивка на врата му, в очертанията на гърдите му.

— Ще ми се обадиш ли, когато дойдеш в Лондон? — попитах с най-жалкия си глас.

Явно и това щях да приема.

Той плъзна ръка по тялото ми, обви крака ми и го дръпна по-нагоре на хълбока си. В същото време проникна по-навътре и двамата потръпнахме от облекчението и влудяващата болка. Той се помъчи да ми се усмихне, но усмивката му излезе повече като гримаса от напрежението в тялото му.

— Няма да идвам в Лондон до март. Ще ти се обадя, ако дотогава нямаш нов приятел.

Това трябваше да е шега, помислих си.

Или напомняне.

Затворих очи и го придърпах към мен, а той се задвижи нетърпеливо, жадно и натисна онази струна в мен, от която единствено насладата имаше значение.

Мисълта отлетя — приятел — и насладата не позволи нейният близнак да я последва — приятелка — а ние се движехме заедно и се изкачвахме все по-нависоко, за да свършим едновременно запъхтени, без да се налага да разбиваме сърцата си и да усложняваме нещата.