Виктор Пелевин
Любовта към тримата зукърбрини (32)

Мерилин

Тя наистина беше на фейстопа. Нещо повече, над главата й светеше рубиновото сърце. А край него летяха гълъбчета. Ако се съди по иконата, с жена му всичко беше наред. И тя отново искаше любов.

„По дяволите — помисли си Кеша. — Тук става нещо. Тя не може едновременно да иска и да не иска. И да се изсипва от собственото си тяло. Да не би да й е лошо?“

Той веднага отхвърли тази мисъл. Ако нещо с нея не беше наред, системата веднага щеше да засече изменението на жизнените показатели — пулс, температура, мозъчни ритми и изобщо всичко останало, което си има човек. Отдавна щяха да са й вкарали необходимите медикаменти, а ако работата беше сериозна — щяха да я приспят и да я инжектират в медицинския модул. Беше се случвало с предишните му приятелки.

През това време иконата на съпругата му върху фейстопа се закриваше от смешно строително скеле с надпис „ремонтни дейности!“. Ясно, лек социален хумор — за да не се притеснява напразно съпругът. Наистина не си струваше да се безпокои напразно за жена си. Ако бяха откарали Мерилин, то след известно време системата щеше да му подбере нов генетично подходящ партньор. Такъв е законът.

Самият Кеша също няколко пъти беше изваждан от модула по медицински причини — за което в съзнанието му не бяха останали никакви спомени: той просто идваше на себе си на същото място, шеринг пойнтс бяха на нула и повече нищо не го болеше. Впрочем, по въпроса за мястото липсваше яснота — същото ли е, или не. Модулите по нищо не се различаваха един от друг, така че въпросът очевидно нямаше особен смисъл.

Но сега се случваше нещо странно. Може би, помисли си Кеша, има неизправност в програмата? Системата смята, че всичко е наред, а всъщност… Подобно нещо не му се е случвало. Сигурно за това дори се полага компенсация и може да не ходи на работа две седмици… Важното е, че зорката проницателност на системата изведнъж беше изчезнала… Страхът и отчаянието на Кеша не й се струваха тревожни. Вероятно причината е в това, че Кеша не използваше никакъв контент и системата не можеше да сравнява жизнените му показатели с норматива. Но нали системата може да чете мислите, каза си Кеша. Или това работи само с контекстната реклама?

— Ама че съм глупак! — изстена Кеша.

Ами нали Сестричката има сервизен канал „Поговори с мен“. Кеша никога не го беше използвал — понеже кой нормален човек ще се навре между зъбите на системата.

— Поговори с мен — каза той.

— Радвам се да съм на Ваше разположение — отвърна Сестричката и направи лек реверанс.

Кеша разбра, че сервизният канал се включи.

— Трябва ми помощта ти — каза той.

— Тук съм, за да помогна — отговори Сестричката и се усмихна така обнадеждаващо, че Кеша се успокои.

— Не на мен, а не партньорката ми й трябва помощ.

— Тук съм, за да помогна — повтори Сестричката. От какво естество е проблемът ви? Кимнете, когато позная. Проблеми с операциите на фейстопа? Проблеми със системата „LifeBEat“? Проблеми със самочувствието? Вие не кимнахте. Кимнете, когато позная. Проблеми с операциите на фейстопа? Проблеми…

Кеша кимна на медицинските проблеми. Сестричката помисли за секунда.

— Вашите жизнени показатели са в норма. Няма никаква причина да се притеснявате.

— Не, — каза Кеша — ти не разбра. Съседката ми се чувства зле. Приятелката ми. Моята социална партньорка е в опасност. Вие малко се познавате… Тя спешно се нуждае от помощ.

— Тук съм, за да помогна — отговори Сестричката. — От какво естество е проблемът ви? Кимнете, когато позная. Проблеми с операциите на фейстопа? Проблеми със системата…

— Млъкни, глупачке — изпъшка Кеша. — На съседката ми е лошо. Разбираш ли?

Сестричката се намръщи — изглежда, от всичко, казано от Кеша, до нея беше достигнала само думата „глупачка“. Не можеше да проумее как всевиждащият цербер може за секунда да се превърне в малоумен телефонен секретар. Изглежда, че от страната на програмното дърво, което обслужваше Кеша, растеше само едно почти безжизнено клонче. Нищо чудно — системата би трябвало да решава медицинските проблеми на жена му, като изхожда от собствените й биоданни.

Но кой знае защо това не ставаше.

„Не, това не може да бъде — помисли Кеша. По дяволите, как да го обясня? Може би трябва да споделя мислите си?“

Той се съсредоточи и си представи болна жена. Свита на кълбо в малък мек калъф. Покрита с язви и струпеи. Която диша тежко.

Сестричката вдигна ръка и се закани на Кеша с пръст — с особено движение на ръката.

Ясно, помисли Кеша. Жестът му беше добре познат. „Вашите мисли са придобили асоциален характер“. Или, казано по-просто: „Ние не споделяме такъв контент“

— Не искам да споделям, глупачке — каза той. — Търся помощ. Не е ли ясно?

Сестричката отново се нацупи. Изглежда, че до нея отново стигна само думата „глупачка“. Кеша беше толкова отчаян, колкото може би никога досега.

На лицето на Сестричката се изписа тревога. След това я закри един попъп с картина на тиха сенчеста градина. Запя райска птица. След това още една.

SEDACIDER

НЕГРУЗИН-ПРОПУСТИН!

Кеша смирено кимна и в гърлото му заклокочиха мехурчета успокояващ ябълков сайдер — средство номер едно за снемане на стреса: organic, natural, instant. Кеша предполагаше, че популярността на микстурата е свързана не на последно място с високия й процент алкохол. Какво не правим за здравето си…

Сайдерът обаче си струваше до последните sharing points. Отчаянието изчезна някъде — съзнанието на Кеша беше залято от шумящо, бълбукащо и леко боцкащо спокойствие. Бълбукането беше много приятно. Но боцкането му се струваше прекалено силно и дискомфортно. Така че заедно усещанията не бяха нещо кой знае какво. Нищо чудно — ако беше приятно, щеше да струва колкото абсента.

Ето така трябва да работи всичко. Обзелото го отчаяние се отрази на биоданните му и системата изреагира. Но защо, защо тя не забелязва проблемите на Мерилин?

Стана му по-леко да разсъждава. И изведнъж му хрумна нова мисъл, съвсем неочаквана. Ако проблемът не може да бъде решен чрез фейстопа, по всяка вероятност ще може да бъде решен, като го заобиколи?

Кеша се съсредоточи и разфокусира погледа си — така че да види смътния сиво-зелен фон, който се процеждаше през италианския площад. Но пустошта на реалността, в която той съвсем наскоро напълно успешно се потапяше, сега изобщо не се появяваше пред очите му. Може би заради сайдера.

Най-после, след почти цял час усилия, когато Кеша изпробва всички възможни начини да изкривява очите си, негрузинът леко пропусна — и в сиво-зелената мъгла се мярна собственият му оранжев ръкав. А след това, само за една кошмарна секунда, той бързо падна на базово ниво…

НЕ

НЕ

НЕ

Това, което се разкри пред очите на Кеша, беше толкова чудовищно, че той дори не се уплаши. Тялото му се затресе само, сякаш през него пуснаха ток, а в устата му отново забълбука успокояващият сайдер.

Приличаше на кадър от филм на ужасите. И колкото по-дълго Кеша гледаше, толкова по-силно му се искаше да върне лентата назад, там, където още нищо не беше видял.

В древността са произвеждали такива консерви — във вид на продълговата кутийка със заоблени ъгли. Много пъти ги беше виждал по филмите. Отваряли са ги със специална отварачка, като върху нея намотавали тенекиеното капаче, така че в края на процедурата то се превръщало в лъскава ролка.

Това, което видя пред себе си, повече приличаше на такава консервна кутия, вече отворена — и сарделената консерва, трябваше да признае, имаше ужасно съдържание^[96].

Точно в центъра й плуваше мъртвец.

Беше с мръсен халат — стандартен, но толкова стар, че оранжевият му цвят беше станал бледожълт. Под халата се виждаха стандартни пластмасови памперси с множество отвеждащи тръбички и маркучи — каквито носеше и Кеша.

Но мъртвецът не носеше маска „LifeBEat“.

Устата му, от която се виждаха криви жълто-черни зъби, беше отворена. По брадичката беше полепнала тъмна слюнка. На челото му вместо сивата ивица на фейстопа се издуваше някакъв черен електронен тумор, натъпкан с изчислителни микромодули и преплетени като змии съединителни ленти — подобни неща сглобяват технически надарените деца в часовете по извънкласно трудово обучение, само че после не си ги лепят по челото, помисли си Кеша.

Отворените очи на мъртвеца изразяваха погнуса и скука. Било му е противно да живее и му е било противно да умре, разбра Кеша. Мъртвецът беше стар.

След това Кеша започна да забелязва останалите неща.

Първо, на гърдите на стареца висеше табелка с голям надпис:

READ ME

Отдолу беше добавено нещо със ситен почерк, но Кеша не започна да чете.

Порази го изобилието от Персонални Айтеми. Такова количество лични физически обекти е не просто нелегално, то е неудобно. Особено гаден се стори на Кеша един технически на вид нож с късо триъгълно острие.

Около покойника имаше няколко чанти с много джобове и джобчета. Две от тях бяха закрепени за стените на модула, а останалите плуваха из пространството.

„Ето в какво съм си удрял колените — меланхолично помисли Кеша. — А се страхувах, че мембраната се е бъгнала…“

Маската за осигуряване на жизнените функции висеше в нищото до лицето на мъртвеца и на най-дебелата от тръбичките й се бяха спекли отвратителни следи от храна. После Кеша видя как се носи в пространството лентата на фейстопа със стърчащо от нея сребристо дръвче с невероятно фини клончета — и се порази от ефимерните, по-тънки от косъм електроди. Не му се вярваше, че точно такъв корен се е враснал и в неговия собствен мозък.

Коренът на реалността, да.

Над главата на мъртвеца висеше електронно устройство от два залепени със скоч компютри таблети, вечна батерия и една пластина с множество разноцветни правоъгълници. Крадците в старите филми за обири включват такива джаджи към някоя сложна електронна система, за да отворят огромен сейф.

От това странно устройство излизаха три кабела. Първият беше съединен към информационния шланг на системата за жизнено осигуряване. Вторият — чрез широка и плоска черна щипка на безконтактен конектор — към лентата на фейстопа. За имитиране на мозъчни сигнали, досети се Кеша. Третият шланг…

Кеша го проследи с поглед — и едва се сдържа да не повърне. Проводникът свършваше между краката на покойника. А там…

Към перинеума на мъртвеца беше прикачен с биоскоч цилиндър с розова дупка. Кеша знаеше какво е това. Беше виждал трансджендърния модул Google Pussy — или просто „GooP“ — в предаването за историята на фирмата Google, която, оказва се, невинаги се е занимавала с протезиране на гениталии, а много отдавна е започнала с технологии за следене и наблюдение.

От друго предаване — за джендърсуингърите, неуморните активисти на прогреса, променящи пола си в двете посоки не по-малко от десет пъти — Кеша дори знаеше, че гласовата активация на Google Pussy, за разлика от Google Dick, е локализирана на руски — вярно пак нескопосано: протезата на влагалището се пускаше с фразата: „окей пуси гласност номер едно“. Сигурно са имали предвид „готовност“. Фразата трябвало да се изговаря със съвършено особен акцент, който не се поддавал лесно на имитация от носителите на езика.

В предаването рускоезичните джендърсуингъри сдържано се оплаквали от „сушата“ и се изненадвали от непрестанното развитие на технологиите, така че спектърът на мненията бил представен балансирано (джендърсуингърите смятаха, че Google Pussy не е основният им проблем, а нещо друго: при съвременния начин на живот беше много трудно да се даде гаранция, че изобщо някой ще разбере за промяната на вашия пол и това веднага отпращаше джендъронавтиката към безлюдната пустош на екзистенциалната запустялост).

Затова пък електронният читър^[97] на покойния, включен към Google Pussy, изглежда имитираше гласовата команда безупречно — Кеша не помнеше дупенцето да е имало някакви проблеми с любовната секреция…

Дупенце… Ето, значи, какво си било…

Кеша се изуми от собствената си безчувственост, когато се хвана да мисли за това почти без оценки и емоции.

Не усещам нищо човешко — помисли си той. Съвсем нищо. Само ми се гади малко. Може би в нас наистина вместо души има протези, както казва Ксю Баба?

И в този момент го връхлетя дългоочакваната човешка емоция. Беше ужас — толкова силен спазъм, че едва не го задуши.

Кеша позна мъртвеца.

Беше Бату Караев.

Той силно се различаваше от предполагаемия образ, показан в програмата „ВОРУ ВОР“, затова му отне толкова време да го познае.

Първо, покойникът нямаше брадичка, а само побеляла набола четина на два-три дена (Кеша леко потръпна, като се сети, че тя расте известно време и на трупа). Второ, по носа му не личаха сраснали счупвания. Обикновен гърбав нос — голям, но доста тънък. Трето, покойникът изглеждаше доста по-стар от реконструкцията.

Кеша го позна по очите — кафяви, с различна форма, съвсем като в предаването. Ако смъртта ги беше затворила, Кеша сигурно изобщо нямаше да се досети чий е трупът. Както не е подозирала досега и измамената от електронния читър система, която е била уверена, че неговият съсед е жив (неговата съседка е жива) и е в отлично здраве…

Преодолявайки страха и отвращението си, Кеша приближи недовиждащите си очи към табелката на гърдите на стареца — и прочете написаното под думите „READ МЕ“.

„Ако четеш това, вече знаеш половината от истината. Ако искаш да разбереш цялата — вземи флаш пина и го сложи в своя фейстоп. Няма да имаш втори шанс!“

Вместо удивителна към табелката със скоч беше прикрепена флашка с плоска капачка — златна игличка, която приличаше на миниатюрно гвоздейче от света на щастливите джуджета. Кеша разбра, че дупчицата на неговия фейстоп е направена точно за такива гвоздейчета. Това е някакъв нанофройдизъм, с неприязън помисли той и враждебно погледна към Google Pussy, закрепена с биоскоч към памперса на мъртвеца.

А той откъде има скоч? А, да, от тези чанти…

Кеша разбра, че сам се опитва да се отвлича от най-важното — работата не беше в това откъде мъртвецът има медицински скоч, а дали иска да знае цялата истина.

„Ами ако Little Sister изведнъж надуши? — помисли си той. — Тя работи точно с приложенията. А това на флашката, приложение ли е или не?“

Сестричката не се виждаше — значи и тя не го вижда. Сега просто я няма. А щом е така, тя откъде ще знае какъв сън сънува той?

Ке гледа към флашката няколко секунди. После погледна мъртвеца, избягвайки очите му, и разбра, че решението вече е взето. Беше лесно — все едно друг реши всичко вместо него.

Кеша протегна ръка към табелката и свали иглата. След това се обърна към огледалцето над главата — без да си дава време за колебание, поднесе иглата към челото си и я вкара в дупчицата на порта върху пластмасовата лента.